В момента чета...17

В началото бях по-ентусиазирана - още с първите думи си спомних ясно земетресението от 1999 в Турция („силно“ бременна в онази нощ, т.е. повече и по-траен страх изпитах). Съвсем бързо разбрах и за черното мляко . И си спомних за моето мляко, пропито със сълзи...
Пак в началото ми допадна изреждането на ролите в живота „АЗ СЪМ…“ – правя го и аз понякога и много ми хареса да го видя в книгата.

Най-близки ми бяха моментите (в началото и до някъде в края) за „следродилната депресия“, която често съм твърдяла, че е измислица… Но и аз първите месеци бях друг човек – дори повечето гласове в мен бяха замлъкнали… Макар да е общоочаквано първите мигове с новото бебе да са най-върховното щастие…

Симпатично ми стана и отношението на Елиф към сватбите и традициите, защото за мен/нас това също са непоносими неща (церемонии, роднини…).

Обаче бях изненадана от силната „доза“ феминизъм – не очаквах през второто десетилетие на 21-век една според мен „стабилна“ писателка, „напреднала“ жена (ползваща се и с мъдростта на суфизма) така да възприема нещата. Това ми се струва малко отживяло (или може би и двете ми професии са „женски“ и не съм имала проблеми поне във връзка с работата…)

Ако през 16 век е имало или сега в мюсюлманските общества има ограничения за жените и в частност за жените-творци, ми се струва, че общо взето нещата са различни вече, особено ако е налице безспорен талант (знам, че мога да бъда опровергана – че на интервюта за „обикновена“ работа се случва да бъде зададен въпросът „Смятате ли да имате деца?“)

Разказите за жени писателки не ми бяха особено интересни. Първо, с по 1-2 страници трудно може да се опише някой (но и не исках да има по повече страници за писателките), второ – често не разбирах какво иска да каже Елиф за някои (за повечето е ясно, че са били онеправдани, но за някои ми изглеждаха незавършени нещата,  сякаш е искала просто да ги спомене и почете). Все пак не мога да не съм благодарна за делото на всички дами в подкрепа на жените през вековете.

Може би само разказаното за Одри Лорд ми допадна донякъде, предимно с това:

„Творбите й са просмукани с убеждението, че вероятно се състоим от синтеза на привидни противоположности. Във всяка жена са заложени и мъжки черти, във всеки мъж – и женски.  Ако отчетем това, е голяма заблуда да възприемаме двата пола така, сякаш взаимно се изключват, защото това ни отдалечава от разбирането на човешката същност в цялата й сложност и пълнота.“

В главите, в които Шафак разказва за себе си, разговорите с другите „аз“ също ми бяха малко досадни (и леко претенциозни, въпреки че по принцип харесвам подобни алегории), а и ми напомняха като стил на диалозите в „Копелето на Истанбул“ (които също не ми харесаха).
Когато надълго разказваше колко е различна, нестандартна, „шантава“, си помислих, че това всъщност не е кой знае какво изключение (и аз не мога да направя един свестен омлет)… Дори може да е предимство, макар да знам и затрудненията, произтичащи от подобна различност…

А за дилемата „кариера-деца“ – мисля, че почти във всяка професия кариерата се съчетава трудно с майчинството въпреки по-специфичния характер на творческите професии.

Разбира се по никакъв начин не искам да омаловажа чувствата и мненията на Елиф, на която и да е жена...

Предполагам, че всяка читателка ще оцени книгата според собствените си преживявания в силни моменти или периоди на избор. Аз лично съм изненадана, че въпреки сходните неравновесни месеци след раждането, след два периода на избор „кариера или семейство“ и при мен, някак не можа да ме развълнува много книгата (примерно „Сборът на дните“ на Алиенде повече ме разчувства). Може би защото „феминизмът“ на Шафак ме дразнеше малко…

Но определено всяко споделяне, всяко „търсене на себе си“ заслужава уважение.
И куража да пишеш открито по нетрадиционния начин за майчинството.


