Преди и след „Каква е вината на Фатмагюл?” (Fatmagul'un Suçu Ne?) – Тема 162

Фатмагюл - Дай телефона на батко.
Мукадес – Фатмагюл?Искаш инфаркт ли да ми докараш?
Фатмагюл – Ще говоря с батко, дай му телефона.
Мукадес – Защо правиш това, божие наказание? Какво като съм казала, че си скрила писмото. Така или иначе е писано за теб. Какво толкова?
Фатмагюл – Ти ме измами и унижи. Не съм пазила писмото за удоволствие. Пазех го за доказателство и щях да му го хвърля в лицето в подходящия момент.
Керим – Фатмагюл…Моля те, не затваряй, моля те. Ела си в къщи. Дай ми адреса и ще дойда да те взема. Батко ти е много натъжен. Знам защо избяга, разбирам те. Но докато наказваш мен, не те ли интересува как се чувства брат ти? Много е разстроен, съсипан е.
Фатмагюл – Нищо не знаеш за мен. Никога няма да ме разбереш.
Керим – Дай ми адреса и ще те доведа у дома.
Фатмагюл – Не.
Керим – Недей така, моля те. Ела и ще поговорим. Това не е решение, което може да вземеш сама.
Фатмагюл – Винаги съм била сама. Нямала съм никого, но не съм го осъзнавала. Тази сутрин го разбрах. Болката, която нося е само моя болка. Това са моите чувства и моята душа, които гаснат. Въпреки, че ти оцвети живота ми с твоите мръсни сенки, това си е моя живот. Живот, в който ще си взимам решенията сама. Никой не може да ми се бърка, особено пък ти.
Керим – Добре, както искаш, така ще бъде. Но се прибери. После направи каквото искаш.
Фатмагюл – Не можеш да върнеш времето назад, както пишеш в писмото. Никога няма да видиш раните ми зараснали. Ти ме осъди на този живот. Дано и ти бъдеш осъден от собственото си съжаление до края на живота си. Да, омразата в мен е голяма, но ти ще живееш във вечно разкаяние и съжаление. Кажи да видим, на кого товара е по-тежък? Дай телефона на брат ми.
Рахми – Фатмагюл?
Фатмагюл – Батко, не се разстройвай заради мен. Добре съм. Не ми се обаждай. Аз ще ти се обаждам, когато мога.
Рахми – Фатмагюл…Не ми причинявай това, сестричке. Не го причинявай на батко си.
Фатмагюл – Батко, моля те не плачи. Добре съм. От сега нататък ще ти пращам само хубави новини. Обичам те.
Мукадес – Виждаш ли я, как ни измъчва. Господ да я накаже, както иска.

Ердоан и Вурал са в заведението, Мустафа чака в колата.

Ердоан – Мислил ли си за онова момиче? Фатмагюл.
Вурал – Постоянно. Не мога да си я избия от главата.
Ердон – Човек не може просто да загърби и забрави, нали? Знаеш, че е там, независимо колко е далеч. Тя е просто там. Нас ни боли много, а представяш ли си на нея какво й е? Как се чувства? Колко страда? Не можа да издържи, видя ли? Избяга от Керим. Не можа да го издържи повече. От тук нататък как ще оцелее? Ще може ли да продължи или няма да може? Ще забрави ли?
Вурал – Ние ще забравим ли?
Ердоан – Ще си намери ли място в този свят? Ще бъде ли щастлива като нормалните хора? Разбихме живота на това момиче. Ние сме чудовища. Чудовища. Какво стана?
Вурал – Тръгвам си.
Ердоан – Добре си говорихме.
Вурал – Не ми се говори, изяжда ме отвътре.
Ердоан – Добре, ще си поговорим за нещо друго.
Вурал – Не съм в настроение тази вечер. Остави ме.
Ердоан – Разбрах, ще ходиш някъде другаде. Да не те чака мистичната любима? Братле, ти го изживя най-тежко от нас, но и най-бързо го превъзмогна.
 
Вурал  си тръгва, Ердоан кара келнера да извика Мустафа, кани го на масата си

Ердон – Вместо да скучаем, аз тук, а ти в колата, може да си поговорим малко и да се поопознаем. Хайде, сядай.
Мустафа – Не мога да пия. Ще карам колата.
Ердоан – Няма нужда да си срамежлив. Не може така. После ще се приберем с такси. Ще пиеш. Не разбираш едно нещо колко е ценно, докато не го загубиш. Преди да загубя баща си, изобщо не се замислях колко е важен за мен. Той винаги беше тук. С мен. Зад мен. Пред мен. Навсякъде в моя живот. След това изведнъж изчезна. Изчезна. Празнината, която остави е толкова голяма и дълбока, че започвам да потъвам в нея. Отвсякъде изскачат въпросителни. Животът е място за забавление…Докато изведнъж мислите започвайки с „Ако можеше…” не започнат да те заобикалят. Чувстваш се по-сериозен. Налага ти се да пораснеш само за един ден. Колко странно. Странно нещо.
Мустафа – Разбирам ви.
Ердоан – Какво разбираш? Ти губил ли си някого, когото толкова много обичаш?
Мустафа – Да.
Ердоан – Много се извинявам. Възрастен човек ли?
Мустафа – Млад, много млад.
Ердоан – Това е още по-лошо.
Мустафа – Не, тя всъщност не е починала. Жива е. Но за мен не е. Погребах я. С всичките си спомени. Всичко изчезна, изгуби се във вечността. Като че ли никога не е съществувала.
Ердоан – Щом си спомняш и говориш за нея, значи все още не е съвсем изчезнала.
…обажда му се Селим, ужасен и ядосан, че Ердоан е поканил Мустафа на масата си и разговаря с него... Както изглежда, няма да пиеш. Тогава няма какво да пускаме корени тук, да тръгваме.

Снимка от личният ми архив -това е снимката след като дава автограф на приятелката ми .Бил е ядосан още с пристигането ,но  въпреки всичко се снима с нея усмихва и се и ий дава автограф ,а след това по Булутовси си излива гнева на когото трябва