Литературен клуб - ХІІ

Смятам отново да се улея с откъси:

"За вярата нямам достатъчно кураж. Нито пък невинност."

"Промърморвам като загрижена кикимора”.

"Оставаме неподвижни като насекоми, за да чуем едновременното пулсиране на материята. Бузите ми са зачервени, гъст облак цигарен дим, прекалено много лакти, безброй гласове. Всичко изчезва. Само петното на този пуловер, крачещо към мене. Очите ми в миг прогарят контурите на онази плът. Струва ми се, че докосват душата му, това е всичко.”

"Бяхме една от онези екстравагантни двойки, на която  никой не би заложил и излязла от обращение пара. Обречени на шепа чудесни месеци, а после на внезапен разпад, като къдриците на Диего при дъжд. Толкова различни бяхме... Той отпуснат, аз винаги наострена, с торбичките под очите и строгото палтенце. Обаче месеците минаваха, а ръцете ни все така бяха една в друга по улиците, телата ни спяха едно в друго, без да си омръзват, като два зародиша в един и същ плоден сак.”

"Ръката на Диего е в моята. Като две деца сме. От онези малките, дето се срещат в детската градина и се обичат с любов, много по-голяма от тях самите.”

"Включваме телевизора. Изчакали сме нощта, по-дългите новини. Когато децата спят, показват труповете: посинели, безполезни. Виждаме хора, които дърпат спусъците, зареждат гаубиците, разрушават труда на други хора. Каква тръпка може да изпиташ, ако в един миг разпилееш построеното в продължение на векове, заличиш следите, оставени от съзидателния гений на човека? Такава е войната. Всичко да бъде превърнато в своето отрицание, обществен клозет и манастир в един и същ куп развалини, мъртвият човек, проснат до мъртвата котка.”

"Прави крачка към мен, слага ръка ниско на корема ми. Задържа я... усещам топлината на тази ръка като приятелски огън, пронизващ ме отвътре. Потя се. Не се отдръпва, остава там с непристойния си жест, пръстите почти на слабините ми. Дишам и не го избутвам, може би внезапно ми се струва, че го искам, защото в него има нещо принадлежащо ми, едно поражение, самота, която вече не споделям с Диего. Дишам и дъхът ми  пропълзява надолу по корема, под тази жарка и сигурна ръка, която натиска.”

"Сърцето му хлопа като ръка, хлопаща по врата, която никой не отваря. Вратата на смелостта, която тази нощ не се отваря за него.”

"Слагам ръка върху тази на Диего, хваща я, както се хваща стара ръкавица. В изминалите вечери се опитвахме да правим любов, но само се прегръщахме, без да продължим нататък. Смяхме се, това се случва на свършени любовници. Едно време бях неговото момиче, сега ходи нагоре-надолу с фотоапарата си, прави любов с това, което му се случва в околния свят, като някой свещеник. После се връща у дома при своята вечност."

"Ръката на Диего е в моята. Като две деца сме. От онези малките, дето се срещат в детската градина и се обичат с любов, много по-голяма от тях самите.”

Май само тук не съм пускала най-любимото ми "на света" стихотворение:

„Хвани края на нишката,
с другия край в ръка
ще пребродя света.
Ако ме изгубиш от очи,
майчице моя, тегли.”

Ето примери за "изобретените" думи (чудесно доизобретени от преводача), които ми харесаха (а и инверсията):

„С идването на лятото подкараха белязаните с кръстове овце още по- нагоре в планината. Кой знае откъде, от коя посока, започна да долита ромонлив метален звън, течеше, прииждаше, създаваше странно гъделичкане в устата на слушателя, и ето, в облаци пушилка се лееше сивкава къдрава гъстина, меко се побутваха овчите гърбове в менливата и подвижна скупченост и влажният кух кънтеж на хлопките, наслада за всички сетива, непрестанно нарастваше, назряваше така тайнствено, като че звучеше самият прахоляк, който се кълбеше над овцете; тук-там някоя се делеше от стадото и подтичваше в тръс, рунтаво куче мълчаливо я оттласкваше в стадото и отзад вървеше с меки стъпки пастирът – и звънтенето на хлопатарите леко променяше тембъра си, заглъхваше, затихваше, но още дълго изпълваше въздуха  заедно с вдигналия се прах.“
(книгата не е селскостопанска...  )

„Още от детските му години и свързаните с тях нощни страхове сънят представляваше всекидневен проблем за Персон. Проблемът беше двустранен. Налагаше се, понякога часове наред, да примамва черния автоматизъм с автоматично повторение на някакъв действен образ – това беше първото неприятно нещо. Второто се отнасяше до привидно налудничавото състояние, в което изпадаше по време на сън още в мига, в който се случеше последният да го споходи. Не искаше да повярва, че свестен човек може да има толкова безсрамни и абсурдни кошмари, които съсипваха нощта му, а и през целия следващ ден изтръпваше от мисълта за тях. Нито случайно споменатите описания на лоши сънища от страна на приятелите му, нито дори медицинските случаи в книгите на Фройд за сънища с техните невероятно смешни проблясъци, можеха да се сравняват с обърканите срамотии на почти еженощните му преживявания.“


„Нашият Персон, нашият читател, не беше много сигурен, че одобрява пищния просташки стил на Р., но все пак, в най-добрата форма („сивото сияние на облафаната от облаци луна“) той беше дяволски емоционален и изразителен. Освен това в един момент се улови как се мучи да установи, опирайки се на измислените факти, на каква възраст и при какви обстоятелства писателят е започнал да прелъстява Джулия – дали е било в детството й, когато я гъделичкал във ваната, целувал я по раменете, а после, един ден, завита в голяма хавлиена кърпа, я отнесъл в леговището си, както това е описано в романа по толкова възхитителен начин? …“

„Кръглочели сиви скали с петна от черен мъх или бледозелени лишеи очертаваха пътеката след знака.  Той погледна облаците, които забулваха далечните върхове или пък стояха увиснали като издути бузи между тях. Не си струваше да продължава това самотно изкачване. Дали беше минала оттук, дали подметките й бяха оставили сложната шарка на отпечатъка си в тази глина? Загледа се в остатъците от самотен пикник, парченцата яйчена черупка, обелена от пръстите на друг самотен турист, седял тук преди няколко минути, както и смачкана найлонова торбичка, в която чевръсти дамски пръсти вероятно са напъхали с помощта на малки щипки бели, нарязани на кръгчета ябълки, черни сушени сливи, орехи, стафиди и лепкав разказшкан банан – до едно отдавна смлени в чуждия стомах. Сивотата на дъжда щеше скоро да погълне всичко наоколо. Той усети първата му целувка върху олисялото си петно и побърза да се върне обратно към гората и горестното си вдовство.“