Страх от предстоящото...

avkovbg, аз по принцип съм по-споделящ човек, работех в малък колектив и предвид това, че години наред ми се налагаше да ходя по доктори заради стерилитета, т.е. да отсъствам често от работа, колегите бяха в течение на проблема ми. Дори едната колежка беше предложила да ми даде яйцеклетка... Споделих с шефа, че ми предстои да изляза по майчинство и той ми предложи да продължа да работя от вкъщи в удобно за мен време. В онзи период при мъжът ми намаля обема на работа, така че успяхме да се комбинираме. Изобщо не съм се замислила или притеснила как да кажа. Мисля, че обществото става все по-отворено към различните "варианти" на сдобиване с детенце. Ето виж Сара Джесика Паркър, Никол Кидман, Филип Киркоров и т.н. ползваха сурогатна майка, а пък колко много известни хора си осиновиха деца - не защото е модерно, а точно поради невъзможност да си родят.
Роднините ми също много се зарадваха, мисля, че и аз и близките ми, приехме осиновяването като логична стъпка, като нещо напълно нормално в хода на живота и бяха щастливи за нас.
Притесненията ми бяха по-скоро за това как ще ме одумват съседите  Аз живея в къща, на малка уличка и всички ме познават от дете. Има няколко стари баби-клюкарки, не че са някакъв фактор, но самата мисъл, че вървейки по улицата, десетки чифта очи ще се впиват в гърба ми и ще шушукат /в духа на отминалите конспиративни времена/ направо си ме притесняваше сериозно. Мъжът ми обаче нямаше такива скрупули, само ми каза да облека Вики, извади количката и тръгнаха на разходка  Аз гледах от прозореца и се заливах от смях - с такава горда походка вървеше, бавно, уверено, като на парад  Спомням си, че по това време на един негов приятел се роди дъщеря и той мина да почерпи, като разбра, че и ние имаме момиченце и най-вече как сме се сдобили с него, направо се разплака. Беше трогателна гледка - двама едри мъжаги, прегърнати, хлипат на рамото си! И каза -брато, свалям ти шапка, ти си голям мъж!
Разказвам ти толкова подробно, само за да разбереш колко излишни са притесненията ти - колеги, роднини, съседи... какво значение имат те за вашия живот и вашето щастие!? А и хората някак си като чуят за осиновяване и отварят сърцата си, стават по-добри и гледат да помогнат с каквото могат. На мен са ми го казвали, ще ти го кажа и аз - важното е сърцето и къщата  ти да са пълни с живот и радост, всичко друго е преходно.
Моите страхове бяха насочени към това дали ще се справя, от къде ще дойде обичта ми към детето... В първите месеци като извеждах Вики в парка се чувствах много особено, притеснена бях, някак си тромаво бутах количката, изпусках шишето, все ми се струваше че хората ме гледат и оценяват. Не смеех да направя забележка на детето защото в очите им четях - то е осиновено, затова така.. Усещането си го определях така - все едно всички майки пътуваме в един автобус, имаме една цел и посока, но аз съм от правостоящите... а БМ си седят комфортно и се наслаждават на пейзажа, докато аз стискам с две ръце дръжката в усилието си да се задържа.
Е, вече нищо подобно не чувствам, дори напротив - знам, че съм благословена и че имам най-сладкото, умничко и обичливо детенце на света !
Мила, аз не мисля, че отглеждайки няколко години детето си, съм станала компетентна да давам съвети на човек, който не познавам. Мога само да споделя своите преживявания, а пък ти, познавайки себе си, да си направиш преценка. Много ти се радвам, че сподели страховете си, аз толкова се страхувах, че дори не събрах смелост да ги излея във форума 

Преди доста години бях впечатлена от една случка с позната, която осинови момиченце. Тя взе кутия шоколадови бонбони и мина да почерпи бабите-клюкарки на пейката пред блока. После ми обясняваше, че така ги карала да се зарадват с нея, а не да клюкарят по неин адрес... пък и да не се радвали, поне нямало да могат да говорят зад гърба и, тъй като с откритостта си тя показва, че няма "слабо място", за което да се хванат... Тогава бях ученичка и  хич не съм се замисляла, дали ще осиновявам...

Когато ние подавахме документи, също разказахме на съседите. И понеже отдавна бяхме женени, а нямахме деца, всички искрено се зарадваха и посрещнаха много топло новината. Това изигра много положителна роля в последствие, защото ние имахме проблеми при вписването в регистрите поради съмнения за местоживеене в чужбина и социалната ходила да разпитва съседите, дали живеем там. Звъняла от врата на врата, представяте ли си? И питала хората, дали и в съд биха свидетелствали, че живеем там. Един съсед направо я изгонил тази социална... Както и да е... Сега всички много се радват с нас, а дъщеричката ни е направо звездата на блока. Е, с още една нейна наборка, де...

