Тригодишно февруарчето е вече, пролетта не е далече (49)

Брей, брей, какво са те изсилили, Слънчи! Радвам се, че е най-лекото възможно (поне така звучи). Лекувай се и се подобрявай бързо!
Кали наистина е прекрасна, костюма е разкошен! Браво! Софи се превръща в толкова нежна млада дама!
Мяуче, мислех аз, че всичко ще приключи с първия ден, но ей го на, вече трети ден днес родители обикалят входа "сълзяши" и вайкащи се как да си оставят децата. Борил е толкова доволен, че отива, почти като Кали се изказва в уверението от моя страна на това, че ще ходи на детска градина и на следващия ден. Аз за неговата адаптация съмнения не съм имала, просто мен ме стяга сърцето като ги гледам как се вайкат другите... Успях да си поговоря и с двете учителки и съм определено по-спокойна. Имат костенурка във вътрешния двор и ги извеждат там да се грижат за нея и да си играят, което много помага.
Хубав ден, момичета!

Ама, Далче, за жалост ролята на времето в поговорката „Всяко чудо за три дни.” е леко недооценена. Трите дни рядко са точно три дни. Във вашия случай предвиждам към месец зор (ако бяхте тръгнали септември, срокът щеше да е три... месеца). Доколкото разбирам, зорът е за другите майкини, онези, чиито деца не са ходили преди това на ясла.

Това съм го преживяла вече веднъж с Калина и, повярвай ми, щях да удушЪ с голи ръце една наша близка детска учителка, която ме „успокои” с думите „Ооо, плачат си до Коледа децата.” Не я удуших - оказа се права. За първата група на К. Не само плачат, но се борят със зъби и нокти.

Ако се върнеш четири години назад в моите писания, ще видиш за какво иде реч, чат пат съм споменала по нещо. Или може би е било в частна кореспонденция. Убий ме, не помня. Имаше един особено картинен случай с близначки, водени от баба си, достоен за роман. Може би ще го изровя и ще го постна. А може би не. Ще видим.

Но втората първа група, в която попадна детето, беше очарователна и много хармонична. За първи път в историята на градината, се случи децата да реват само 1 месец. Та така.

Трябва да се има предвид, че несвикналите 3-годишни се дават много по-трудно от бебетата. Просто вече всички са и с ума си, а не само с емоциите, ако мога така да се изразя.

Всъщност, не очаквам и при нас да има драми - сградата е същата, децата са същите (наборчетата от първа и втора ясла от миналата година, без бебетата от тази) и по едно добро стечение на обстоятелствата учителките, които вече 2 години се занимават с групата на Калина, сега поемат бъдещата група на Люда. Не видях да са пуснали бройки за нови дечица, но допускам по някое парашутистче да кацне по някое време, не задължително в началото обаче. В тази градина правят всичко възможно преходът да е минимално травмиращ за дечицата, които неизменно се привързват и към сестрите и към детегледачките.

Та такива ми ти раЛти, друзья дорогие.

При нас, разбира се, нищо ново. Леки промени в очакванията, леко объркване на представите за туй-онуй, лека неяснота по отношение главно на един въпрос, но... не смятам да ви занимавам.

В здравословно отношение за децата няма да говоря, а аз съм добре - изкарах една мигрена и веднага след нея един от любимите ми вируси със запушен нос (и съответното безсъние).

След ципрофлоксацина изграждам наново стабилния си имунитет от 5-годишния период на непрекъснато кърмене и е... меко казано досадно.

Само мигрената нямам воля да лекувам по природосъобразен начин, а то друг няма, затова просто се болкоуспокоявам, доколкото това е възможно, ъф корц. Най-често с еКспресо, но днес нямам нужда.

П.П. Пууу, Юхчева, да тъ ожали чувяк! Каква епохална досада

Спомням си, Миме, за някакви споделени мисли, наистина, по повод детската градина на Кали... и точно за близнаците...  За децата е нормално да се адаптират по-трудно като са по-осъзнати, напълно се съгласям с теб. И макар почти всички да сме минали от там, се знае, че и родителските тела преживяват оставянето не по-малко трудно, но се чудех главно защо си го причиняват това обикаляне да слухтят дали плаче детето им, разревани и то доста дълго време след като са го завели.  Като се има предвид, че в момента, в който влезе плачещо дете в групата по-чувствителните започват да плачат съпричастно с него. А има една майка, която плаче като оставя детето си. Но ние тези неща сме ги говорили. Аз просто се развълнувах и реагирах, защото бях забравила опцията, че някои деца за пръв път попадат в институция. И предвид гледката и факта, че Бо е в съвсем нова сграда, с нов персонал и без нито едно познато дете, ме загриза и мен в първия ден! 
Няма оставяне тази мигрена, ей. Миналия месец и мен ме тръшна 2 пъти. Бързо се възстановявай от вируси, но като знам на 3-тия ден ако не е минал вече, ще си пушка!
Мечтая и аз за такива скучни и "безсмислени" задачки! Ай, дано!

