СЕДМИ клас - втори срок - 11 тема

Пред Първи май го купих от пазара за седем лева. Той беше тригодишен, висок един лакът. Нежен и елегантен над песъчливата пръст, в голяма консервна кутия. Попитах продавача как определя, че този струва седем лева, а онзи осем.

— По пъпките — каза ми той и ги посочи. — И вземи това листче, да знаеш как да го гледаш.

От това листче започна една дълга история, чийто естествен завършек донесе тези дни Дядо Коледа. В него пишеше да сменя веднага съда с по-голям и да добавя нова пръст в съответно разнопочвено съотношение. Два дена се занимавах с това. Пишеше още да го поливам „само когато е нужно“ — сто души питах как мога да разбера кога на лимона му се допива вода.

— Той сам ще се обади — каза съседката Койка.

— Ще ми подсвирне ли? — бях се засмял.

— Ще започне да свива листата си. Щом видиш, че свива листата, поливай.

— Чаша — чаша и половина — каза баба Мария, която премиташе двора наблизо. — Не повече.

— Не много студена — чух гласа на баба Ленка от балкона.

— Един момент — казах, — аз да запиша всичко това. Докато се върна с молив и лист, кака Донка се бе спряла с две огромни мрежи в ръце, да ме попита с какво го торя.

— С нищо — рекох. — В указанието не пише за тора.

Кака Донка остави едната мрежа на тревата и ме чумоса с ръка.

— Че това е най-важното бе, адаш.

— Птичи тор, птичи тор — каза съседката Койка. — Той обича птичи тор.

— И желязо — обади се Атанаско, който си миеше колата по анцуг.

— Един момент! — извиках, пишейки бързо. — Какво желязо?

— Железен сулфат — каза Атанаско авторитетно.

— Сачѝкабрус — обясни баба Мара.

„Са-чик-аб-рус“ — записвах аз с нервно удоволствие, като едновременно ги попитах:

— Колко?

— Кое?

— Железният сулфат.

— Една щипка.

— На колко време? Пак ли той ще ми се обади, когато му се прииска сачѝкабрус?

— Е… — каза съседката Койка.

— Когато го ториш бе — каза баба Ленка от балкона.

— А кога да го торя?

— Когато трябва — каза тя, гледайки ме учудено.

— Аз съм чувала, че му слагат малко бира — каза кака Донка, като вдигна мрежата от земята да си тръгва.

— Къде?

— Ами в пръстта, къде? Поливат го с малко бирица и лимоните стават много едри. Гледах аз…

— Нашенска или вносна обича? — попитах.

— Смей се ти, ама аз гледах у бай Жико, като му слагаха бира.

„Би-ри-ца“ — записвах аз и си мислех как, след като намеря железния сулфат, ще купя няколко бутилки „Радебергер“. Като е, да е. А покрай него да има и за мене една чаша.

— Добре, че не обича уиски — рекох. — Иначе плодовете му щяха да ми излязат по сто лева парчето.

— Абе знаеш ли го какво обича и какво не обича — каза Атанаско с интонация на мъдрец. — Някои вървят, някои — не.

— То като всяка една работа — рекох.

И после се качих да напечатам на пишещата машина всичко това, докато съветниците долу продължаваха да разискват, да спорят (накрая се скараха яко) около моето нежно и елегантно растение.