Хората, които нямат приятели

  За маса и неангажиращи срещи - винаги имаме компания...
Аз други приятели също нямам. Имам две - но с тях сме много далеч вече една от друга и като че съм ги отписала...

Това е което се каза още на първите страници. Хората имат различни критерии за приятелство. Това което за теб е такова, за мен не е такова.

Може целта да е да НЕ чуеш себе си. И аз понякога не искам да се слушам. Но при някои хора е силно развито това качество, прави ми впечатление, че в някои къщи постоянно е пуснат телевизорът, няма секунда тишина да си чуеш мислите... Защо?

Понякога хората, минали случайно и за кратко през живота ми - познати, съученици, колеги и т.н. ми оставят по-скъпи спомени и спомените за тях ме обогатяват повече от тези, които някога съм наричала приятели. Липсва ли ми някой бивш приятел? Не, никой (с изключение на 1 брой). И затова като се разминем на улицата изобщо не им обръщам внимание, те за мен са минало свършено. Липсват ли ми такива инцидентни познати от курсове, работа и бивши съученици, които никога не са ми били приятели - да, и като ги видя на улицата им се обаждам, дори ги каня на кафе! Това, че някой ми е бил в категорията "приятел" изобщо не му гарантира оставане в спомените ми и сърцето ми, докато може да сме се познавали за 1 седмица, но да помня човека с добро цял живот. Май с истинските ми сродни души не ставаме приятели, а си оставаме познати, че понякога и далечни. Малко тъжно, но и много хубаво, защото нямат време да ме разочароват, например едномесечният курс е свършил, не поддържам връзка с тях, но пазя спомена. Само аз ли съм така?

Защото понякога истинският ти Аз ще иска от теб трудни неща, труден избор,
промяна. Защото не ти дава мира. Защото понякога е по-лесно да си с "приятел"
и да говориш за турски сериали, за да заглушиш настойчивия глас, който може да
иска да направиш необходими, но неприятни неща.

За мен приятел е този, който знае, че трябва да те остави да слушаш и този глас.
Не само да пълни ефира с шум и забавление.

Ето любимото ми определение: приятел е този, с който заедно можеш да мълчиш.

Иначе тайните- има такива, които на никого няма да кажа. Това не значи,
че не допускам хора до себе си. Аз не съм тайните си и миналото си.

Брачната половина не ми е приятел и не мисля, че трябва да ми бъде. Няма начин да седна и да си споделям с него всичко. Но имам 2-3 приятелки, с които мога да го направя ако искам. Не става дума за тайни, като тази в темата в СО. За мене тайните трябва да си останат тайни. Не изпитвам никаква потребност да ги споделям.

Mamacita Bandida, изразяваш много ясно и моята позиция по въпроса. Отбелязвам, вместо бутон "Харесвам".
И бих добавила, че ако човек обича/има приятелите си, не следва да ги натоварва с непосилни товари, съсредоточвайки се единствено в своя интерес. Очакванията, с които товариш човека, не са приятелство, така че разочарованията са предимно от глупостта да го правиш.

Аз мисля, че имам приятели. Малко са, може би не се виждаме често, но можем да си поговорим, да си споделим. Имам и доста познати, които са ми симпатични, излизали сме заедно, пием кафе, но рядко се чувствам сигурна в отношенията ни, че да не ме е срам да им звънна.
Аз съм весел човек, обичам да съм в приятна компания, да се веселя. Никога не тръгвам грубо към ново запознанство. Но ми е трудно да завързвам приятелства, защото съм доста...задръстена Ако те поискат по-постоянен контакт, излизане на кафе се спичам, засрамвам и се държа странно.А аз да поискам такова нещо от тях-срам ме е. Винаги си мисля дали не дотягам на хората и затова рядко звъня, викам на кафета, на разходки. Трябва ми доста време и обикновено трябва да е писане в интернет, да ме поръчкат, да излезем 6-7 пъти на кафе и тогава евентуално ще се отпусна на живо.
От дете не играех много с други деца, седях си сама и изпадах в истерия ако трябва да отида при други и да се включа в играта им. Сега ми е същото като съм възрастна с възрастни хора.
А и доста често обичам да съм сама. Изморяват ме чести излизания и безконечни разговори за козметика и подобно женски разговори.
С мъже съм много по-освободена. Дори съм се прежалвала да звънна за кафе. С тях споделям много информация, веселя се по-естествено и разговорите са ми по-интересни.
 