Изключително точно си описала страха си! Много добре разбирам за какво говориш, тъй като изпитвам същото. Представям си, че когато колежките заговорят на работа за децата си, кой на кого се е метнал, аз няма да имам самочувствието да кажа каквото и да било, и ще ми се свие сърцето от мъка, защото при осиновено дете как да кажа на кого се е метнало моето? Днес разбрах нова информация за детето - всъщност майката има още 4 други деца от различни бащи. Това ме притесни какъв ли ще е генът на детето? Как ли би се проявил във времето? Ти виждала ли си снимка на биологичните родители на дъщеря ти?

Моите страхове бяха насочени към това дали ще се справя, от къде ще дойде обичта ми към детето... В първите месеци като извеждах Вики в парка се чувствах много особено, притеснена бях, някак си тромаво бутах количката, изпусках шишето, все ми се струваше че хората ме гледат и оценяват. Не смеех да направя забележка на детето защото в очите им четях - то е осиновено, затова така.. Усещането си го определях така - все едно всички майки пътуваме в един автобус, имаме една цел и посока, но аз съм от правостоящите... а БМ си седят комфортно и се наслаждават на пейзажа, докато аз стискам с две ръце дръжката в усилието си да се задържа.

Искам да ви кажа, момичета, че ви се възхищавам на силата, увереността и това, че сте успели да се преборите с вашите страхове и искрено се радвам на щастието ви! Казвам си - щом други са успели, значи и аз трябва да мога да се справя. Не че това спира потока от въпроси и страхове в главата ми. Но всяка ваша дума ми разкрива въпроса с осиновяването от различен ъгъл, което ме кара да се замислям и да преоценявам собствените си страхове.

Те пък твоите колежки да не са всичките Мария Склодовска -Кюри, че да имат "ценни" гени, че да се гордеят с това .

Най-важното е според мен, да отгледаш здраво и щастливо дете .

Номера с черпенето на Чандра, си го запазвам за моите комшии . Честно.

И нали знаеш оня виц, дето една красавица посикала от Айнщайн да се оженят, че детето им да бъдело умно като него и красиво като нея?
Тъй че пази Боже от гени на гении и красавци. От опит и наблюдения ти го казвам.

99,99 процента съм сигурна, че ако споделиш с колегите си, всички ще бъдат щастливи и ще се зарадват искрено и ще те подкрепят .

Мила, въобще не се притеснявай за това на "кого прилича детето". Живота е доказал, че с течение на времето децата започват да приличат на родителите си, те така попиват мимики, маниери, държание, че след година ще казват всички - одрало ти е кожата (или на мъжа ти). А и на мен винаги ми е било много странно, как се случва така - в тези СО,  като в повечето случаи няма в досиетата ни снимки, как ни избират децата така, че приличат на нас  Имах много весела история в началото. Маги е само от няколко месеца в къщи, идва ми на гости моя първа братовчедка с която доста рядко се чуваме и виждаме, вижда Маги и пита "тази кукла на Боби ли е ( брат ми), одрала му е кожата" В последствие уточнихме подробностите.
За гените - дали ще е с черна къдрава коса или с руса и права, дали ще е със сини очи или черни бадемчета .....  дали ще пее или рисува ...
И на колежките ще разказваш - моето днес научи еди коя си песничка, много е талантливо, или днес направи еди какво си - много е умно ....
avkovbg, нормално е да те връхлитат всякакви мисли и въпроси, но не изпадай в паника. Мисли си, че наближава деня в който сигурно ще се срещнеш с твоето слънчице (дай боже). Всичко останало ще се намести с времето. 

