Ако промяната дойде, когато вече не я искате

Лъжеш и себе си, и него. Изневерила си му точно, за да намериш спасението. Защо не го напусна и тогава да търсиш сексуални контакти с други мъже? Защо трябваше да му изневериш и да му признаваш? Нямаш основание да чувстваш вина затова, че не го обичаш. Виновна си обаче заради това, че си му изневерила. И сега именно затова стоиш - защото сама си си направила тъпата услуга да си предател към един "добър и наивен" човек. И се чувстваш виновна и се самонаказваш, защото не си лош човек, но си вършила лоши неща.

Ще си носиш вината за изневярата още много дълго. Далеч след като се разделите. А детето винаги ще ти напомня за това.

В случая никой няма вина и не трябва да се чувства виновен!
Както казаха в една друга тема,когато на някой му липсва нещо сем.(за едни секс,за други внимание..)просто го взима от другаде,защото има тази потребност.
Не смятам,че мъжа иска тя да се чувства виновна,а само се старае и се опитва да й даде максималното,за да не го търси на вън.
Опасявам се обаче,че ако види ,че няма резултат бързо ще се обезкуражи и престане да се старае толкова.

Жена изневери ли, счупена работа е. От това семейство повече не става. Нито той някога дълбоко в себе ще й прости, нито тя иска да й бъде прощавано. Нито сексът ще се подобри рязко. Момичета, отдавна не е 19 век, че да се омъжвате за мъже с ХХ години по-големи от вас...

Сега ще си седи от жал при него. Ни назад, ни напред... Да го напуснеш, зле. Да останеш с него, пак зле. "Добър и наивен" човек... Нали така го описа. Едно определено постигна авторката. Доста хора вече съжаляват мъжа й...

rumi няма смисъл. На господина са му изневерили и сега всяка изневерила трябва да получи шамар, презрение, удар от съдбата, възмездие от вселената, нещастие до края на дните си и дано и да се разболее. Нещо в тоя ред.
 

п.с, забравих - и като погледне детето си, то нека винаги й напомня че е мизерна! Понеже като човек сбърка с нещо, какво му се полага освен цял живот да страда и да се мъчи

Ха,ха..
Някои наистина живеят още в 19 век.
Кой сега иска прошка,пък и кой ли му я дава?
Или го приемаш като факт,или не спираш да се бунтуваш и измъчваш....
Въпрос на личен избор.

Благодаря ви за мненията,много, на всички! 
Искам да поясня, че не търся спасение в другия мъж. Или в кой да е, извън нас двамата. Не очаквам, че някой ще дойде и ще ми предложи да създадем прекрасна нова връзка и хоп! ще получа чисто ново щастливо семейство. Склонна съм да изчаквам за това, колкото трябва, независимо че може да ми се случи да преживея период на самота. Да съм непременно с някой мъж в момента не ми е цел.

Колкото и глупаво да звучи, точно за признаването на изневярата не съжалявам. Без да оправдавам самата изневяра, но всички други вербални опити да се насочи вниманието му към проблема, бяха безуспешни. Понякога колкото и красноречив да мислиш че си, не е достатъчно да бъдеш разбран. Иначе кой е по-съжаляван няма отношение към проблема (и решението).

Изневярата е просто един симптом, че нещо не е вървяло. Защо в здравите връзки няма изневяра?
За мен е логичен изход в един момент. И преди написах и сега ще го напиша. Аша е приключила брака си не с изневярата, а с момента, в който се е отказала да говори с мъжа си за проблема. Точно в онзи момент тя се е предала и е решила, че няма смисъл.   Няма как да се върнат назад тези 3 години и е жалко, че са преминали по този начин. Но е факт, че се е случило. Време е и двамата да продължите напред както намерите за добре.
Няма нужда да ровите с пръст в раната. Да търсите виновник. Само ще се натоварите излишно.

