Отровните родители

Никъде не съм споменала за заличаване. Ясно е, че няма как да заличиш миналото, но поне можеш да се научиш да живееш с него и след него без да се разтреперваш или депресираш всеки път, като си спомниш.
тези, които не знаят и нямат идея, че са отровени, не бих ги просветлявала зорлем.

Ти пишеш, че човек не срещал "разбиране", а и доста участници в темата смятат, че някой следва да им се извини, да ги разбере или да се промени. Е добре, възрастни хора сме повече тук. Какво ви кара да вярвате, че ще се случи и да продължавате да се надявате? Това допълнително ви трови. Но тук вече не са виновни родителите. Никой не е длъжен да отговори на нечии очаквания. Няма договор, няма закон, който да го задължи, когато си говорим за контакти между равнопоставени възрастни хора.
 
Човек може да вкисне и при среща с всякакви хора, иначе, не само с майка си.
Ако се чувства изключително зле от такива срещи може да ги избегне. Щом не ги избягва значи или не е чак толкова лошо положението или сам не желае да се вземе в ръце и да реализира важни решения, които го касаят. За тези киселини, вече, не намирам майката за виновна.

И да, никой тук не е споменал, че ще се заличи спомен, рана, усещане за минали моменти или че нещо ще се навакса. Друг е въпросът- защо СЕГА човекът продължава да се тормози и да позволява на тези спомени да го поболяват. Не говоря просто за едните кофти моменти, каквито всеки човек е имал в живота си.

Judy,

Хаха, наистина ли толкова се страхувате, че един ден и вие можете да бъдете сложени в графата "отровни родители"?

Джуди...
не, няма значение дали ще се извинят или не. Това, което пречи е най-често в миналото. Но миналото не може да бъде забравено, ако се повтаря. Аз казах. Този родител, с когото отношенията ми бяха по-проблемни като дете /или поне така си мислех/ не ми се е извинявал направо, но сме говорили без аз да повдигам въпроса и наистина е осъзнал сам грешките си, виждам, че е искрен. И си промени поведението в много отношения и доколкото е възможно. Ами, това има голямо значение, защото и нашите отношения се подобриха, аз си подобрих отношението към него, пак доколкото е възможно разбира се. С другия изобщо вече не се срещам, въпреки че бяха големи циркове, заплахи, подкупи и демонстрации и сега аз съм лошото и неблагодарно дете, което е зарязало горкия си родител. Но така е много, много по-добре. Ако нещата обаче не бяха толкова сериозни и можехме да спазваме някакво минимално приличие - да, бих се срещала два или три пъти в годината, просто от човещина. Но това не означава, че трябва и ще ми е приятно през това време този някой вместо да се опита поне да се държи нормално, да се смята за голям хитрец и да си мисли, че ще може да ме баламосва само, защото съм му дете и изпитвам все някакви чувства. Напротив, ще продължава да ми влияе негативно именно поради последната част на предното ми изречение. Това отговаря ли на въпросите ти?

За някои рани е нужно години лечение. И въпросното "СЕГА" може да попада в периода на незавършеното лечение. Под "лечение" нямам предвид медицинско такова. На един и същи тормоз различните хора реагират различно. По-чувствителните дълго страдат, измъчват се и не могат да се отърсят. И това не е, защото са слабохарактерни. Не може от дете да си бил тровен с години, а после да се очаква, че, видиш ли, вече си зрял човек, как още позволяваш на миналото да те управлява. Какво мрънкаш и се жалваш, вземи се в ръце. Но то, вземането в ръце, не е от днес за утре. Когато дълго си бил тровен, дълго и ще се възстановяваш. Особено, ако си от по-чувствителните.
Да не говорим, че има ужасно много хора, които си нахлузват маската на лицето и го играят ербап и непукисти само и само да не покажат колко всъщност са наранени. Защото веднъж излезе ли стаяваната и потискана болка на повърхността, те биха се сринали. И това потискане е техният начин да се справят. 

Колко по зле от това може да стане да приемеш майка си като равнопоставен възрастен непознат?! Родителите и децата са такива до гроб. Все едно някой ден детето ми да е равнопоставен възрастен и да бъда обективно безпристрастна - да се надявам,че няма да полудея толкоз!

п.п. И не си мислете, че по цял ден занимаваме съзнанието си с мисълта какви са били родителите ни в детството или какви са сега. Просто това е темата, за това говорим.

Нужно е. Това казвам и аз.
Но ако 10-20 години не си решил такъв проблем, не е приложено правилното и следва да се търси друго. В никой случай не следва човек да не се самосъжалява, да се оплаква и навива допълнително.
Какво ви интересува кой е с маска и кой не е? Още повече, че няма как да сте наясно за другите. Нормално е човек първо за себе си да се погрижи, а не да отритва възможността затова с лайтмотивът "Не става. Щом не става, то значи и другите не могат, ама виж ги кви са и как лъжат.". Това е следваща проява на самоунищожаващо поведение. Този, който е съумял да се справи, се е стегнал в кръста и го е сторил. Може да сподели как- един ще чуе и ще довземе, друг ще продължи да се задълбава в проблема си и да се самооправдава, че е много специален случай и не може да му се помогне.
Насила не става. Като с всяко лечение.