avkovbg, следи тук http://www.bg-mamma.com/index.php?board=116.0 следващата лекция през януари ще бъде на тема Емоционалният свят на осиновителите - преди, по време и след осиновяването. Мисля, че ще познаеш себе си и ще преодолееш страховете си. Няма смисъл да се правим на железни, това е съдбоносна стъпка за всички участници в осиновяването, длъжна си да намериш отговорите защото вземаш решение и за още едно малко беззащитно същество, а това е огромна отговорност. На всеки етап  - от идеята до изпълнението - ние минаваме през различни емоционални състояния, опознаваме себе си, израстваме ...
   Решението да осиновим взехме няколко дни след първата среща, подготвихме документите, мисля че около два месеца ни отне цялата процедура.
   А пък снимката си я гледам на живо всеки ден, и да ти призная безумно съм влюбена в нея - магнетични очи, чаровна усмивка, прекрасна коса, грациозно телце и най-сладкото дупенце, което мога да целувам докато чуя "мамо-о-о стига-а-а" казано с известна досада, кеф и смях в гласчето 
   Действително, по някаква изумителна логика на съдбата, дъщеря ми има доста сходни черти с тези на мъжа ми - трапчинка на брадичката, къдрава коса, веждите са същите, овала на лицето; иначе е взела моята боя - типични брюнетки сме и двете. Така си мислех и аз - колко потискащо би било да слушам как другите виждат своето продължение в лицето на децата си, а пък аз да се свивам и думичка да не мога да кажа. Но не е така, вярвай ми! С времето толкова те поглъща майчинството, че неусетно забравяш този факт, надживяваш го... просто ценностната ти система еволюира, егото вече не те гризе като червейче     
   Приела съм, че  генът, който носят децата ни е като пластелин, с повече разбиране и желание винаги можем да го насочим във вярната посока, без да изменяме същността му. Ще ти дам пример - Вики носи танца в кръвта си, чуе ли музика и почва да танцува. Лятото на морето можех и пари да изкарам  спираше се пред всяка кръчма и на фона на бесната дива чалга започваше да танцува, така на улицата. Хората се спираха и и се радваха, някой се включваха в танца, снимаха я  , оставаше да застана с една шапка отстрани и да събирам стотинки  Нищо не направих за да я спра, но като се прибрахме започнах да и пускам ритмични, живи парчета класическа музика, балет ... изобщо стойностни неща /по моя критерии/ отделно в ДГ ходи на латино и народни танци. Снощи гледахме "7 часа разлика", музиката в началото е силна, прочувствена, знаеш ли какъв танц изигра  и двамата с баща и останахме изумени - такива леки, ефирни движения, така улови ритъма и замисъла на мелодията, всяко движение беше гъвкаво пластично, премерено и изящно ... Надявам се,че ме разбираш какво искам да ти кажа 
  Дъщеря ми също има брат и сестра по-големи от нея, и едно братче което е родено след нея. От всичките четири, майката се е отказала само от нея. Мога само да предполагам за бащите. Изпитвам физическа болка като си помисля за деня, в който АЗ трябва да отговоря на въпроса - защо точно мен ме е оставила?!
  Виж, нали не си живяла с илюзията за професора и красивата млада студентка...

Хей, миличка, успокой се. Нищо страшно не ти предстои. Да, важно е! Да, отговорно е! Да, емоционално е!
Но никой нищо страшно няма да прави с теб. Ще се срещнеш с едно бебенце. Щом е на пет месеца то няма да те приеме или отблъсне. За него ти ще си една голяма непозната жена. И най-вероятно ще се изплаши.
В твоите очи ще изглежда едновременно миличко и чуждо, безпомощно и опасно. Може да "видиш" твоето бебче или пък точно обратното (като при мен). На първата среща аз слушах внимателно описанието и доклада, прочетени ни от социалната. А когато се срещнахме със самото дете, гледах реакциите му към лелята - то я познава и се държи с нея естествено. На тази първа среща умишлено не посягах към него, за да не го изплаша. Той беше тогава на година и два месеца. Донесоха го в стаята и го пуснаха да стъпи на земята. Той изгледа внимателно баща си, после и мен, врътна се и понечи да излезе от стаята с уверена походка. А аз бях втрещена от бързата му преценка, взимане на решение и осъществяването му. И всичко това за по-малко от минута! Е, как такова детенце да не е моето? Веднага бяхме разбрали с татко му, че ще е то. И както в началото изпитах колебание, заради външния му вид, така същият този външен вид в края на срещата вече беше не "различен", а "екзотичен".
Това с гените, произхода и биологичното семейство на децата е изключително спорен въпрос. И е така заради нас - родителите им. У нас Боян ще се развие по един начин, у вас по друг, а в биологичното семейство - по трети. Косата и очите не можем да променим, темперамента - също, но възпитанието, образованието и най-важно - обичта, са само наша отговорност. И само ние после ще имаме право да се гордеем с това, което нашите деца ще постигнат в живота.
А страха от въпроса "Защо?" и аз не съм го преодоляла. И още не съм се сблъскала с този страшен въпрос - толкова естествен и с толкова труден отговор.
Днес е петък и предполагам, че най-късно утре ще успееш да събереш набор от изречения и да споделиш как е минало. Ще очаквам с нетърпение!

Здравейте всички!

Днес се срещнахме с детенцето в приемното съмейство. То живее с още 3 премни деца и хората са много мили и добри.
Детето ни се засмя като ни видя, не се уплаши, прехвърляхме си го по ръцете, но то гък не каза, само се усмихваше. Има голеееееееми бузи  , добре хранено и гледано, спокойно и наакано! Срещата продължи около 40 минути. Стиска здраво с ръчичките си, беличко, сиво-синеоко, русо - сладур! Реагира на глас, заглежда се.... Много му се радвахме и след Коледа ще се обадим за втора среща. Мъжът ми много го хареса и иска да го осиновим. На мен също ми хареса и докато се връщахме от него си мислех за това, което ми писахте всички, че истинската връзка майка-дете се изгражда с времето, на по-късен етап, че не заражда и чувства още от първия миг. Защото детето е наистина прекрасно, но някак си като за първи път и за толкова малко време се чувствам като чужд за него човек.
Сега се опитвам да свикна с мисълта за промените, които ще настъпят в живота ми и как ще се справя с тях.

