В момента чета ... 16

"- Късоглед ли сте, Александър Фьодорович?
- Да, късоглед съм.
- Александър Фьодорович, трябват ви очила.
- Никога!
Тогава аз, младежки оживено, рекох:
- Но помислете, вие не само сте сляп, а почти мъртъв. Изгубили сте линията – тази божествена властителка на света ви се е изплъзнала завинаги. Сега вървим с вас през омагьосаната градина, през великолепната финландска гора. До последния си час няма да познаем нищо по-хубаво. Но вие не виждате заледените розови краища на водопада, ей там, на реката. Над водопада се е навела плачеща върба, но вие не виждате японската й резба. Червените стволове на боровете са целите в сняг. Сред снеговете се рои зърнист блясък. Той започва от опряната на дървото мъртва линия, а по повърхността си, вълнист като линия на Леонардо, той е увенчан от отражението на пламтящите облаци. Ами коприненият чорап на фрекен Кристи и линията на вече зрелия й крак? Александър Фьодорович, заклевам ви, купете си очила...
............................
- Дете – отговори ми той, - не си хабете барута. Рублата и половина за очила е единствената рубла и половина, която ще спестя. Не ми трябва вашата линия, пошла като действителността. Вие живеете не по-добре от учител по тригонометрия, а аз даже в Клязма съм обкръжен от чудеса. Защо са ми луничките по лицето на фрекен Кристи, щом въпреки че едва я виждам, долавям у тази девойка всичко, което искам да доловя? Защо са ми облаците на това финландско небе, щом виждам понеслия се над главата ми океан? Защо са ми линии, щом разполагам с цветове? За мен целият свят е огромен театър, в който съм единственият зрител без бинокъл. Оркестърът свири встъплението към трето действие, сцената е далеч от мен и сякаш насън, сърцето ми прелива от възторг, аз виждам пурпурното кадифе на дрехата на Жулиета, лилавата коприна на дрехата на Ромео и нито една изкуствена брада... А вие искате да ме ослепите с очила за рубла и половина...”

„- То аз, Сергуня, нямам сметка да те чакам. Четири години ще сме разделени, аз за четири години поне три ще родя. В хотел да работиш – полата си да запретнеш. Който мине, той ти е господар, ако ще евреин, ако ще всякакъв да е. Ще се върнеш от войниклъка, а утробата ми – уморена, похабена жена ще съм, няма да ме искаш.
- Тъй си е – кимна Серьога.
- Аз сега имам кандидати: предприемачът Трофимич – страшен грубиянин и старчето Исай Абрамич, но Николо-Святската църква епитроп, слабосилен мъж, ама мен от злодейската ви сила ми се повдига, като на изповед го казвам, хептен ме затрихте... Аз след три месеца от днешна дата ще го добия, ще занеса детето в приюта и ще взема да се омъжа за него...
Серьога, като чу, свали колана и нашиба Арина, нали е герой – гледа корема да улучи.
- Ти – вика му жената – не се цели твърде в корема, че плънката си е твоя, не е чужда...
Много бой и пердах падна, много мъжки сълзи изтекоха и много женска кръв, ама ни изход, ни оправия. Отишла тогава жената при Исус Христос и му вика...”

„В мигновената обвивка, наричана човек, песента тече като вода на вечността. Всичко отмива и всичко ражда.”

„Когато децата се събудиха, и те взеха да викат заедно с жена ми. Беня ми развали все пак толкова здраве, колкото според него трябваше да ми развали. Той остави двеста рубли за лекуване и си отиде. Мен ме откараха в еврейската болница. В неделя аз умирах, в понеделник се оправях, а във вторник имах криза.”