Ан, не разбрах за какъв страх говориш. Този, който се изправя честно пред собствените си проблеми не е страхлив. Напротив. Страхът е при онзи, който не смее да го направи и се крие зад някой друг- виновен за дереджето му.
А, виж, какви родители ще сме хич и не обсъждам тук. Поживем- повидим. За други пишещи пък никогаш не бих дори и предполагала, ка- моли споделила вижданията си по такава една тема.
Когато се чувствам чак толкоз много зле в нечия компания, не я търся дори два пъти годишно. Какво значи "приличие" и кой ви кара да приемате нечие виждане за него?

Пасинет, какво страшно има да бъде майка ти за теб един непознат, щом нейното поведение е докарало отношенията ви до там? Аз съм бивала свидетел на такива отношения- с баща. Точно такива са. Тази последица понякога е логична. В някои ситуации това си е в реда на нещата. И тя "до гроб" ще си носи качествата, с които си я знаеш. Със сигурност човек може наистина да полудее, ако се надява с години, че тя ще се промени за негов хатър. Ми няма да се промени, най- вероятно никак. И какво?
За твоите деца пък отговорността за отношенията ви си е твоя, докато са малки. Като порастнат- и на двете страни.

Изобщо не се надявам да се промени.Но няма и да се правя, че нищо  не е станало и да се държа с нея все едно съм имала най разбиращата и любяща майка. Нещо, което тя очаква от мен, а не аз от нея. 

  Въртим се в омагьосан кръг.

 

Ако човек е къща, то родителят е съградил основите и мазето, най-много
първият етаж. Но както казах, идва момент, от който човек става родител
сам на себе си и се изгражда- като понякога може и да разгради и основите, и мазето.
Това е напълно възможно, макар и трудно. Ако човек се самоизгради по този начин,
родителите вече не са родители, защото губят участието си в крайния продукт. Те са
само история, но не и съучастници. Това е напълно възможно.

Така че ако си купиш недостроена къща, разрушиш я и от изкопа я вдигнеш-
това не значи, че предишният строител ти е помогнал. Той е просто факт от
миналото на имота.

Родители и деца до гроб не значи, че родителят ти ще те изгражда докрай.
Не че не може, но не правилно- от един момент е здравословно да се забрани
участието на предишното поколение в изграждането на новото.

Ако не се постави тази забрана, става страшно. Виждала съм какво става, когато
майката продължи да иска да гради децата си, а тя самата е стигнала до фаза на
дегенерация и начална старческа деменция и на практика нищо не им дава, само
пречи. Ама била майка...

Не, майка е който дава поезия и гради, не който дърпа назад. След един момент
майката става вещица и ламя. В приказките юнакът я убива.

Прекрасно казано.

Майката дава топлота и защита (и чат-пат някое перване през ръцете). Колкото до поезията, тя не е само възторжена и положителна, а може да бъде доста депресивна и потискаща.

Под поезия да се разбира не литературната форма, а
специфичен и трудно определим обединяващ принцип на живота.

Според мен майката- както и бащата, може да дава не само базова
топлота и защита, но и импулс за креативност, за издигане на личността.
Всъщност родителите може да са първите, които дават такъв импулс- но родители
има всякакви. Има такива, които знаят как да дадат такъв импулс и го правят.
Има такива, които не могат и не знаят как. Има такива, които не искат.

Но е истина, че има фамилии, в които като че ли всяко следващо поколение
получава все повече, надгражда предходното по дух, интелект- но е получило
импулса си в началото от предишното поколение. Фамилията Писаро е един пример- въди
хармонични и добри и успешни художници сигурно четвърто поколение, съвсем
целенасочено. Има и писателски фамилии.

По дефиниция правилно развитата креативност у човек не може да е токсична.
Неправилно се развива само в еснафски домакинства, дето цари мотото "музикант къща не храни"
и производните му.

Дъновистите, колкото и да са луди, са открили, че майката може съвсем целенасочено да се
опитва да запали импулс към издигане у децата си, за да са не просто биологични единици,
хранени и защитени, не просто топло отглеждани добри хора, а да имат шанс и за величие, което
в крайна сметка е извечният мерак на човека. И тук не говоря за величие в обществото, спрямо
другите, а за постигане на максималния потенциал за всяка личност.

Ми, той, този импулс витае във въздуха, дори когато семейството вечеря заедно или си подхвърля шегички!  Но и човек трябва да си го носи.