Мислих дълго преди да пусна темата. Много ме е срам да призная в какво същество съм се превърнала. Накратко малко предистория. Самотен родител съм. С бащата на сина ми нещата са сложни. Няма смисъл да се отклонявам от темата. За в момента живея с баба ми. Баща ми е починал. Майка ми има втори брак. Но почти всеки ден идва при нас с баба ми. След няколко дни ми изтича втората година майчинство. Няма да се връщам на старата работа. Ще чакам септември месец детето да тръгне на ясла и тогава ще търся работа. С две думи основната финансова помощ идва от семейството ми.
Та да преминем към негативните чувства, които изпитвам. Най - големия ми проблем е нервността. Дразня се от най - малкото, крещя, озъбвам се. Старая се пред детето да се сдържам. Забелязвам, че през последните 2-3 години съм станала ужасно злобна. Не се вълнувам от нищо. Нищо не може да ме трогне емоционално. Завиждам ужасно много на приятелките си, въпреки, че реално погледнато те не са кой знае колко повече от мен. Завиждам даже и на собствената си майка, че си има партньор. Вечно съм потисната, негативно настроена, нищо не ме радва. Дните ми са монотонни. Не се събуждам с никаква надежда за нищо. Кроя планове за бъдещето, но те ми се струват като нещо много далечно. Вечния въпрос, който ме разяжда отвътре е ,, Защо еди кой си/ еди коя си има еди какво си ? С какво той/тя е повече от мен ?,, Чувствам , че тази злоба и завист ще ме умопобъркат. А преди не бях такъв човек. Не ме интересуваше кой какво има/ кой с кого ходи. Винаги съм се радвала на чуждото щастие. Другояче казано бях над тези неща. Но сега сама не мога да се понасям. Превърнала съм се в едно жалко мрънкащо и завистливо човече.
Бих искала да разбера дали има и други като мен минали през такъв период. Как да преодолея целия този негативизъм, който е в мен ?
Та да преминем към негативните чувства, които изпитвам. Най - големия ми проблем е нервността. Дразня се от най - малкото, крещя, озъбвам се. Старая се пред детето да се сдържам. Забелязвам, че през последните 2-3 години съм станала ужасно злобна. Не се вълнувам от нищо. Нищо не може да ме трогне емоционално. Завиждам ужасно много на приятелките си, въпреки, че реално погледнато те не са кой знае колко повече от мен. Завиждам даже и на собствената си майка, че си има партньор. Вечно съм потисната, негативно настроена, нищо не ме радва. Дните ми са монотонни. Не се събуждам с никаква надежда за нищо. Кроя планове за бъдещето, но те ми се струват като нещо много далечно. Вечния въпрос, който ме разяжда отвътре е ,, Защо еди кой си/ еди коя си има еди какво си ? С какво той/тя е повече от мен ?,, Чувствам , че тази злоба и завист ще ме умопобъркат. А преди не бях такъв човек. Не ме интересуваше кой какво има/ кой с кого ходи. Винаги съм се радвала на чуждото щастие. Другояче казано бях над тези неща. Но сега сама не мога да се понасям. Превърнала съм се в едно жалко мрънкащо и завистливо човече.
Бих искала да разбера дали има и други като мен минали през такъв период. Как да преодолея целия този негативизъм, който е в мен ?
. 
Та това не е нищо друго за мен, освен самовнушение. Да, помага първоначално да се измъкнеш от най-дълбоката дупка. Но цял живот на самовнушение не се живее. 
Работата днес я има, утре я няма, днес си на една, утре си на друга работа. Не можем да разчитаме и на работата да ни радва. 
. За това се целя в разни цели от сорта на отношения. 
