Страх от предстоящото...

на колко години е детето?

Спокойно avkovbg,
предстоят ти само хубави неща, ако е рекъл Бог, че това е вашето детенце.
Аз самата осинових съвсем скоро- през маи и вече се чудя как съм живяла без малкото ми слънце.
А какво ще кажеш на работа и неща от този род, когато сърцето ти се изпълни с щастие и любов изобщо няма да ти е толкова важно.
От собствен опит ще ти кажа, че когато взех дъщеря си в къщи, помолих майка ми да стои с мен да не би нещо да не се справя, до момента не бях се грижила за бебе на 11 месеца. Всъщност за никакво дете не се бях грижила. Правех всичко, като че ли цял живот това съм правила и изобщо не се нуждаех от ничия помощ, довери се на инстинкта си и мисли най- вече как ще се напълни живота ти в бъдеще.
И най- добронамерено те съветвам, докато не се срещнеш с детенцето не си създавай сценарии. Опитай максимално да запазиш спокойствие.
Аз не пиша често тук, но чета много. Скоро ще ти отговорят момичетата и ще ти вдъхнат увереност,. Аз за съжаление нямам много дар слово.
Прегръдки и се успокои, мисли позитивно.
И Дзвер, някога ме сащисваш с коментарите си, след подобен пост това ли ти хрумна да питаш.

Запази спокойствие и си помисли много хубаво с какво се захващаш, защото връщане на зад няма. Казвам ти това защото ми се струваш пообъркана и не наясно със себе си относно желанието ти за осиновяване. Въпреки че тези чувства и вълнения би следвало да си ги изживяла още при вземането на решението за осиновяване.  Ако се притесняваш от мнението на хората, няма да ти е леко, но пак всичко зависи от теб и партньора ти и основно от мотивацията ви.
 Иначе се присъединявам към горния пост, че забравяш за предишния си живот, понякога се чудиш какво по дяволите си правил преди да се появи детето...живота ти се изпълва с нови емоции - не изживявани до тогава....радваш се на ново зъбче...на нова думичка, тревожиш се дали си си го облякъл подходящо - дали е навлечен или разсъблечен... телефона ти звъни от най-странни места - кош за смет, кош за пране, ботуш и т.н. переш банани и мандарини защото малчо така е решил абе изобщо живота ми се промени и то по начин по който винаги съм искала! Така че ако имаш нужда от това и го искаш достатъчно - както каза съпругът ми който прочете поста ти през рамото ми   - просто отиди в дома, целуни детето си и ще забравиш за всичко останало!

ъхъ, що ли точно това попитах?

Като те чета, все едно виждам себе си преди 3 години  Толкова се бях изплашила, че ако не беше силата и увереността на мъжа ми /тогава само приятел/ кой знае какво решение щях да взема ... Различни сме хората, някой са по-емоционални и преекспонират опасенията си в страхове. Спомням си преди години когато близка приятелка роди, какви чудеса ми наговори паникьосана от малкото вързопче в кошчето  - а сега като и припомня казва "тогава не съм била аз". Хубаво, че споделяш страховете си, за да видиш че не си изключение и повечето от нас са го преживяли. Аз също нямах абсолютно никакъв опит с деца, нямам братя и сестри за да черпя опит от тяхното родителство, не съм живяла в едно домакинство с бебета и деца. А пък и някак си винаги ме е било малко страх от малките, не съм умеела да контактувам с деца, да им се радвам и да ги закачам, така че да се заливат от смях. Абе голямо дърво  Ела да видиш сега - знам как да успокоявам, да развличам, да разбирам децата. Всичко е желание и опит и четене и най-вече обич - безгранична, първична, такава че детето инстинктивно да я усети и да отвърне със същото чувство. Когато дъщеря ми дойде при нас беше на 1 годинка, аз исках да я гушкам непрекъснато, да и дам топлината и майчината ласка, които не е имала, но тя сякаш не можеше да се отпусне, да обвие ръчички около мен. Постепенно всичко си дойде на мястото. После пък все в ръцете ми беше, научих се да готвя, домакинствам дори да работя на компютъра само с една ръка, та чак тендовагинит развих 
Ох, отплеснах се в спомени 
Първата ни среща, а последвалите бяха толкова краткотрайни и как да кажа, като че потвърждаваха страховете ми  - в една малка приемна носеха детето, даваха ми го в ръцете, то почваше да плаче неудържимо и да се извива... че след няколко минути молех лелката да я вземе защото аз не знаех как да я успокоя. Виж, последната среща в дома ми даде малко надежда, че положението не е толкова трагично - тогава беше събота и ни пуснаха в детското помещение. Децата свободно си играеха, повечето бяха на проходилки. Моето момиченце тичаше с проходилката, вдигаше крачета и се возеше на нея, закачаше лелите и се смееше  - просто друго дете! Дори ми позволиха да я нахраня и аз, представи си, се справих  На път за вкъщи бях като преродена, мисля, че тогава предусетих сладостта от майчинството...
А пък сега, толкова вече съм се сраснала с дъщеря си, че направо ми звучи неестествено думата осиновила. Приемам я като чиновнически жаргон, който се опитва да "облече" законово моята майчина обич, нашата духовна, емоционална, физическа връзка с дъщеря ми.
А сега вдигни глава и се усмихни  - пред теб е Пътят на щастието !

