Домакини/19 епизод-есенен

София
Градовете са като хората – раждат се, растат, променят се...
Събуди ме чудна песен на пойна птичка. Отворих си очите – слънцето ми се усмихваше от прозореца. Какъв прекрасен слънчев ден! Закусвам и излизам навън да се поразходя из София – моят чудесен любим град, пълен с надежди и възможности. Минувачите усмихвайки се ми подвикваха: “Добро утро”, още преди да съм излязла от входа. Аз също им се усмихвам в отговор и щастлива продължавам напред. Небето е чисто, лек ветрец донася аромата на цъфнали дръвчета и ми гали косите. О, мой любим роден дом! Обичам те! Колко си чист, колко си красив, колко грижовно са подстригани храстите, колко приятно са боядисани дърветата! Където и да погледнеш – цветя. Господи, колко си хубав...
Събуди ме звънеца на будилника. Натискам дистанционното, за да не заспя, защото ще закъснея за училище. Същите новини: Нощ. Тъмна мрачна улица. Там в храстите седи маниак и остри нож. Младежите пак са се сбили. Единият починал, а другият – в Пирогов. На магистралата има катастрофа. Бездомно куче обезобразило дете. Всичко това – всекидневие. Закусвам и излизам навън. Тичам, за да не получа забележка за закъснение и минавам покрай блока. Злобна съседка псувайки изхвърля боклука през балкона. Едва не настъпих в кучешко изпражнение. Сфетофара пак не работи. Лек ветрец донася смрад от отдавна застоялите боклуци. На пейката в градинката спи бездомен човек. Глутница озлобели кучета се разхожда по детската площадка. Майка бие шамар на бебето си...
София – най-мръсната столица на света – боклук, дупки, кучета. Хората – осъждащи всичко и всички, незабелязвайки, че сами правят същото.
Въпреки всичко, аз те обичам, София! Ние правим всичко възможно да те замърсим и разрушим. Не един, двама, а всички до един.
Искам сънят да е истина, а истината кошмарен сън.
Понякога се чувствам на непознато за мен място и тогава искам с ужас да викна: “Спрете Земята, аз искам да сляза!”

Интервю със Самотата

Четирите почивни дни минават неусетно. Ние с родителите сме на почивка и, както винаги се случва, в последния ден късно вечерта се сещам, че се изложих пред съучениците си. Трябваше да взема интервю от интересна личност и да го прочета на урока. Дори теглихме чоп. А сега? Къде да търся? Какво да правя? Къде да избягам от себе си? Бързо намятам якето и излизам навън, на пейката под звездите, да се ядосвам и да измисля нещо... Не че е нещо фатално, но аз съм човек на думата, поне бях досега...
Мина доста време и почнах да се успокоявам. А, ето идва някой... ще ми наруши спокойствието... Да...
- Здравей, момиче!

- Здравейте, госпожо.

- Мен ли търсиш?
- Не, така си седя и си мисля, исках да се усамотя за малко, че имам нерешен проблем.
- А, ясно, но все пак ти ме повика. Аз съм Самотата. – и се започна...

Милена: Така ли? Досега не съм се срещала с чуствата наяве. Много ще е забавно, или пък не. Май ми хрумна една идея. Може ли да взема от вас едно интервю?

Самота: Може, но защо точно от мен?

Милена: По принцип има много варианти..., но след като ви видях . Можех да интервюирам Любовта, Радостта, някой предмет. Аз съм чела даже интервю с Историята и съм сигурна, че любимата ми Математика нямаше да ми откаже, Но се обръщам точно към вас. Обръщам се към вас, защото се появявате рязко и се забивате в чувствата ни, като стрела в сърцето. Вие сте едно особено чувство.

Самота: Да, така е. Но ти първо ми кажи, какво според теб съм аз? Какво е самота?

Милена: Ами, например когато един приятел силно те обиди и всички са на негова страна, ти бягаш от всички и стоиш сама, по-далеч от тях, плачейки.

Самота: Милена, това не е самота. Това е чуството, че си изоставен, но не е самота. По-скоро тъга.

Милена: Хм... Права сте. Това не беше добър пример. Самотата сигурно е по-скоро, когато се скараш с родителите си жестоко и избягаш от вкъщи, без да мислиш. Отиваш някъде далеч, но на място, което познаваш, за да се скриеш от всички?

Самота: Това е по-скоро е обида, ревност. Но не и самота.