Много ви благодаря за подкрепата!  Мисля, че и за в бъдеще ще имам нужда от вашата помощ 

avkovbg
       Страхотна Новина!!!Видя ли, че Всичките ти страхове бяха само в Главата ти!!! Успокой Душата вече  и се отдай на Коледното Настроение! Отвори Сърцето си  сама ще се очудиш колко бързо ще се случи така желаната трансформация  на чувствата ти.Особенно от това , което пишеш за малкото ангелче- Можеш само да се радваш на късмета си , че  е в приемно семейство , защото така ще ви се спестят "екстрите" на институционалния престой!!!- а това Не е никак малко!Така, че Пожелавам ви да вземете най-доброто решение както за Детето , така и за Вас!
  и ВЕСЕЛИ КОЛЕДНИ и НОвогодишни Празницииииииии

Искам да ви попитам, вие с каква информация разполагахте за родителите на детето, когато взехте решение за осиновяване? Знаехте ли здравния статус на родителите? Имат ли някакви фамилни обременености, от какъв етнически произход са, наркотични или др. зависимости и т.н?

По отношение на ББ абсолютно никаква информация.

Здравния статус на майката до колкото си спомням беше без данни за фамилна обремененост.
Етнически произход - да.
Зависимости - не си спомням да са коментирани, щях да запомня ако имаше някакви.

Здравословното състояние, точно както и етническото самоопределение, са въпрос на декларация на биологичните родители. Т.е., социалните просто задават въпроси  в тази връзка (чрез анкета, мисля) и получават отговори. Освен, ако БР не са имали взаимоотношения с някои институции - заради зависимости, психични заболявания или престъпления, само тогава се знае със сигурност...

Обикновено информация за БР се получава: за здравословното състояние; за степента на образование; за етническата принадлежност; за средата, в която живеят БР; коя поред бременност и подобни. Ако подадете искова молба за осиновяване, имате право на достъп до документите по делото и тогава може да имате и личните данни (имена, ЕГН-та)...

Момичета,

преди Коледа писах за предложението за осиновяване на дете и всички страхове, които ме връхлетяха. Както писах вече, ходихме и видяхме мъника и ..... взехме решение за го осиновим! Подготвихме всички документи и сега чакаче съдът да насрочи дата за делото. Купихме и креватче, стол за кола и такъв за хранене и малко дрешки.
Чувствата са смесени - от трепетно очакване, до притеснение как ще тръгне живота оттук нататък, как ще свикне малкия в нов дом с нови хора, кога и при кой педиатър да го заведа, как да го храня... Аз живея в София и ще съм благодарна на всички, които ми предложат добър и търпелив педиатър, който да ме научи и да ми обясни доста неща.
Пишете ми вие как се чувствахте като взехте вашето детенце? Как преодоляхте взаимния стрес от новот съвместно съжителство? Как се опознахте? Как организирахте ежедневието си, че да не загърбвате тотално вече изградения си начин на живот?....
Няма да крия, че често си препрочитам вашите писма особено, когато нещо ме стегнат многото въпроси.
Целувки на всички и ви желая една здрава и много успешна нова година! 

avkovbg много се радвам за Вас. Тепърва ще възникват още доста въпроси, но ще намираш верният отговор. Ние ще помагаме с нашия опит, а ти ще го адаптираш към вашата ситуация. 
Аз, да си призная, въпреки че бях поотгледала едно дете (каката беше вече на 13 години), първите дни бях като шемет. Трябваше наново да променям ритъма си на живот - безсънни нощи, захранване, готвене на отделни манджи .... тотална пренастройка.
Мила, ти имаш едно важно предимство - бебчето е бил в приемно семейство и те могат да ти дадат доста информация за навиците и режима, така че по-плавно да се настройвате и адаптирате - и Вие и бебчето. Защото на мен от дома ми бяха дали доста невярна информация (като например, че яде с лъжичка, обща кухня, пие вода от чаша .... оказа се че е на пасирана храна, водата я ближе като коте от чашата, гърне не ползва, банята беше пълен ужас и кошмар .... - АМА оцеляхме  )
Аз живея в София, ж.к. Люлин и ако ти е близо и удобно 12 ДКЦ, мога да ти препоръчам педиатърка. Тя е отгледала и голямата, сега и малката си ми я лекува.
А, ако си в друг квартал, може да попиташ твоето JP, да ти препоръча педиатър. Или, другия вариант е да попиташ някоя комшийка с малко дете.

Очаквам с нетърпение да се похвалиш за датата на делото