Kari- em,    страхотен пост, направо ме развълнува. И ние се позабавихме с гушкането, а сега сме първи по целувки и прегръдки. У нас баща и върши всичко с нея на ръце, а тя му се отплаща с целувки по носа и когато се обади по телефона, целува телефона и бърбори нещо на нейния си език.

Във връзка с първата среща и с очакванията е важно да се знае, на каква възраст е детенцето.

avkovbg, всички хора изживяват по различен начин предстоящата поява на детенце. Някои действително изпитват притеснения и колебания, което не е задължително нещо негативно. Аз не съм убедена, че подобни на твоите "чувства и вълнения би следвало да си ги изживяла още при вземането на решението за осиновяване". Доста осиновители ги залива вълна от емоции и страхове точно, след като получат така чаканото писмо. Питат се, ще се справят ли; как ще им се отрази коренната промяна в ежедневието; какво означава на практика появата на един нов член в семейството, който всъщност ще е най-важния и ще се превърне в центъра на вниманието... Нормално - семействата, при които децата не се появяват внезапно и "по поръчка", някак имат време да свикнат с един по-уединен начин на живот, в който те са господари на времето си и личните им желания са основен движещ механизъм... Те така свикват с това положение, че започват да се питат, дали са готови да се лишат от удобствата, които имат. Желанието за деца е все още там, но сякаш е леко "изтръпнало" и трябва лек масаж, за да се "събуди" и раздвижи  отново... Спомням си, как някой в този форум беше описал подобни на твоите страхове. Не си спомням, кой точно беше и моля да ме извини, ако го цитирам неточно. Та, тази съфорумка споделяше, че е изпитвала съмнения по отношение на осиновяването и едва в момента, в който си е представила ужасяващата перспектива да прекара остатъка от живота си без деца, се е "сепнала" и взела много бързо и непоколебимо решение.

Преди да имаме деца няма как да знаем, какво е да си родител. И понеже жените, на които това не се случва веднага, не са имали възможност да го преживеят сами, приятелки започват добронамерено да обясняват, каква отговорност е да гледаш деца, колко е време- и трудоемко и как живота се променял коренно... Моите впечатления бяха, че често чувах сякаш полу-заплашителните думи: "Не е лесно, но ти сама ще видиш, какво е", придружени с много обяснения и по-рядко, някак почти между другото се споменаваше и какво щастие е това... А щастието да имаш дете е неизмеримо. То не може да се опише така, както не може да се опише любовта. Едно, обаче, е ясно - в един момент се питаш, как си живял без него... Животът ти става по-цветен, по-весел, по-пълен... И дори и да има болка, не би се отказал от чувството, което те изпълва... За нищо на Света... Любовта към дъщеря ни е толкова силна, че имам чувството че я изпитвам физически. Тя е най-милото създание на света и едва сега не намирам за скучни или шаблонни думите: "С цялото си сърце искам да осигуря щастливо и безоблачно детство на детето си"...

Разбира се, има и хора, които действително не желаят да имат деца и са правили опити в тази насока само, защото приемат, че обществото го очаква от тях или пък защото искат да изживеят щастието, за което разказват съседите, колежката, братовчеда... Но те някак чувстват, че това не е техния път... И се успокояват в момента, в който застанат зад собствените си желания и признаят и на себе си открито, че биха предпочели да не се обвързват с деца.

avkovbg, според мене е добре да не очакваш много от първата среща. Тя вероятно няма да ти даде отговори на въпросите, затова опитай да разгадаеш, откъде идват притесненията ти, преди датата... Всъщност, нашето детенце беше онова, което бях приела в себе си и преди да го видя - това според мене е най-важното от нашия опит, което си заслужава да споделя с останалите кандидат-осиновители. Ако търсиш "знак от съдбата", той е само в твоите мисли. Опитай да се подготвиш по-скоро на практическо ниво - виж, как изглеждат деца на тази възраст; интересувай се, какво поведение може да очакваш; подготви си въпроси не само към социалната (по време на инфо-срещата), но и към персонала на дома... И не се притеснявай за справянето с физическите грижи за детето - щом имаш желание, със сигурност ще се справиш добре, а и лично за мене те са най-малката част от родителството...

