"Ревността е въпрос на самочувствие"

да, бе, да, питай хората по времената, когато робството е било напълно приемливо явление, включително физическото притежание на жената, наравно с добитъка в портфолиото на един мъж! Включително твоето определение "като по-цивилизован". Цивилизации колкото щеш, всяка със своите виждания за правилно и грешно в човешката реакция и природа! Сега на мода е декларирането на човешката свобода и липсата на ревност, защото това придава на индивида цивилизованост в рамките на неговата тясна социална среда. Циганите здраво показват и дори ценят ревността във всичките й проявления, защото тяхната култура така казва. По нашенско смятаните за по-обикновени и на сравнително ниско социално стъпало също не се стесняват да проявяват външно ревността си, но за по-"изтънчените" и на по-високо социално и образователно дори стъпало, модата е да външно да не се проявява ревност, а дори се възприема обратното поведение като желателно - демостриране на по-хлабави връзки и бърза смяна на партньорската конфигурация (освен ако имиджът и чувството за собственост са положителни в смисъла на "моят бизнес, моята жена, моите деца, пък какво правя извън къщи си е моя работа").

Бояна, съгласна с нюансите, които въвеждаш. Случаите са толкова, колкото и двойките, и хората в тях. Не можеш да отречеш обаче, че приемането и статута на ревността през вековете е претърпяло доста вариации, а с него и очакванията към поведението на хората. Приемливите ревностови прояви в миналото сега се смятат за варварски актове (те и са, някъде по света пребиване с камъни за изневяра все още минава за ОК, например). Но в западните общества, елиминирането на ревността се смята за цивилизационно достижение. И около нея има доста срам, пази боже да завариш у себе си ревностов импулс. Сега ще се разровя за един материал на Бостънския изследователски институт по въпроса, много интересен, дано го намеря.  

Впрочем, цивилизоваността не помага много при преработването и справянето импулси, инкриминирани от общността.

Въобще не си прочела какво написах, а паралелите между епохата на робството и циганите са без никаква връзка с темата. Въпроса е, кое е истински повод за ревност или протест и кое не е. Ако човека е твоя собственост стигаме до момента жената да е с фередже и да не може да остане сама в стаята с мъж. Това е въпрос на цивилизованост и няма как да ме убедите, че е въотрешно заложено на човека да изтръпва, защото партньорът му ходи свободно сам по улицата и, о ужас, среща хора от противоположния пол и говори с тях.

А не е цивилизовано да си сменяш често партньорите, понякога е плод на липса на късмет или лош подбор на партньори, но пък кой има правото да ти отнема това право? Аз не бих го допуснала, нито бих понесла някой да седи с мен, защото е мой, а не защото така е избрал.

За съжаление, не ми излиза онзи бостънски материал за който споменах в предния пост, няма го в никаква търсачка, може би са го свалили. Но ето това е много интересна книга, макар и малко поостаряла:
http://www.book.store.bg/p17289/liubov-zavist-blagodarnost-izbra … melani-klajn.html

Тя представя по наистина невероятно добър начин ролята на завистта и ревността във формирането на човешкото същество (от бебешка през детска възраст). Много интересно, че в някои езици има отделна дума за завист и ревност, в други използват една за двете явления. 

Да, прочетох много внимателно какво си писала! Именно затова и аз пиша за робството и циганите като контраст, за да покажа, че поводът е силно зависим от културните рамки. Ако културата казва, че не е редно жената да гледа в очите мъжете извън семейството, то един такъв поглед съвсем нормално ще предизвика основателен повод за ревност, защото мъжът й така го е възприел чрез възпитанието. За белия западняк с високо образование и от средната класа, повод за ревност е едва това жена му да отказва секс и да намери в чекмеджето й бельо, което изглежда обличано, но той не помни да го е събличал от нея. Дори всяко семейство задава границите на редно и нередно относно ревността. Но това касае само външната проява на ревност,а не самото наличие на ревност.  Аз примерно, съвсем спокойно мога да изпитвам ревност, но да напиша тук, че не ревнувам.  ревността съществува, но културата включва някакви задръжни механизми откъм възприемане на това чувство от саамия човек и външното проявление. Ако аз съм възпитана с идеята, че е грешно да ревнувам, аз в момента, в който изревнувам, ще изпитам чувство за срам, защото зная, че не е редно да ревнувам, но това няма да спре ревността пак да изникне в ума ми, а аз пак ще включа някакъв механизъм да я отхвърля.

Хайде, стигнахме до крайностите от сорта или свобода без ревност или фередже 
И защо? За да убеди Бояна другите как проявата на ревност не е израз на чувства, ама пък за мен точно е. За другите ми е все тая.