Милена: Този въпрос е по-труден отколкото си мислех. Тогава може би е когато се разхождаш сам из града, заобиколен от хора, но се чувстваш сам на цялата планета.

Самота: Ех, това е много близо, но също е друго. Нали когато се прибереш у дома пак се чувстваш наистина щастлив.

Милена: Въпросът се оказа не от лесните. Мисля, че не е по силите дори на възрастен, а камо ли на дванадесет годишно момиче като мен. А и освен това май сме разменили ролите, а? Кой кого интервюира?

Самота: Права си. Това е наистина труден въпрос и аз смятам да отговоря на него. Но помисли още малко, моля ти се. Харесва ми как разсъждаваш.

Милена: Добре. Мисля, че наистина самотни са децата, изоставени от родителите си, които живеят в приюти. Те не са заобиколени от майчини грижи и бащина защита. Навярно те са самотни...

Самота: Да, жалко за дечицата, но това също не е съвсем самота. Тези деца са обкръжени от други със същата участ. Те не получават майчина нежност и бащинска закрила, но са обкръжени от приятели и тяхната обич. Има хора, които се грижат за тях. Има и хора които помагат, те може да са малко, но помагат. Тези деца не са самотни.

Милена: Предавам се. Не знам, наистина не знам. Искам все да попитам, защо се появявате, когато никой не ви чака, и със сигурност в повечето случаи не ви искат. Защо?

Самота: Ето интервюто започна.

Милена: Така ли? Най-накрая. Но честно, дори и да не искате да давате интервю, така ме заинтригувахте. Искам все пак да знам за вас повечко. Отскоро все сте ми гостенка. Искам да ми идват на гости по-често Радост, Късмет, Смях...

Самота: Аз нямам граници, момиче. Самотата това не е когато си сам в празна къща, а когато си сред много хора, с весела компания и изведнъж разбираш, че тези хора са ти чужди. Самотата това е когато ти говориш с приятел или любим човек и забелязваш, че той не те чува и се опитва да ти каже нещо, обаче и ти не го чуваш.

Милена: Колко е вярно това. Бях толкова близко до истината...

Самота: До вчера имаше приятелка, с която тичахте в двора и си споделяхте важни неща. Изведнъж приятелствота изчезна. Обаче не ти прави впечатление. Ти не искаш вече да й споделяш и не искаш да чуваш нейните приказки.

Милена: Откъде знаете?

Самота: Не знам точно, но така се случва непрекъснато и ти няма нито да си първа, нито последна. А как ти се иска да бъдеш необходима на някого ей така, такава каквато си.

Милена: Ох, колко сте права. Толкова ми се иска да бъда себе си винаги.

Самота: Миленче... За да стане човек самотен просто трябва да се роди на този свят и да върви по неизвестни за него пътища към известен за всички край. Както говорят, че всеки човек в този живот е сам – сам се ражда и сам си отива... Това е от мен. Тръгвам си. Виждам, че повече не ти трябвам...

Милена: Довиждане и благодаря за интервюто.

Много е объркано това чуство самотата. Не можеш да разбереш самотен ли си или не. Много хора се усамотяват не със скърб или болка, а за да си починат на спокойствие или да помислят, да почетат, а може би просто искат да са сами, но за малко. Как неочаквано приятно и интересно завърши този ден. Толкова много научих и домашното си направих. Май идва да си поприказваме момчето Късмет! Но, това ще е друга история...

