365 тайни от моя живот

Днес едва не се разплаках от яд- буквално заради един лев, който бях платила, а не ми повярваха..........Не ми беше за лева, 2, 5, 10.... Гадно ми е, че някои индивиди са толкова ограничени, неразбиращи, дребнави, винаги гледат да не се „минат„...........
Е, подарих им го, дано да забогатеят. Просто ми създадоха неудобство.
И това няма нищо общо с „кризата„ , просто някои винаги са били и ще си останат такива............

Мен навремето, така в един компютърен клуб ме "метнаха" с 1-2 лева. Много ме беше яд, но им го дадох.
 
Аз пък..моята днешна тайна не знам каква е. Зациклила съм,не се чувствам добре, като човек, като жена.Знам, че е нормално сега, но ми е едно...сдухано и ужасно.

Звънят ми едни навлеци, с които скоро ще се наложи да работя и няма как да съм груба с тях.Но първото ми впечатление (почти винаги се оказва вярно) е че са използвачи и ще бера ядове с тях.За съжаление няма как да се измъкна,а так ми се иска да им скрия сармите и да им каза колко ги обичам такива като тях авантаджии 

Тайна е, че често искам да коментирам под на някой тайната, ама си мисля как някой ще каже/напише: "ей я па тая също не разбрала, че не се коментира тук" 

beauty_ по смело,човек винаги се нуждае от съвет,аз лично никога не бих се обидила,дори и да има не разбрали проблема или мнението ми

Хубаво е понякога да чуеш мнение отстрани. Аз веднъж споделих тук и няколко момичета ми писаха на лични, много мило ми стана

Преди повече от шест години ходих на едно интервю за работа, по време на което собственика на фирмата започна откровено и явно да ме сваля. Приключих интервюто, след време той се обади да отида пак да сме помислили каква длъжност може да ми измисли, категорично отказах, под предлог че съм започнала друга работа, ясно ми беше, че зора му е друг, а  не да ме назначава на работа. Този човек не спря да ми звъни за толкова време. Звъни по няколко пъти на година. В началото вдигах и му казвах, че нямам интерес към преложенията му, после спрях да вдигам въобще. В един период близо две години живях в чужбина, българския ми номер тогава беше изключен. За моя изненада, още първите седмици след като се бях върнала в България и си бях активирала предишния номер, този човек отново се обади. Вдигнах, защото бях с нов апарат и си бях изгубила номерата, не знаех, че е той. Обясних му със сериозен тон, че не живея вече в Плводив, не търся работа там, излъгах, че съм се омъжила и имам дете(тогава все още нямах) и не желая повече да бъда притеснявана под никакъв предлог. Увери ме, че повече няма да звъни. Звънна няколко месеца след това и така си продължава. Тази сутрин пак звъня. Просто не му вдигам. Чудя се дали някой път да не вдигна и да не го заплаша с полиция, не че чак толкова ме притеснява нещо, но пък редно ли е да се звъни така... Не мога да се начудя на този упорит интерес, след толкова години едва ли въобще има спомен на коя жена звъни. И не му ли втръсва да звъни, след като толкова време никой не го отразява. А ако толкова иска да говори с мен, не се ли сеща да ми звънне от друг номер, след като очевидно досегашния съм си го записала и го игнорирам. Не е някаква тайна, но ми е много странна цялата тази работа.

Изпаднала съм в ужасно състояние на самосъжаление. Знам, че това е най-деструктивното и безсмислено състояние, но чувството на безсилие да променя нещата не ми дава мира. Много ме е страх да не изпадна в депресия или да си докарам някое психичко заболяване. (извинявам се за негативния пост, но не мога да споделя на никой тези мои страхове, знам, че хората около мен няма да ме разберат).

Все едно аз съм го писала 

Яд ме е на себе си, че не успявам да реагирам адекватно! Доста често! Все си мисля, че нещо не съм разбрала добре и ще обидя човека отсреща....А после е като след дъжд качулка...

Напоследък започнах да влагам много нерви в работата си и това изобщо не ми харесва.
Аз съм си виновна, не някой друг. Но се паля заради некоректното отношение на външни хора, с които съм принудена да работя. Превишават правомощията си, вземат се прекалено насериозно и се стига до конфликт.

Много често виждам познати на улицита и вместо да се провикна или да ги настигна, за да ги поздравя, се правя, че не ги виждам, а са хора които са ми приятни. И днес ми се случи 

Много ме е яд на себе си, че не мога да се сърдя на мъжа ми. Понякога, ако се почувствам обидена от него, се заричам, че няма да му говоря поне 3 дни, но след няма и 10 минути вече съм забравила, че се сърдя... После се усещам, но след дъжд - качулка!