Преживяват го по-трудно от децата. Обикалят, защото се надяват да чуят, че детето вече не плаче, но уви...

Аз лично не бих си го причинила, винаги съм драсвала с мръсна газ (при мен особено тежеше обстоятелството на силно неприятната градина). Но и бягството ми е тъй присъщо.

Да, точно за 3 дни process-вам аз подобни вируси. Не и бацили от ранга на бета хемолитичния стрептокок, де.

Далче, говорили сме и друг път за адаптацията към режима на детските градини на родители и деца и сме казвали, че вторите се справят далеч по-добре в тоя процес. И на мен ми се струва неадекватно поведението на родители, които не спестяват (или поне не се опитват) собствените си емоции на децата, на които и без това им е трудно. Нали затуй си родител, сдържай се малко, преглъщай буцата, сложи усмивката до раздялата с дребното, пък после ако ще се фърли да ревеш в храстите, нали...  

И аз си спомням близначките и бабата от историите на Мяучето, явно голямо впечатление ни е направила.  

Колкото до моята работа напоследък, къде видяхте да се оплаквам, че била досадна?   Аз толкова се вълнувам и вживявам, че чак понякога се срамувам от себе си, като помисля например след 5-10 години какви ще са ми чувствата към плафониерите, които сега избирам иначе толкова грижливо.   Пък тая работа мога да я върша на пълен работен ден, дет' се вика, само да мога да избегна неприятния момент с харченето на пари. Оплакванията ми са главно в посока на времето, което ми отнема 'сичко това, както и на срама от размера на собствения си мат'риализъм и проявите на вещомания.  

Ей това вече прозвуча плашещо.
Юхич, дай Боже все такива задачки да имаш, пък ако ще и свързани с харчлък. 
Аз тези дни съм се захванала с абсолютна подмяна на почти-тинейджърски гардероб и ме боли сърцето като знам колко средства ми погълна. Мъка, мъка...

Добре че знаем какво има предвид Далчето, инЪче...

П.П. Уф, Котич, като рекохте гардероб и ти, и Слънчевата, в първия момент си представих как изнасяте стария скърцащ двукрилен (който се намира у нас) и го подменяте с нещо по-така (каквото и да значи това) - съвсем в духа на Юхчевите занимания, нали? Пък то идело реч за съдържанието, не за формата...

Аз пък мислех, че би било добре да го знае.

Да де, 100 пъти оправях това и накрая ти го цитира пак криво. Егати! Излизам да сбера потомството. Коригирах по-горе, още преди да ме цитираш, всъщност.

В интерес на истината и аз помислих така, когато четох нейното мнение, обаче плеснах същата дума и в моето с идеята да бъда разбрана по–различно.

Ам така де, трябва да си обогатяваме активния речник, нали?

Само в яслата на Диди съм попадала на (поне) 2-3 чифта родители, които никак не се опитват да си скрият емоциите. И става въпрос за момента на раздялата, иначе и аз съм с две ръце детето да се запознава с емоциите на родителите си. Имам предвид да се говори преди това - да се подготвя детето за раздялата ("трябва, въпреки че не искаме"), както и да се говори след това - при Диди практикувам диалози по пътя за вкъщи. Питам я как е минало в яслата (в началото нищо не казваше, но напоследък разказва доста подробно), разказвам ѝ аз какво съм правила през това време. Ако е плакала сутринта (при нея - преглъщайки да ми казва, че не иска в яслата) я питам дали си спомня как сутринта е плакала и ѝ обяснявам, че и на мен ми е било мъчно, че не искам да работя , но съм се постарала да я взема първа и някакви подобни. Всичко е наистина, не я лъжа, естествено. Въобще, усещам се, че и тук съм почнала да пиша прекалено много пъти "аз", защото целенасочено говоря за себе си и пред Диди - какво ми харесва, какво обичам, как се чувствам и какво ми е на главата (е, опитвам се да не е прекалено, а просто да дам обяснение на някои неща - че съм нервна например, както и да я запозная със собствените си емоции; понякога разказвам нещо от първо лице и после я питам: "А ти?" и стават раЛтите). 

Но не одобрявам ако детето се е разстроило при влизане в яслата/градината, родителите да наливат масло в огъня с вайкането си пред него. 

И аз помислих, че Слънчи ще купува нова мебел.  При Котето разбрах, че става въпрос за тоалети. 

Супер, я!
Принципът на не–универсалността го подкрепям.

+1 

Ам аз с цялото си сърце влизам в положение на хора, които дават чувства на емоциите си, ма това не ми пречи да им се дразня. Т.е. някак повече влизам в положение на децата (ако се придържаме към конкретния сценарий за оставяне на дятиту в ясла или градина). Ам представете си да негодувате толкоз, че да почнете да ревете неутешимо и изведнъж мама избухва в плач и изглежда много, ама много тъжна. Ам че нали тя искаше да ме оставя, що пък ся е тъжна? Като е тъжна що ме оставя? Изобщо кво се случва тука, ако сички сме тъжни, що се подлагаме на тоз ужас и... и... я да ревна още по-силно...