А и мисля, че имам и достатъчно приятелски отношения с роднини, на които мога винаги да разчитам, да споделя, да поплача на рамото. Дори да нямам странични приятели, те ще са насреща за мен.
Имам две приятелки, които не мога да преодолея и са ми като стара любов, по която страдам.
 
Сега покрай детето срещам разни момичета, но ми е трудно да комуникирам с тях.Много ме дразнят и ми лазят по нервите.  Не знам дали и преди раждането са били такива или сега ги е треснал хормона. Не знам как ще се спогаждам с родители на връстници на детето ми. В повечето пъти трудно ги търпя.
А по принцип не съм опака, даже доста мекушава и мразя да се дърля безпирно. Та си нямам приятелки с деца. Имам познати, с едни съм в добри отношения, с други-не.

Аз почти нямам приятелки с деца.

Ами остани и ти дълги години сам сама без приятели и няма да ти бъде странно. Предполагам си имаш с кой да се развличаш и затова си търсиш време да бъдеш сама със себе си. Е аз от 2005 година нямам нито един приятел и цялото ми време е за мене си и изобщо не ми харесва. Точно тази метаморфоза ми е странна - от дете-почти социална пеперуда до самотна какавида, а би трябвало да е обратното. Едно е да си сам, друго е да има тишина - може да си с хора и пак да мълчите заедно и да ви е тихо, да съзерцавате звездите в лятна нощ например или нещо друго. С приятни хора можете и да мълчите заедно и пак ще ви е хубаво. И ще е по-добре от колкото да си вечно сам. А mp3-ката не ми помага, а задълбочава проблема - на улицата нито можеш да танцуваш, нито да пееш, не върви някак си и се изнервям максимално. А и ме отнася от реалния свят, като си сложиш слушалките все едно не си тук, а някъде в някой измислен свят. А и не обичам да слушам музика без визуална презентация (клип или на живо на концерт) и предпочитам "музиката" на реалния свят.

Аз затова не обичам да оставам сама - започвам да мисля тогава 

shonitooo

Разбирам те, съжалявам, че се е случило така.

Има много хора, които нямат и за едно кафе да се обадят на някого, ужасно е. И аз съм от тях в момента, но на мен самотата ми понася горе-долу. Ама не бих твърдяла, че съм си самодостатъчна или че е здравословно това... Изолацията води до полудяване според мен.

Свикването със самотата не е плюс, нито самодостатъчност.

Аз имам също нямам повече от 1-2 приятелки,а и тях наричам приятелки с доза резерва.Не че не искам да имам,напротив...ама нещо не се получава  

Често са ме питали- ама не ти ли е скучно, как се забавляваш, да не
си задръстена. Всъщност не слагам в една кошничка приятел и забавление.
Аз съм от хората, които не търсят особено много забавления, не ми е дискомфортно.

Когато се разведох, майка ми веднага започна да ми търси "приятелки"- тоест хора,
с които да се забавлявам и разведрявам. Но аз съм много дебелоглава и много си
слушам вътрешния глас. Затова стоя доста сама. Нямам никакъв проблем.

Но мога да съм колкото си искам социална.

Иначе мога да пазарувам сама, да гледам филм сама, да се водя сама
на заведение с книга и бележник, изобщо- всичко, за което други търсят
компания.

При мен истинската компания не е за забавление. Самата тя е забавлението.
Но трудно се намира.