Кой и кога е бил възпитаван с идеята, че ревността е нещо грешно, ще ме прощавате, но това са глупости. Тъкмо напротив, ревността винаги е била символ на любов, страст, даже и на сила. да не говорим, че завоюването на другия си е било баш завоюване в много епохи, че и до днес.

А западната култура е много далет от това, което си представяш Андариел, хората във Франция, например, създават семейство с повече от две деца най- често, бащата се грижи наравно с майката и въобще няма място за истерична смяна на партньорите и тн. Даже там свободата е ограничена чисто заоново, защото като оставиш след себе си две  деца, за които плащаш космическа издръжка просто не можеш да си позволиш пак да имаш семейство. Да не говорим, че в католическите страни, колкото и да е минала сексуалната революция, има малко по- различно разбиране за вината пир престъпване на правилата, ето това е нещо вредно. Нищо не се казва за ревността, но е лимитирано правото да си промениш мнението, да направиш друг избор.

Сауле, кажи какво точно искаш да кажеш, какво е бостънското изследване, каква е тезата в книгата. Книги и изследвания по темата бол, трудно ми е да предположа така.

Тя е израз на чувства, Вилико, не е ако не те ревнуват не означава, че не те обичат, ето това казвам. Както е възможно да те ревнуват без изобщо да те обичат. Капиш?

Какво е това капиш сега? 
За мен ревността е израз на любов, с моите партньори и за мен самата. Пак ти казвам - че ми е все тая какво мислиш ти и как я приемаш, мислех, че темата е за лични усещания.

Вили, няма ли да се появиш в правилните теми, че ми липсваш! 

Разбира се, не те убеждавам в нищо за твоя живот, там знаеш само ти и най- добре ти. Нали си говорим по принцип. Има хора, които ревнуват и то бясно без изобщо да обичат, само това казвам и то е факт по принцип, не казвам, че трябва да е факт и твоя живот и дано никога да не бъде.

Вярно е изказването, добавям и силно изразено чувство за собственост обаче.

Мен се е случвало както  ме ревнува някой, така и при първия удобен случай да ми даде повод за ревност, да се опита да го направи.

Имаше един, дето аз истински го ревнувах, защото постоянно имаше разни мацки накацали около него, а той и не пропускаше да се похвали коя как му се слагала. После преспа с "най-добрата ми приятелка" и набързо спряхме да сме си най-добри приятелки с нея. При все това тя определено изглеждаше в пъти по-зле от мен , а неговата теория беше някаква удивителна смесица от разкази как тя си поставила за цел да го прелъсти, напила го и ...какво ли още не и как той нарочно се оставил да бъде употребен, с цел да я манипулира. Абе...голяма конспирация, голямо нещо. Този човек с филмите, в които ме вкара, сигурно е виновен поне за половината мнителност, която дреме в мен.

Сега с мъжа ми пък съвсем нямам сцени на ревност от негова страна.Аз по-често го бъзикам, че еди коя си може да си пада по него, но той като цяло е странен човек, изненадващ с реакциите си.
Хем не ме ревнува, хем много често започва едни странни излияния от рода на това, как аз сигурно съм очаквала повече за себе си, как някой ден пък може да срещна такъв човек и да го изоставя. Но не си личи някакъв упрек или страх в него. Не ми мрънка като го казва, а съвсем спокойно си разсъждава как някой ден съм щяла да го изгоня от вкъщи. Чак се плаша на моменти.
 В началото на връзката ни, аз доста често си чатех с разни познати и имаше и такива, които ми досаждаха. И той все ми викаше: "Ами излез да се видиш с момчето." При което аз реагирах точно ей така  

Ми Вили няма време от ревност 
Сподели кои  са де 



Бояна, сама ти назад написа, че ревността не е от любов, на което аз реагирам. Знам, че си добра в увъртането и играта с думи, но, моля те - спести този път тази част.

Няма такава част, просто не ме разбираш. Ревността си е отделно чувство, не е признак на любов, не казвам, че ревнивите не ревнуват най- много любимия, а че е възможно да се ревнува и без любов, да се обича без такава ревност. Най- просто казано- най- ревнивите не обичат най- силно и ако човек те ревнува умерено или не те ревнува не означава, че не те обича бясно. Толкова.

Ами да ти напомня тогава какво написа.
Което е глупост. И самата ти опроверга първия си пост /в червено/ с последвалите уточнения.
Ако беше сложила едно "не винаги" например - щяхме да си спестим досадните 5-6 поста насам.
Както и да е.

Не е глупост, а е самата истина. Достатъчно доказателство ти е, че има хора които ревнуват и без да обичат. Уточненията бяха по повод на това, че хората които са ревниви ревнуват повече любимите си. Но не държа да го разбереш, още по- малко да го приемеш. Предлагам да спрем дотук, разбрали сме се да си търсиш други приятелки, с които да се заяждате взаимно, мен ме мързи.