Прегръщам те и... успех!:)

''Във връзка с първата среща и с очакванията е важно да се знае, на каква възраст е детенцето. ''
Chandra, не възрастта на детето са проблем на тази жена, останах с впечатлението, че коментара на Дзвер прозвуча някак сухо, може и да е моя идея. Всъщност за това се включих, сама знаеш, че писането не ми е сила. Знам какво е и подадена ръка и колко ми помогна на мен самата в момент, когато изживявах страховете си 

При нас също мъжът ми е по-трезвия и стабилен от двама ни в тази ситуация. Ти как създаде контакта с дъщеря ти, когато вече я взе у дома? Чувстваше ли се странно в новата роля? Страх ме е от това, което ще изпитам при първата ни среща, която е в петък. Трябва да превъзмогна емоцията...... Някак си се чувствам странно. Може би защото винаги съм мислела, че децата се раждат от родителите, а не се предлагат и избират от институции. Сигурно ти изглеждам наивна, нали?
Мога само да се доверявам на хора като теб, минали по този път. и да се надявам, че и при мен нещата ще се получат добре.

Ти как съобщи новината на работа и на близките си?

Аз се върнах почти 5 години във времето, а като че ли беше вчера. Припомних си радостта, страховете, притесненията.
avkovbg, първата среща обикновено протича по утъпкан сценарии. Първо отивате в РДСП и социалната ще ви даде данни за детето - възраст, пол, етнос, заболявания, кога е прието в дома и т.н. (при повече късмет може и да ти прочетат социалния доклад на детето). След това социалната работничка ще ви заведе в дома и в отделна стая ще доведат детенцето. Винаги присъства и социалната или служител на дома. Дзвер съвсем резонно пита за възрастта на детето - има си значение. Когато ми доведоха моята малка кукла, беше на годинка и 3 месеца, водеха я за ръчичка, гледаше като уплашено зайче. Благодарение на изчетеното във форума, успях да си подтисна емоцията и да не се хвърля да я гушкам (това би било голям стрес за детето), а клекнах и в общи линии бях на нейната височина - т.е. гледахме се в очите. Говорих и нежно един куп "глупости" - зайче, кукло..... след няколко минути тя сама се пусна от лелката и ми подаде ръчичка .....

И въобще не е глупаво и наивно това което изпитваш. Напълно нормално е да бушуват бури от емоции в главата ти и в сърцето ти - от радост за предстоящото събитие до страха - как изглежда, как ще се справя, как ще реагира, дали ще се справя, какво ще кажа аз ...... 

А аз в работата съобщих когато подадохме заявлението в съда. Просто влезнах при шефовете и им казах - имам една хубава и една лоша новина - хубавата е че ще си имаме второ детенце, а лошата за вас е - че след около месец, два излизам по майчинство.    Много ми се зарадваха и ми честитиха, след няколко часа започнаха да ме питат за подробности ....  И до ден днешен си ме питат - как са щерките ти

avkovbg 

Chandra и Manja написали сте ми страхотни неща, които ме карат да вярвам, че и при мен нещата ще се получат. Както вече писах, детенцето е едва на 5 месеца и е гледано в приемно семейство. На срещата ще пресъстват и приемните родители, които се надявам да са мили хора и да ми кажат максимум информация за бебо. Мисля, че аз изпадам точно в т.нар. "следродилна депресия".
Вие колко време след първата среща взехте решение да осиновите децата си? А от този момент до самото вземане на детето колко време минава? Manja, ако разбирам правилно, ти имаш 2 дъщери. И двете ли са осиновени?

Много ви благодаря, момичета!  

И още един въпрос - колко срещи направихте с детето преди да го осиновите?

Не, голямата ни е биологична. А решението ние го взехме малко трудно. Таткото изпадна в паника и "следродилна депресия" - дали няма да дели децата, дали ще ги обича еднакво    Но след две нощи размисъл от негова страна и две нощи тихо ридание от моя - решихме. При следващото ходене, след седмица от първата среща, написахме иска със социалната, подписахме нужните декларации и подадохме документите в съда. След седмица получихме отговор с датата на делото и в общи линии, за по малко от месец мина процедурата и си прибрахме Магито.