Аша, била си повече от търпелива. Аз бях същата и сега съжалявам за всяка пропиляна минутка, за всяка секунда. И никога в живота си, няма повече да проявя такова канско търпение към неразбирането на моите нужди. Никога повече! Говоря веднъж, два пъти...Видя ли, че смисъл няма - млъквам. Няма ли промяна, то вече знам какво следва /рано или късно/ защото се познавам. Бавно ще изстина и ще си замина.

Знам, че сега се чудиш какво да правиш. Изчакай. В един момент ще имаш отговора и ще е толкова ясен, че и за секунда няма да се замислиш дали е правилен.

Прошката като акт съществува откакто съществуват брадвата или лъкът със стрели. Ще я има и в 22 век.

А трябва. Защото мотивите за признанието ти са много пошли. Я се замисли с каква цел го направи? За да оправиш нещата помежду ви? За да помогнеш на отношенията ви? Не. Направила си го, защото подводният ти гняв към този "добър и наивен" мъж е толкова неконтролируем, че ще направиш всичко възможно, за да му отмъстиш за "годините, в които не е откликвал на нуждите ти".  Признала си му, НЕ за да го накараш да търчи след теб сега и да се унижава пред жена, която не потрепва от него. Признала си му, за да сложиш още един пореден пирон в ковчега на връзката ви. Защото си била малодушна и защото не си имала силата още когато си спряла да обичаш този човек, просто да му го кажеш и да свършиш нещата начисто. А сега планът ти е тотално объркан. Вместо да те изхвърли от живота си, той се вкопчва още по-силно в теб. А би било толкова хубаво да те намрази, нали? Може би няма да го признаеш, но дълбоко в себе си си се молила да те намрази... Лесно е да тръгнеш от някой, който те мрази. Трудно е да тръгнеш от този, който те обича по един "добър и наивен" начин.

Не го казвам всичко това с лошо чувство. Не ми пука дали смяташ, че съм прав или не. Просто си рекох, че една различна гледна точка няма да ти навреди. Форумната женска солидарност може само да ти засили илюзиите. А ти ми изглеждаш като човек, който не иска да продължава да живее в такива. Каквото си посяла, такова ще жънеш. Ти разбра ли какво пося?

Аз не разбирам защо трябва да са ми изневерявали, за да ненавиждам изневярата? Нима трябва да ненавиждаш злото и лъжата, само ако си ги изпитал на гърба си? Нима "Не прелюбодействай" е било написано от някой, на когото за изневерили?

Никъде не съм казвал, че някой трябва да страда до края на дните си. Защо тълкувате така превратно думите ми? Единственото, което казах, е, че когато човек иска да постигне добър резултат, той не тръгва по лош път. Пътят към Ада може да е осеян с добри намерения, но не намеренията, а делата ни казват що за хора сме. А пътят към Рая никога не е осеян с лайна.

В случая имам дълбоки съмнения в мотивите на тази жена. Историята й е толкова типична, че е чак досадна. Поредната разочарована, усещаща че не получава това, което заслужава, затъваща в усещането за прецакване жена, която години наред е била безсилна сама и без негова подкрепа да оправи нещата. Гневът се трупа и трови душата й. Онзи, скритият, подсъзнателният гняв срещу този, който хем е "добър и наивен", хем просто не ще или не може да й даде това, което тя иска. Три години лутане между вината и гнева. И борба, уморителна и омразна борба. Докато един ден любовта умряла. Толкова отдавна не обича този човек и не иска да бъде с него, че днес надали си спомня кога за последно го е обичала. Но тогава не е имала достойнството, силата и благородството да бъде честна и да каже едно болезнено, но искрено и истинно "Не те обичам и искам да се разделим"... Затова се иска много много повече сила от това да изневериш и да признаеш. Така вече хвърляш отговорността върху него. ТОЙ е виновен за изневярата ти + това му даваш вече повод ТОЙ да те изхвърли. Да те намрази. Да те улесни в изхода. "Добрият и наивен" човек обаче няма да я улесни... Та, в крайна сметка, кому беше нужна изневярата?