Фентъзи

Какво прекрасно утро. Отворих очи и сладко се протегнах. Лежа и се усмихвам. Утре ставам на 16. Родена съм в 2 часа през нощта на 1 януари. Този път ще празнувам навреме. И, както казва мама, една новогодишна нощ ще прерасне в супер рожден ден.
За първи път ще го празнуваме на планина заедно с приятели и техните родители. Нашите са успели да запазят места в една супермодерна хижа.
Не ми се става, лежа и се кефя. Обаче скачам от леглото, отварям гардероба и вадя красива дълга рокля и обувчици с висок ток. Колко са красиви. Ще бъде една приказна нощ...
Вече е почти време за обяд, а ние сме в колата и потегляме. Няколко пъти проверих багажа си – ски, скиорски костюм, бански за всеки случай (никога не знаеш какво ще ти се случи), естествено, прекрасната ми рокля с обувките, пижама (не вярвам, че ще спим, но все пак заминаваме за два дена) и още куп неща.
След няколко часа път пристигнахме първи и докато оформяме документите пристигна моята приятелка Ася с родителите и две момчета-близнаци (Кирил и Лени), със цялата фамилия.
Разменихме целувки, приятни задължителни думи и комплименти. Това ни омръзна и искаме да се разделим на деца и родители и всеки да започне да се забавлява по свой си начин. Пуснаха ни при едно условие - от 23:30 до 3:30 да сме заедно! Което ни устройва.
Най-накрая се настанихме, обядвахме и отиваме да се забавляваме. Сложихме си скиорски костюми, имаме една шейна и всеки има ски. Не можем да се наприказваме – живеем в различни градове, моята любима приятелка Ася живее много далеч. Добре че има интернет...
И веселбата започна. Спускане, качване – весело, но изморително. Навънка се стъмни, но все още не е много късно, а и пистата е осветена перфектно. Отскоро карам ски и ми харесва усещането за свобода и вятъра при спускането. Невероятно е, някак си се сливам с природата. Така се спускам и се наслаждавам... О, не! Аз падам. ПОМОЩ! Търкулнах се извън пистата и потънах в мрак...
Отварям си очите – тъмно, студено, тихо и... страшно. Боже, това ли е рожденият ми ден?! Това ли е Новата година?! Не мога да напипам телефона си. Не може да съм го изгубила – съвсем нов е! Накъде да вървя? Колко е тъмно! Ужасът изтънява всичките ми сетива. На ти сега - чети, гледай филми за вампири, за чудовища, за други светове и се стахувай от глупости. Чух някакви стъпки, дишане и сърцето ми ще се пукне! И, уф, бягам като изплашена сърна, не гледам някъде и най-сетне се изморих. Спрях, за да си поема малко въздух. Не мога повече, да става каквото ще. Настаних се до едно дърво, облягам се, приятно ми е, топло и тъкмо да притворя очи, за да се насладя, незнайно откъде се донесе музика... Колко е приятно, вероятно замръзвам... Изведнъж проблесна светлина и бързо скочих. Успях да се съвзема и ... да избегна ужасната съдба. Събрах сили и тичам натам, защото очевидно е огън, а имам нужда от топлина и дружелюбна (надявам се) компания.
Стигнах до поляна, а там голямо огнище и около него много хора. Май съм чела твърде много книги... Тези хора ми се струват някак странни. Едва сдържам смеха си – ама че глупава мисъл ми се върти в главата. “Аз съм в приказка, може би дванадесетте месеца или Али Баба” – това е моята мисъл – шантава работа! Погледите на присъстващите са насочени към един горе-долу 30-годишен много красив мъж. Имам усещане, че той ги е събрал тук. Изведнъж чух:
- Имаме гостенка. Заповядай, присъедини се към нас!
Бая се стреснах, как ли ме усетиха?! Въпреки че съм поуплашена, едва ли дишам толкова силно. Пък и съм скрита зад храсталака. Е, и без това ме забелязаха (освен това изглеждат мили) правя крачка напред
- Здравейте всички! - казах аз - Изгубих се в планината. Слава Богу, че намерих поне вас.
- Здравей, здравей, Миленче! - изненадващо ми отговори същия красив мъж.
- Господи, откъде знаете коя съм? Кои сте вие? – стомаха ми се сви от изненада и страх.
- Ти позна, това съм Аз. Аз знам всичко.
- Господи, кой сте вие?
- Нали вече два пъти ми каза името! – отвърна той – Аз съм, Господ.
- Шегуваш се, нали! – отвръщам набързо и без да се замисля забравям за страха и изпадам в истеричен хилеж.
- Не, не се шегувам. Но няма значение - сядай, почини си, ние тук имаме своя приказка. После ще ти помогнем да се върнеш на купона. Нали това е твоят ден?
- Да, така е... – спрях насред изречението, стигат ми толкова безумно странни отговори. Сядам и се топля. Тези хора наистина са странни, но добри.