Някои други места, които ми направиха впечатление:

Колко познато – как изкуството е магнит:
„ Когато по телефона ти се обаждат приятели, когато възниква нещо важно, когато съпругът ти иска да вечеряте навън, когато на раменете ти тежат обществени отговорности, все си търсиш повод да откажеш. Всичко ти се вижда „второстепенно“ – намираш време единствено за писане.“

Може би корените на депресията са и в неспособността да поискаш помощ…
„Защо, докато изживяваше всички тези сътресения, не поискахме помощ от семействата и приятелите си? Защо не намерихме детегледачка, която да ти помага? Опитваше се да се справящ с всичко сама. Защо?“

В крайна сметка видях, че първо е написана „Черно мляко“ и чак после „Любов“; тогава нещата ми се „наместиха“. Особено след като прочетох и това:

"When I was younger I wasn't interested in understanding the world. I only wanted to change it, through feminism or nihilism or environmentalism. But the more I read about Sufism the more I unlearned. Because that is what Sufism does to you, it makes you erase what you know, what you are so sure of. And then start thinking again. Not with your mind this time, but with your heart.“

между другото след Къщата и "Жената на пътешественика във времето" Алба ми е едно от любимите имена  

"- Що бе , тате, се инатиш и седиш самичък, на, докъде си я докарал, с вятъра да си приказваш.
- Че що да не приказвам, за стари работи си приказвам с него, то ги знае.
- Ще те хване – викат – самотията.
- Каква самотия? Е, колко живина има наоколо, и ветрището, и градината, и слънцето, не видите ли?
- Махни ги тия работи, хора трябва да има покрай тебе!
- Че мене ми е пълна с народ и къщаса, и душаса.
- Какъв народ, да не си се пощурил?
- Майка се обажда от долапете, тате слиза от таваня, бабичката ми шумоли от кюмбето и небето грее през джамът… Пък в тей стени ми е останала младостът, ей, и силата ми е останала в тях! Мене толкова гласове ме спохождат и ми огряват душата, глухи ли сте, или съм ви родил без акъл!

Много ми хареса израза „съм ви родил“ – сигурно защото ми се е случвало ако примерно познавам само мъжа от двойка, която чака дете, да кажа „Той ще ражда“… Стори ми се искрено и един баща да може да каже „съм родил…“

"И една машинка донели от тяхната машинария.
- Котлон е – викат – това, да си вариш по-бърже кафето.
- Че аз не  бързам, аз си вървям с времето, пречи ли някому?
- Не пречи, ама това е за  удобно.
И една жица забодоха на таваня, та хватиха тока да ми светел.
- Нища! Тей работи са за вас, мене и без тях ми се не губи удобното, тъй съм научен от дете, пък чиляк си носи детето в него си, ако ще да е на сто и повече години.

Имам още да се уча на „небързане“, все още дори операция на word от две стъпки ми се струва бавна, търся винаги по-кратките възможности – примерно с клавишите – да спестя част от секундата…

А за новостите - и аз като синовете на този дядо напирам, когато възрастните не приемат новото, безкрайно съм благодарна, че ги имаме удобствата на съвремието и гледам да не се обръщам прекалено много назад във времето, но разбира се в думите на столетника Димитър има толкова мъдрост и истина…

„
- Да видят от небето какво са сторили, щото отблизо лошотията им пречи да го видят. Щом го видят отдалече, ще им се отворят очите, на чиляк само отдалече му се отварят очите. Аз цял живот съм поправял строшени ноги и ръки, да имат сила людете да работят, дечица да роят, да се споменуват с добро, що ще се трепят, това ли им е работата? Колко боища съм претеглил и за какво е било? Чиляк се потресава от тях. Пък има люде, дето тъй се потресават, че стануват каквото камекът. На такъв чиляк за нищо му не е жал, пък който го не хваща жал, не го хваща и веселба, махни го такъв, то само разваля светът!

„… на чиляк му е дадена душата за добро и да я варди, да го изведе нависоко и нашироко…“

„- Бе не съм търсил благодарност, аз им помагах. Ама един еднъж ме удари със същата ръка, дето му оздравих, е, там, додерено му бе къщата, вий не го повните. Очите ми се надуха каквото баире, ама си замълчах и зех само да го подминавам каквото въздух. И след двайсет години, той се  усети и доде да се опрощаваме.
- Ти опрости ли му?
- Че как няма да му опростям, щом се е усетил!
- Повечето сега не опрощават.
- Само който нема душа, не може да опрости, щом види, че чилякът иска да се поправи. На всички съм опростявал, както и на мене са опростявали, когат съм сбърквал. По това се познава справедливостът, ние не сме по-големи от нея.
- И какво стана сетне?
- Нищо. Щом тръгна чилякът за небето, отидох да го изпроводя. Сега и аз чакам да си ида. Видиш ли го, е, там, в сребърното си ще ме пусне каквото перце. И там е пълно с роднини, има кой да ме сряща, не бой се.“

„Чиляк не може да се изцери от своя си свят, от мястото, дето се е родил, какво не може да се изцери от баща си и майка си…“

„Надвих страхът! Такъв страх може да се яви всекиму, да му впъне душата, да изпита колко й е силата. Ама може и да се надвие, надвиеш ли го, повече от нищо не се боиш.“