Примери за това можем да дадем твърде много. През последните години забелязвам неприятното явление грешките да не се признават. Някои може би го смятат за унизително и проява на слабост. Аз пък мисля, че именно признаването на грeшките е проява на сила, добро възпитание и уважение към околните. Когато бяхме малки ученици и в къщи и в училище ни учеха, че когато сгрешим трябва да се извиним и да поправим грешката си. В доста случаи поправянето е напълно възможно. Отдавна си мислех за такава тема.
- Публикувана: 7 фев. 2013, 15:17 ч.
- Последно мнение: 7 фев. 2013, 18:25 ч.
Признавате ли грешките си?
Да, когато считам нещо за своя грешка. Друг е въпроса обаче, ако според някой друг дадено мое действие е грешка, а аз не считам така. Тогава няма как да призная вина, след като не я чувствам.
Да, когато считам нещо за своя грешка. Друг е въпроса обаче, ако според някой друг дадено мое действие е грешка, а аз не считам така. Тогава няма как да призная вина, след като не я чувствам.
Човек съм, греша. И си признавам грешките, когато направя такива.
Много негативна моя черта... 
Никога не съм виновна за нищо! Просто от вътре не ми идва да (си) го призная и изрека.
Лошото е, че намирам такива доводи, че отсрещния просто...онемява и.. ще не ще се съгласява.
А е толкова лесно да кажеш, - "Съжалявам грешката е моя".
Да ама не и за мен! Успокоявам се, че е от зодията ама, едва ли!
Никога не съм виновна за нищо! Просто от вътре не ми идва да (си) го призная и изрека.
Лошото е, че намирам такива доводи, че отсрещния просто...онемява и.. ще не ще се съгласява.
А е толкова лесно да кажеш, - "Съжалявам грешката е моя".
Да ама не и за мен! Успокоявам се, че е от зодията ама, едва ли!