От няколко дни госпожичките ми хвърлят някакви агитации - искали бебенце, "хайде бе мамо, три за късмет" 

avkovbg, на колко години си? От колко години сте женени? Колко време чакахте? Кой от родата те притеснява най-много? Колегите ти нищо ли не знаеха по въпроса, че те е страх да им кажеш?

avkovbg, аз по принцип съм по-споделящ човек, работех в малък колектив и предвид това, че години наред ми се налагаше да ходя по доктори заради стерилитета, т.е. да отсъствам често от работа, колегите бяха в течение на проблема ми. Дори едната колежка беше предложила да ми даде яйцеклетка... Споделих с шефа, че ми предстои да изляза по майчинство и той ми предложи да продължа да работя от вкъщи в удобно за мен време. В онзи период при мъжът ми намаля обема на работа, така че успяхме да се комбинираме. Изобщо не съм се замислила или притеснила как да кажа. Мисля, че обществото става все по-отворено към различните "варианти" на сдобиване с детенце. Ето виж Сара Джесика Паркър, Никол Кидман, Филип Киркоров и т.н. ползваха сурогатна майка, а пък колко много известни хора си осиновиха деца - не защото е модерно, а точно поради невъзможност да си родят.
Роднините ми също много се зарадваха, мисля, че и аз и близките ми, приехме осиновяването като логична стъпка, като нещо напълно нормално в хода на живота и бяха щастливи за нас.
Притесненията ми бяха по-скоро за това как ще ме одумват съседите  Аз живея в къща, на малка уличка и всички ме познават от дете. Има няколко стари баби-клюкарки, не че са някакъв фактор, но самата мисъл, че вървейки по улицата, десетки чифта очи ще се впиват в гърба ми и ще шушукат /в духа на отминалите конспиративни времена/ направо си ме притесняваше сериозно. Мъжът ми обаче нямаше такива скрупули, само ми каза да облека Вики, извади количката и тръгнаха на разходка  Аз гледах от прозореца и се заливах от смях - с такава горда походка вървеше, бавно, уверено, като на парад  Спомням си, че по това време на един негов приятел се роди дъщеря и той мина да почерпи, като разбра, че и ние имаме момиченце и най-вече как сме се сдобили с него, направо се разплака. Беше трогателна гледка - двама едри мъжаги, прегърнати, хлипат на рамото си! И каза -брато, свалям ти шапка, ти си голям мъж!
Разказвам ти толкова подробно, само за да разбереш колко излишни са притесненията ти - колеги, роднини, съседи... какво значение имат те за вашия живот и вашето щастие!? А и хората някак си като чуят за осиновяване и отварят сърцата си, стават по-добри и гледат да помогнат с каквото могат. На мен са ми го казвали, ще ти го кажа и аз - важното е сърцето и къщата  ти да са пълни с живот и радост, всичко друго е преходно.
Моите страхове бяха насочени към това дали ще се справя, от къде ще дойде обичта ми към детето... В първите месеци като извеждах Вики в парка се чувствах много особено, притеснена бях, някак си тромаво бутах количката, изпусках шишето, все ми се струваше че хората ме гледат и оценяват. Не смеех да направя забележка на детето защото в очите им четях - то е осиновено, затова така.. Усещането си го определях така - все едно всички майки пътуваме в един автобус, имаме една цел и посока, но аз съм от правостоящите... а БМ си седят комфортно и се наслаждават на пейзажа, докато аз стискам с две ръце дръжката в усилието си да се задържа.
Е, вече нищо подобно не чувствам, дори напротив - знам, че съм благословена и че имам най-сладкото, умничко и обичливо детенце на света !
Мила, аз не мисля, че отглеждайки няколко години детето си, съм станала компетентна да давам съвети на човек, който не познавам. Мога само да споделя своите преживявания, а пък ти, познавайки себе си, да си направиш преценка. Много ти се радвам, че сподели страховете си, аз толкова се страхувах, че дори не събрах смелост да ги излея във форума 

Преди доста години бях впечатлена от една случка с позната, която осинови момиченце. Тя взе кутия шоколадови бонбони и мина да почерпи бабите-клюкарки на пейката пред блока. После ми обясняваше, че така ги карала да се зарадват с нея, а не да клюкарят по неин адрес... пък и да не се радвали, поне нямало да могат да говорят зад гърба и, тъй като с откритостта си тя показва, че няма "слабо място", за което да се хванат... Тогава бях ученичка и  хич не съм се замисляла, дали ще осиновявам...

