В момента чета...17

Много хубава книга! В нея има надежда за по-добър живот, бедност, сплотеност, борбеност, тежък и упорит труд за малки и големи, любов и много топли човешки отношения. Хора, които водят простичък живот, хора които ги радват малките неща, като топлите лъчи на слънцето, топъл чай, мляко и сандвичи.
"...дъвчехме смачканите сандвичи и подавахме бутилката мляко помежду си. Храната имаше невероятен вкус, като кралско ястие.Храната винаги е по-вкусна под открито небе, а когато замества тежкия труд, е още по-превъзходна."
Най-тежкият момент в книгата беше смъртта на бебето. Бебето родено с ангелското име Анджела. Бебе което още от самото начало е принадлежало на ангелите. Дълбоко заспало спокоен и вечен сън. Голямата радост се превръща в огромна мъка, мъка за цялото семейство. Тук много силно впечатление ми направи поведението на майката, колко силна и трезво реагира, как повика децата си да видят бебето, да го целунат да се сбогуват с него.
"- Сега всички трябва да бъдем смели - прозвуча равният глас на мама. - Анджела е на небето. Тя ще се превърне в ангел и ще бди над нас.Ще доведеш ли Майки и Франк да я видят"
След тази черна мъка идва стачката на трудещите се хора, трудни дни за семейството. Отново се виждат топлите отношения на хората, които помагат кой с яйца, кой с кокошка или продукти на вересия.
Искрено се радвах на успехите на Роби, за спечелената стипендия и за публикувания му сонет във вестника.

"- Буни, Буни, - каза скръбно той, - сложи на раменете ми отговорност, която не зная как да разтоваря. Хайде, нали разбираш, да се галим на петте места, да се  целуваме по седемте начина и да се прегръщане в деветте позиции, но да не прекаляваме.
... – Да не мислиш, че си дадох толкова труд само заради едно детинско лизане и смучене?"

И сега: всеки срещу всеки - индуисти срещу мюсюлмани, мюсюлмани срещу индуисти, мюсюлмани срещу мюсюлмани...  

НЕ Е ЗА ХОРА СЪС "СЛАБИ НЕРВИ"! И се разкрива съдържание!
(Трябваше да препиша и нещо красиво, разбира се в книгата изобилства и от такива неща, особено за Кашмир - за природата, за бита и поминъка, за семейните и междусъседските отношения. Но и без това стана невъзможно дълго...)

Жертвите индуисти:
„В Кашмир имаше шестстотин хиляди индийски войници, но погромът над пандидите не беше предотвратен, защо беше това? Триста и петдесет хиляди човешки същества пристигнаха в Джаму в качеството си на изселници и в продължение на много месеци правителството не им предостави палатки или спешна помощ, нито записа имената им, защо беше това? Когато правителството най-сетне изгради лагери, позволиха само на шест хиляди семейства да останат в щата, пръскайки останалите из страната, където щяха да станат невидими и безсилни, защо беше това? Лагерите в Пурху, Мутри, Мишривала, Нагрота бяха построени по бреговете или в коритата на нулахи, сухи сезонни водни пътища, и когато водата се зададе, лагерите потънаха, защо беше това? Правителствените министри изнасяха речи за етническото прочистване, но държавните служители си изпращаха паметни бележки, в които се уверяваха, че пандитите са просто вътрешна миграция и че изселването им е доброволно, защо беше това? Палатките, предоставени на бежанците, често не минаваха на инспекция, течаха и пропускаха мусонните дъждове, защо беше това? Когато едностайните жилища, наричани още ЕСЖ, бяха издигнати, за да заменят палатките, през тях водата също се процеждаше разточително,защо беше това?  В много от лагерите имаше по една тоалетна на всеки триста човека,защо беше това, а на лазаретите им липсваха основни материали за първа помощ, защо беше това, и хиляди изселени умираха заради неадекватните храна и жилища, защо беше това, може би пет хиляди мъртви заради нетърпимата горещина и влага, заради ухапванията от змии и гастроентерит и тропическа треска и диабет в резултат на стреса и бъбречни заболявания и туберкулоза и психоневроза, а правителството не бе провело нито едно здравно проучване защо беше това и пандитите на Кашмир бяха оставени да изгният в техните порутени лагери, да гният, докато армията и бунтовниците се биеха за окървавената и натрошена долина, да мечтаят за завръщането, да умират, докато мечтаеха за завръщането, да умират, след като умреше мечтата за завръщане, за да не могат дори да умрат, докато мечтаят за него, защо беше това защо беше това защо беше това защо беше това защо беше това.“


И тук здравата крещи Рушди: (жертвите мюсюлмани)

„Кой запали този пожар? Кой изравни със земята тези овошки? Кой разстреля тези братя, които през целия си живо са се смели? Кой уби сарпанча? Кой счупи пръстите му? Кой счупи пръстите му? Кой счупи ръцете му? Кой счупи древния му врат? Кой окова тези мъже? Кой направи така, че мъжете да изчезнат? Кой разстреля тези момчета? Кой разстреля тези момичета? Кой събори тази къща? Кой събори онази къща? Кой събори тази къща? Кой събори онази къща? Кой уби този младеж? Кой удари по главата тази старица? Кой наръга тази леля? Кой разби носа на онзи човек? Кой разби сърцето на онова младо момиче? Кой уби този влюбен? Кой застреля годеницата му? Кой изгори костюмите? Кой натроши мечовете?  Кой изгори библиотеката? Кой опожари шафрановото поле? Кой изколи животните? Кой изгори кошерите? Кой отрови оризищата? Кой уби децата? Кой бичува родителите? Кой изнасили онази жена с мързеливо око, докато тя крещеше за змийска отмъстителност? Кой изнасили онази жена отново?  Кой изнасили онази жена отново? Кой изнасили онази жена отново?   Кой изнасили онази мъртва жена? Кой изнасили онази мъртва жена отново?“

И от самите мюсюлмани (фанатизирани) към „обикновените" мюсюлмани

„В селото бяха разлепени плакати на ЛеП с нареждането всички мюсюлманки да облекат бурки и да започнат да спазват предписанията в облеклото и поведението, изложени от талибаните в Афганистан. В голямата си част кашмирските жени не бяха навикнали да носят фереджета, така че пренебрегнаха плакатите . Във въпросната нощ групата ЛеП , заедно с братята Гегру, беше предприела наказателни мерки. Влязоха в дома на Мохамед Садик и убиха двадесетгодишната му дъщеря, Носен Косар. В дома на Халид Ахмед обезглавиха двадесет и две годишната Тахида Парвин. В дома на Мохамед Рафил убиха младата Шехназ Ахтар. И обезглавиха четиридесет и три годишната Джан Бегам в собствената й къща.
В месеците, които последваха, от ЛеП станаха още по-смели и преместиха дейността си в самия Шринагар. Поливаха учителките с киселина, защото учителките не желаеха да се съобразят с ислямските пра вила на облеклото. Отправяха се заплахи, даваха се крайни срокове и много от кашмирските жени сложиха за първи път булото, което техните майки и баби винаги с гордост бяха отхвърляли. А после, през лятото на 1987 година, плакатите на ЛеП се появиха в Шимрал. На мъжете и жените вече не беше позволено да седят заедно и да гледат телевизия. Беше безнравствено и неприлично. На индусите не беше позволено да седят сред мюсюлманите. И, разбира се, всички жени моментално трябваше да сложат булото."