- Не се страхувай, момиче! - каза ми една млада жена, която изглеждаше много изморена и разстроена, - Ние сме дванадесетте месеца, техните майки – четирите сезона, а аз съм майката Земя. А пред теб наистина е Господ! Събираме се в Новогодишна нощ да обсъдим нещата, да се видим, да си поговорим...
Не знаех какво да кажа и само отвърнах:
- Приятно ми е.
Мина малко време и техният разговор, приятните гласове, ме успокоиха и аз се реших да питам няколко въпроса.
- Странно ми е, че сте Господ. В почти всички филми, книги, песни, икони вие сте един белобрад старец! Май най-правдоподобна е комедията с Джим Кери, макар вие да сте по-хубав от него и Морган Фримън.
- Мерси за комплимента, но това с иконите и всичко останало ме учудва – защо? Живеем в различни измерения, различно време. Нали четеш Библията – работих само 6 дена за да сътворя всичко, откъде накъде ще съм стар? А и Адам съм сътворил по образ и подобие на самия мен, да не би съм сътворил старец? Адам е един здрав и силен мъж! – усмихна ми се Той.
- Вярно е! – отвърнах аз и продължих с усмивка – Ще започвам с обвиненията... – усмивката загасна – Защо не чуете молитвите ни, защо страдат децата, защо има толкова болести, земетресения, наводнения. Където и да погледнеш – все има болка, страдание?
- Миличка, аз изпълнявам всяка молитва, изпратена мисловно към мен! Та вие се молите и още преди да сте произнесли думите си не вярвате в това, че ще ги чуя. Аз изпълнявам само мислите ви. А при вас е така: молите се за едно, мислите за друго, а правите трето. Давам това което искате и в което вярвате! Дадох ви и тази прекрасна жена Земя, тя има всичко за да имате храна, вода, дрехи, удоволствия, а ти погледни я, погледни, прилича ли ти на щастлива майка?!
- Не, не ми прилича – казах унило и засрамено с тих гласец.
- Тъй, че – продължи Господа пресвети – всички въпроси към нея! От самото начало убивате, мамите, унищожавате! Наводненията са неутешимите сълзи на вашата майка, болестите – това са отровените води, замърсената почва, земетресенията – това са виковете от болка когато изкопахте дупките в недрата й! И продължавате, просто не ми се мисли какво ще стане по-нататък, ако не се промените. Как да ви помогна, не може с вълшебна пръчица да направя така, че сутринта да станете, а Земята е чиста, усмихната, здрава! Трябва ми помощта ви, поне малки напъни да правите добро.
- Звучи тъжно - отговарям аз.
- А като ви гледат, и сезоните престанаха да слушат - идват и отиват когато си поискат. Само месеците все още вървят по ред, - каза Той и се засмя.
Колко е хубав смехът му, направо забравяш за всичко. Изведнъж мернах едно сладко момиченце на около 12-13 години, което беше бяло като кокиче с бузки румени като мак. Това ми се стори познато и питам:
- А това е да не би е баба Марта?
- Тя е! Най-малка е сред нас. Всичко започва от Пролетта – цъфти, расте и завършва със братко Февруари. Но баба или не – продължи да се смее Господ – Марта обича мартенички и весели хора.
- Весело е при вас, но май трябва да тръгвам, ще ме търсят, ще се безпокоят - казах загрижено аз.
- Вярно, наближава полунощ. Хайде, Декември, все още е твоят час – оправи времето и Месечко да я упъти към хижата...
Декември стана, удари красива ледена пръчка в земята и извика:
- Вътър спри,
снегът да спре да вали.
Месечко заведи гостенката ни до хижата, много е късно.
Шейна карай бързо, бързо.
Стана ми малко смешно – шейна без кон, дори без магаре. Пък и това странно стихче...
- Довиждане, благодаря за компанията и за топлия прием. Също така и за отговорите, и за добрината Ви.
- Чао, Миленче! И умната...
Едва успях да седна, когато Месечко направи “лунна пътека” и шейната полетя през дървета, толкова бързо, че ми се зави свят. Шейната се преобърна и аз паднах в снега, търкулнах се и пак ме е страх. Обзе ме чуство за дежа вю – отново съм потънала в мрак...
Изведнъж чух гласовете на приятелите си. По-точно – на мама:
- Мили, добре ли си? Много ни изплаши! Веднага хукнахме след теб. Може ли така да ни плашиш в Новогодишната нощ? Хайде, ставай мила...
- А къде е шейната? – питам аз.
- Каква шейна, миличка? Забрави ли, че си със ски?
- Така ли? - усмихнах се аз. Значи всичко ми се е привидяло. Или е било сън! Станах, размърдах ръце и крака и бързо казвам
- Добре съм, хайде да тръгваме.
Изведнъж нещо като магнит ме накара да се обърна и се вглеждам в тъмнината... и потръпнах – там в далечината се виждат отблясъци на огнище...

доста си поплаках на някои,но са написани от сърце и душа