Когато ние подавахме документи, също разказахме на съседите. И понеже отдавна бяхме женени, а нямахме деца, всички искрено се зарадваха и посрещнаха много топло новината. Това изигра много положителна роля в последствие, защото ние имахме проблеми при вписването в регистрите поради съмнения за местоживеене в чужбина и социалната ходила да разпитва съседите, дали живеем там. Звъняла от врата на врата, представяте ли си? И питала хората, дали и в съд биха свидетелствали, че живеем там. Един съсед направо я изгонил тази социална... Както и да е... Сега всички много се радват с нас, а дъщеричката ни е направо звездата на блока. Е, с още една нейна наборка, де...

Изключително точно си описала страха си! Много добре разбирам за какво говориш, тъй като изпитвам същото. Представям си, че когато колежките заговорят на работа за децата си, кой на кого се е метнал, аз няма да имам самочувствието да кажа каквото и да било, и ще ми се свие сърцето от мъка, защото при осиновено дете как да кажа на кого се е метнало моето? Днес разбрах нова информация за детето - всъщност майката има още 4 други деца от различни бащи. Това ме притесни какъв ли ще е генът на детето? Как ли би се проявил във времето? Ти виждала ли си снимка на биологичните родители на дъщеря ти?

Моите страхове бяха насочени към това дали ще се справя, от къде ще дойде обичта ми към детето... В първите месеци като извеждах Вики в парка се чувствах много особено, притеснена бях, някак си тромаво бутах количката, изпусках шишето, все ми се струваше че хората ме гледат и оценяват. Не смеех да направя забележка на детето защото в очите им четях - то е осиновено, затова така.. Усещането си го определях така - все едно всички майки пътуваме в един автобус, имаме една цел и посока, но аз съм от правостоящите... а БМ си седят комфортно и се наслаждават на пейзажа, докато аз стискам с две ръце дръжката в усилието си да се задържа.

Искам да ви кажа, момичета, че ви се възхищавам на силата, увереността и това, че сте успели да се преборите с вашите страхове и искрено се радвам на щастието ви! Казвам си - щом други са успели, значи и аз трябва да мога да се справя. Не че това спира потока от въпроси и страхове в главата ми. Но всяка ваша дума ми разкрива въпроса с осиновяването от различен ъгъл, което ме кара да се замислям и да преоценявам собствените си страхове.

Те пък твоите колежки да не са всичките Мария Склодовска -Кюри, че да имат "ценни" гени, че да се гордеят с това .

Най-важното е според мен, да отгледаш здраво и щастливо дете .

Номера с черпенето на Чандра, си го запазвам за моите комшии . Честно.

И нали знаеш оня виц, дето една красавица посикала от Айнщайн да се оженят, че детето им да бъдело умно като него и красиво като нея?
Тъй че пази Боже от гени на гении и красавци. От опит и наблюдения ти го казвам.

99,99 процента съм сигурна, че ако споделиш с колегите си, всички ще бъдат щастливи и ще се зарадват искрено и ще те подкрепят .

Мила, въобще не се притеснявай за това на "кого прилича детето". Живота е доказал, че с течение на времето децата започват да приличат на родителите си, те така попиват мимики, маниери, държание, че след година ще казват всички - одрало ти е кожата (или на мъжа ти). А и на мен винаги ми е било много странно, как се случва така - в тези СО,  като в повечето случаи няма в досиетата ни снимки, как ни избират децата така, че приличат на нас  Имах много весела история в началото. Маги е само от няколко месеца в къщи, идва ми на гости моя първа братовчедка с която доста рядко се чуваме и виждаме, вижда Маги и пита "тази кукла на Боби ли е ( брат ми), одрала му е кожата" В последствие уточнихме подробностите.
За гените - дали ще е с черна къдрава коса или с руса и права, дали ще е със сини очи или черни бадемчета .....  дали ще пее или рисува ...
И на колежките ще разказваш - моето днес научи еди коя си песничка, много е талантливо, или днес направи еди какво си - много е умно ....
avkovbg, нормално е да те връхлитат всякакви мисли и въпроси, но не изпадай в паника. Мисли си, че наближава деня в който сигурно ще се срещнеш с твоето слънчице (дай боже). Всичко останало ще се намести с времето. 