Неговото поведение през тези години я е наранило (независимо умишлено ли е било от негова страна или не). Просто я е наранил. Боляло я е много. И то с години. И точно тук е тънкото острие, което разделя възвисеното от стандарното. Колко наранени хора могат да си тръгнат от някого без да отвърнат на удара? Колко хора познавате, които биха обърнали и другата страна? Колко хора познавате, които ненавиждат отмъщението?... Нейната изневяра е чисто и просто едно отмъщение към него за всички онези години, за които тя никога няма да му прости...

nofelet, не знам дали се усещаш, обаче и ти и аз интерпретираме ситуацията от височината на собствената си камбанария, и твоята камбанария нещо хич не е пораснала...стой си със апокалиптичните вечни вини и се самоизяждай, през това време ние ще живеем щастливо с половинки, които ни уважават, чуват, обичат.

Аша, живота си е твой, живей го пълноценно.

Много ти благодаря за което. Надявам се, че не би се засегнал, ако призная, че твоята гледна точка не ми е нова, а напротив, стара и до болка позната, защото към себе си имам точно същите самообвинения. Донякъде си прав, но донякъде и доста се увличаш в предположенията.  
Истината е, че аз много обичах мъжа ми и все още ми е скъп, макар и да съм обезверена към бъдещето ни заедно. И усилията ми да преодолеем  проблема, ги полагах не само за да получа нещото, което искам, а и до голяма степен, защото го обичах и за мен беше важно да се справи самия той за себе си. Не липсата на достойнство беше причина да не кажа "край" по рано - по-рано аз самата не исках край. Вярвах много дълго, че има смисъл. Тези три и повече години съвсем не се изчерпваха само с недоволство или гняв - вярвах, че всеки човек има собствено темпо да осъзнае и преодолее своите страхове и бариери и проявявах уважение към това. Беше възприето като картбланш, че може да се отлага до безкрай. Не си длъжен да ми вярваш, разбира се.  Може осъзнаването на някои истини да ми е отнело повече време, отколкото на друг човек на мое място, но в моментите, в които съм постигала яснота в собствените си чувства и намерения, не съм лъгала и съм се старала да давам обратна връзка...   И отново ще си позволя да напомня, че изневярата се случи няколко месеца след разговора ни, в който аз му казах, че спирам и няма да се боря вече, че няма смисъл за мен и наистина се дистанцирах. Този разговор мъжът ми го помни, но призна, че не му е обърнал внимание, не повярвал, че говоря сериозно...  Малодушно или не, но аз самата имах нужда от тази дистанция, преди да ми узрее отговорът има ли надежда или не. Дотогава бях кълбо от нерви и преценката ми беше нездрава. Ама то, като се обърне колата, пътища много...  

Не съм от жените, които се изживяват като слаби, беззащитни котенца, ако ще и да имам слабости. Но част от обвиненията ти не се отнасят до мен просто.    Но за едно си прав - факт е, че за мен е важно да достигнем ниво, в което не само аз, но и той да приеме истината такава каквато е. Не искам (поради малодушие, липса на достойнство, морално разложение, поквара и рождена обремененост) да слагам край  без той да бъде логичен завършек и за двамата. Което е трудно ако единия упорито отрича и омаловажава проблема. Не искам да си взема детето просто ей така, без коментар и без право на обратна реакция. Това за мъжа ми би бил най-тежкия от всички удари. Би било тежко и за мен, ако му го причиня. Затова и не съм го направила досега и се чудя има ли изобщо верен начин подобно нещо да се направи.   Вероятно смелите слагат картите на масата, казват "Айде чао, аз  понеже не те обичам, си тръгвам с детето и ти нямаш право на мнение относно това,  оправяй се".  