avkovbg, следи тук http://www.bg-mamma.com/index.php?board=116.0 следващата лекция през януари ще бъде на тема Емоционалният свят на осиновителите - преди, по време и след осиновяването. Мисля, че ще познаеш себе си и ще преодолееш страховете си. Няма смисъл да се правим на железни, това е съдбоносна стъпка за всички участници в осиновяването, длъжна си да намериш отговорите защото вземаш решение и за още едно малко беззащитно същество, а това е огромна отговорност. На всеки етап  - от идеята до изпълнението - ние минаваме през различни емоционални състояния, опознаваме себе си, израстваме ...
   Решението да осиновим взехме няколко дни след първата среща, подготвихме документите, мисля че около два месеца ни отне цялата процедура.
   А пък снимката си я гледам на живо всеки ден, и да ти призная безумно съм влюбена в нея - магнетични очи, чаровна усмивка, прекрасна коса, грациозно телце и най-сладкото дупенце, което мога да целувам докато чуя "мамо-о-о стига-а-а" казано с известна досада, кеф и смях в гласчето 
   Действително, по някаква изумителна логика на съдбата, дъщеря ми има доста сходни черти с тези на мъжа ми - трапчинка на брадичката, къдрава коса, веждите са същите, овала на лицето; иначе е взела моята боя - типични брюнетки сме и двете. Така си мислех и аз - колко потискащо би било да слушам как другите виждат своето продължение в лицето на децата си, а пък аз да се свивам и думичка да не мога да кажа. Но не е така, вярвай ми! С времето толкова те поглъща майчинството, че неусетно забравяш този факт, надживяваш го... просто ценностната ти система еволюира, егото вече не те гризе като червейче     
   Приела съм, че  генът, който носят децата ни е като пластелин, с повече разбиране и желание винаги можем да го насочим във вярната посока, без да изменяме същността му. Ще ти дам пример - Вики носи танца в кръвта си, чуе ли музика и почва да танцува. Лятото на морето можех и пари да изкарам  спираше се пред всяка кръчма и на фона на бесната дива чалга започваше да танцува, така на улицата. Хората се спираха и и се радваха, някой се включваха в танца, снимаха я  , оставаше да застана с една шапка отстрани и да събирам стотинки  Нищо не направих за да я спра, но като се прибрахме започнах да и пускам ритмични, живи парчета класическа музика, балет ... изобщо стойностни неща /по моя критерии/ отделно в ДГ ходи на латино и народни танци. Снощи гледахме "7 часа разлика", музиката в началото е силна, прочувствена, знаеш ли какъв танц изигра  и двамата с баща и останахме изумени - такива леки, ефирни движения, така улови ритъма и замисъла на мелодията, всяко движение беше гъвкаво пластично, премерено и изящно ... Надявам се,че ме разбираш какво искам да ти кажа 
  Дъщеря ми също има брат и сестра по-големи от нея, и едно братче което е родено след нея. От всичките четири, майката се е отказала само от нея. Мога само да предполагам за бащите. Изпитвам физическа болка като си помисля за деня, в който АЗ трябва да отговоря на въпроса - защо точно мен ме е оставила?!
  Виж, нали не си живяла с илюзията за професора и красивата млада студентка...

Хей, миличка, успокой се. Нищо страшно не ти предстои. Да, важно е! Да, отговорно е! Да, емоционално е!
Но никой нищо страшно няма да прави с теб. Ще се срещнеш с едно бебенце. Щом е на пет месеца то няма да те приеме или отблъсне. За него ти ще си една голяма непозната жена. И най-вероятно ще се изплаши.
В твоите очи ще изглежда едновременно миличко и чуждо, безпомощно и опасно. Може да "видиш" твоето бебче или пък точно обратното (като при мен). На първата среща аз слушах внимателно описанието и доклада, прочетени ни от социалната. А когато се срещнахме със самото дете, гледах реакциите му към лелята - то я познава и се държи с нея естествено. На тази първа среща умишлено не посягах към него, за да не го изплаша. Той беше тогава на година и два месеца. Донесоха го в стаята и го пуснаха да стъпи на земята. Той изгледа внимателно баща си, после и мен, врътна се и понечи да излезе от стаята с уверена походка. А аз бях втрещена от бързата му преценка, взимане на решение и осъществяването му. И всичко това за по-малко от минута! Е, как такова детенце да не е моето? Веднага бяхме разбрали с татко му, че ще е то. И както в началото изпитах колебание, заради външния му вид, така същият този външен вид в края на срещата вече беше не "различен", а "екзотичен".
Това с гените, произхода и биологичното семейство на децата е изключително спорен въпрос. И е така заради нас - родителите им. У нас Боян ще се развие по един начин, у вас по друг, а в биологичното семейство - по трети. Косата и очите не можем да променим, темперамента - също, но възпитанието, образованието и най-важно - обичта, са само наша отговорност. И само ние после ще имаме право да се гордеем с това, което нашите деца ще постигнат в живота.
А страха от въпроса "Защо?" и аз не съм го преодоляла. И още не съм се сблъскала с този страшен въпрос - толкова естествен и с толкова труден отговор.
Днес е петък и предполагам, че най-късно утре ще успееш да събереш набор от изречения и да споделиш как е минало. Ще очаквам с нетърпение!

Здравейте всички!

Днес се срещнахме с детенцето в приемното съмейство. То живее с още 3 премни деца и хората са много мили и добри.
Детето ни се засмя като ни видя, не се уплаши, прехвърляхме си го по ръцете, но то гък не каза, само се усмихваше. Има голеееееееми бузи  , добре хранено и гледано, спокойно и наакано! Срещата продължи около 40 минути. Стиска здраво с ръчичките си, беличко, сиво-синеоко, русо - сладур! Реагира на глас, заглежда се.... Много му се радвахме и след Коледа ще се обадим за втора среща. Мъжът ми много го хареса и иска да го осиновим. На мен също ми хареса и докато се връщахме от него си мислех за това, което ми писахте всички, че истинската връзка майка-дете се изгражда с времето, на по-късен етап, че не заражда и чувства още от първия миг. Защото детето е наистина прекрасно, но някак си като за първи път и за толкова малко време се чувствам като чужд за него човек.
Сега се опитвам да свикна с мисълта за промените, които ще настъпят в живота ми и как ще се справя с тях.

Много ви благодаря за подкрепата!  Мисля, че и за в бъдеще ще имам нужда от вашата помощ 

avkovbg
       Страхотна Новина!!!Видя ли, че Всичките ти страхове бяха само в Главата ти!!! Успокой Душата вече  и се отдай на Коледното Настроение! Отвори Сърцето си  сама ще се очудиш колко бързо ще се случи така желаната трансформация  на чувствата ти.Особенно от това , което пишеш за малкото ангелче- Можеш само да се радваш на късмета си , че  е в приемно семейство , защото така ще ви се спестят "екстрите" на институционалния престой!!!- а това Не е никак малко!Така, че Пожелавам ви да вземете най-доброто решение както за Детето , така и за Вас!
  и ВЕСЕЛИ КОЛЕДНИ и НОвогодишни Празницииииииии

Искам да ви попитам, вие с каква информация разполагахте за родителите на детето, когато взехте решение за осиновяване? Знаехте ли здравния статус на родителите? Имат ли някакви фамилни обременености, от какъв етнически произход са, наркотични или др. зависимости и т.н?

По отношение на ББ абсолютно никаква информация.

Здравния статус на майката до колкото си спомням беше без данни за фамилна обремененост.
Етнически произход - да.
Зависимости - не си спомням да са коментирани, щях да запомня ако имаше някакви.

Здравословното състояние, точно както и етническото самоопределение, са въпрос на декларация на биологичните родители. Т.е., социалните просто задават въпроси  в тази връзка (чрез анкета, мисля) и получават отговори. Освен, ако БР не са имали взаимоотношения с някои институции - заради зависимости, психични заболявания или престъпления, само тогава се знае със сигурност...

Обикновено информация за БР се получава: за здравословното състояние; за степента на образование; за етническата принадлежност; за средата, в която живеят БР; коя поред бременност и подобни. Ако подадете искова молба за осиновяване, имате право на достъп до документите по делото и тогава може да имате и личните данни (имена, ЕГН-та)...

Момичета,

преди Коледа писах за предложението за осиновяване на дете и всички страхове, които ме връхлетяха. Както писах вече, ходихме и видяхме мъника и ..... взехме решение за го осиновим! Подготвихме всички документи и сега чакаче съдът да насрочи дата за делото. Купихме и креватче, стол за кола и такъв за хранене и малко дрешки.
Чувствата са смесени - от трепетно очакване, до притеснение как ще тръгне живота оттук нататък, как ще свикне малкия в нов дом с нови хора, кога и при кой педиатър да го заведа, как да го храня... Аз живея в София и ще съм благодарна на всички, които ми предложат добър и търпелив педиатър, който да ме научи и да ми обясни доста неща.
Пишете ми вие как се чувствахте като взехте вашето детенце? Как преодоляхте взаимния стрес от новот съвместно съжителство? Как се опознахте? Как организирахте ежедневието си, че да не загърбвате тотално вече изградения си начин на живот?....
Няма да крия, че често си препрочитам вашите писма особено, когато нещо ме стегнат многото въпроси.
Целувки на всички и ви желая една здрава и много успешна нова година! 