   Ако мъжът ми беше лош човек щеше да ми е по-лесно, прав си. Щях аз да съм добрата, а той - лошия герой. Щеше да ми е удобно, но за добро или зло е обратното - аз правя лошите неща а той... ами който нищо не прави, няма как да сгреши, нали? Ако бях си събрала багажа преди изневярата, разпределението на ролите без друго пак щеше да е същото - аз - лошата, дето си разтуря кроткото семейство и лишава мъжа си от възможността да живее с дъщеря си, а той - добрият, който е само един потърпевш от решението на жена си.

Надявам се, че разбираш, че аз също не говоря с лоши чувства. Самобичуването ми е толкова познато, че няма накъде. Потъвала съм дълбоко в собствен сос, осъзнавайки цялата гадост на грешките, които съм допускала. Да ти кажа, май не станах по-добър човек от това. Проблемът е хардуерен, може би.

Sesana, благодаря ти, много искам да вярвам, че ще стане така. Но и ме е страх, че като се появи отговора, няма да го позная. Че угризенията и вечното чувство "така трябва", ще го заглушат. 

Абсолютна съм съгласна с това, мнение може би защото самата аз считам изневярата за отвратителна и непростима постъпка, а и защо когато мъжът изневери, му вменяваме именно такива мисли и разсъждения, които сега отричаме да са сред мотивите на Аша.................често обвиняваме партньора си , че не е имал смелостта и доблестта да каже "край, стига", а сега оправдаваме изневярата, видите ли "щото не го обича".......

Ще го познаеш. Толкова силно ще кънти в главата ти, че няма начин да се объркаш. Махни ги тези угризения. Защо са ти? Ще върнеш ли времето? Ще промениш ли реакцията на мъжа ти в миналото, ако сега се тормозиш? Не. Просто се запитай: Направих ли всичко, за да запазя връзката си? Дадох ли му достатъчно време? ... За мен и двата отговора са ДА. Живота е прекалено кратък, за да го пилееш в чакане. Самия факт, че мъжа ти те е подложил на 3 години бездействие от негова страна е достатъчен.

На бързо ще ти кажа защо мразя това бездействие. Бях с БНД 10 години. Последните 6 бяха хем хубави, хем не. Молих го, стимулирах, разговарях да ми помага, да играе с детето, да ми обърне внимание. Получих: "Аз не съм мечка да играя/за детето става дума/ и стига мрънка за останалото. Излизаше в 8 и се прибираше вечер, за да яде и да се пльосне на компютъра.През това време гледах дете, къща, учех и работех. За 7 години сме излизали 2 пъти с детето на разходка....Само докато бяхме на почивка бяхме що годе семейство. В един момент спрях да търся внимание, спрях да изисквам, спрях да го желая. Не ми пукаше кога ще се прибере и къде е. Знаех, че съм сама във всички домашни и семейни задължения. Започнах да се държа с него, както той с мен. И знаеш ли какво стана? Намери си любовница и се разведохме. Каза ми, че не съм го разбирала. Ми да е добре дошъл в моя живот. Той доста години постъпваше така с мен. Дадох си сметка, че съм пропиляла поне 3 години от живота си в чакане. Детето ми разбра какво е баща едва след като се разведохме/вижда баща си по - често/. Просто мъка. Сега знам какво е да имаш мъж, а БНД е щастлив с новата си жена. Факт! Не ми дреме, че е изневерил, а развода и чувството след него беше неописуема свобода и красота. Преди няколко месеца детето ми каза: Мамо, моя живот е по - хубав от както се разведохте.
Та нищо по - различно няма в тази история: Тук липсва мъжкото присъствие в дома /при теб е липсвало друго/.

Аз не разбирам защо се хванахте за изневярата. Тя е най - малкия проблем тук. Сама по себе си една изневяра е просто симптом. Проблема е дълбок и гаден и продължава да е. Търси се изход и то нормален. И ако е така или забравяш и прощаваш /което според мен е абсурдно да стане/ или забравяш и продължаваш в друга посока.От изневярата боли, но ако човек си даде сметка защо е дошла ще види, че няма жертви и виновни. Има само свършила любов.