avkovbg много се радвам за Вас. Тепърва ще възникват още доста въпроси, но ще намираш верният отговор. Ние ще помагаме с нашия опит, а ти ще го адаптираш към вашата ситуация. 
Аз, да си призная, въпреки че бях поотгледала едно дете (каката беше вече на 13 години), първите дни бях като шемет. Трябваше наново да променям ритъма си на живот - безсънни нощи, захранване, готвене на отделни манджи .... тотална пренастройка.
Мила, ти имаш едно важно предимство - бебчето е бил в приемно семейство и те могат да ти дадат доста информация за навиците и режима, така че по-плавно да се настройвате и адаптирате - и Вие и бебчето. Защото на мен от дома ми бяха дали доста невярна информация (като например, че яде с лъжичка, обща кухня, пие вода от чаша .... оказа се че е на пасирана храна, водата я ближе като коте от чашата, гърне не ползва, банята беше пълен ужас и кошмар .... - АМА оцеляхме  )
Аз живея в София, ж.к. Люлин и ако ти е близо и удобно 12 ДКЦ, мога да ти препоръчам педиатърка. Тя е отгледала и голямата, сега и малката си ми я лекува.
А, ако си в друг квартал, може да попиташ твоето JP, да ти препоръча педиатър. Или, другия вариант е да попиташ някоя комшийка с малко дете.

Очаквам с нетърпение да се похвалиш за датата на делото 

Здравейте, чак сега се включвам в темата, но не съм закъсняла, нали?Avkovbg,много се радвам за вас и просто се връщам две години назад, когато вълненията в нашето семейство бяха същите!Най трудно ми беше времето, когато чакахме съдебното решение!Просто вече нямах търпение да си гледаме детето у дома, където я очакваше много топлина и уют!Всички страхове, съмнения и притеснения няма да имат значение, когато детето ви вече ще си бъде у дома. Тогава ще си завладяна от грижите за него, какво да яде, кога да спи, къпане и всички онези грижи, които ще полагате за него.Успех!

Аз живея в района на 3 гр болница.Ако ти е удобно също мога да предложа педиатър

Привет на всички!
Ето последните новини при мен: Взехме малкия Иво преди 4 дни. Голям сладур е! Аз обаче първите 3 дена основно ревах и то много. Първо ревах,защото приемните му родители раваха като ни го даваха, после ревах, защото Иво ревеше, а аз не знаех защо и какво да направя, за да му е добре. После ревах от страх от голямата отговорност, която лежи върху мен за него. Само като кажа на някого новината за детето и реввам! А бе голямо съм диване! На Ивчо му се събра доста стрес от нови хора и обстановки. Сега сме си вече в София и се надявам да влезем в по-точен режим. Утре ни е първата среща с педиатърката, която открих на случаен принцип в Трета градска. Krisii ще ми е от полза, ако можеш да ми препоръчаш някого - аз утре ще се видя с д-р Вълкова. А и щом сме в един район може и да се видим. Още незнам на кой свят съм - и аз съм в стрес от взаимната адаптация, притеснявам се кое как ще се нагласи, мога ли адекватно да реагирам и т.н. Отделно от това и промяната в ежедневието ми като това, че съм си у дома, а не на работа, ми е доста странно като "състояние". Днес за първи път го изведох на разходка с количката - усещането е  особено, защото досега съм гледала как другите го правят, а сега изведнъж аз съм в тази роля...Засега от старание и притеснение не мога да се отпусна и да го карам по-уверено.

Честито синче avkovbg           
Живо и здраво да Ви е и много радост да Ви носи.

Честито и от мене!:) Колко много емоции си описала в толкова малко изречения... Лека адаптация и много усмивки...  

avkovbg, ех мамче, ти май плачеш повече от бебчо 
Пожелавам здраве и щастливо детство на Ивчо, да изградите силна емоционална връзка помежду си и от тук насетне да плачеш само от радост! А поводи тепърва предстоят - първото зъбче, първата самостоятелна крачка...
Трябва да си в хармония със себе си, за да успееш да преминеш по-леко през адаптивния период.
До лятото вече ще ти се струва, че цял живот си била майка на това прекрасно момченце 

Честито и от мен! Върнахте  ме две години назад и с умиление си спомних за този период. Карането на количка е цяло умение , аз лично бях изградила стратегия от къде да мина за да стигна до определени места! Един приятелски съвет, пазете се от вирусите и приносителите им, защото в момента сте уязвими и двамата заради стреса.  Ако сте си намерили педиатър нека ви даде някакви имуностимулатори. На нас ни бяха изписали есберитокс / но тъй като е ужасно горчив в течна форма е добре да се смесва с течни витамини/. Ще имате период на взаимна адаптация, но слушайте сърцето си то ще ви подскаже как да действате. В новата обстановка много деца започват да се борят с режима , който са имали особено за спане! На нас например ни се наложи да си сменим леглото за да се събираме и тримата! Ставаше едно местене от легло в легло  по цяла нощ ! Сега сама си иска в нейното легло. Няма нужда да настоявате насила да се спазва предишен режим, нещата с търпение и упоритост ще влязат в норма! Успех!