- Публикувана: 9 ноем. 2013, 22:34 ч.
- Последно мнение: 3 дек. 2013, 23:35 ч.
Çalıkuşu/Чучулигата с Бурак Йозчивит и Фахрие Евджен - тема 4
Много силни моменти и много силни думи. Сега с превод, този епизод ми бръкна дълбоко в душата 
А Фериде - почти я усетих как се чувства. 
Всеки един захлопна вратата си под носа и, а сега ще търсят опрощение от нея 
За това, което направи, за своето недоверие, нямаше да имам нищо против Кямран да се моли на Фериде за прошка и да се обяснява цели 2 епизода. 
RainBerry, и на мен така ми се струва - че ще ги слеят.
Я вижте Фахрие как поглежда към закъсаното въже преди третото "Обичам те ":
А Фериде - почти я усетих как се чувства. Всеки един захлопна вратата си под носа и, а сега ще търсят опрощение от нея За това, което направи, за своето недоверие, нямаше да имам нищо против Кямран да се моли на Фериде за прошка и да се обяснява цели 2 епизода. RainBerry, и на мен така ми се струва - че ще ги слеят.
Я вижте Фахрие как поглежда към закъсаното въже преди третото "Обичам те ":
Майсторски направена серия и отлична игра. 
Не забравяйте да гласувате. http://www.medyaninsultanlari.com/
Не забравяйте да гласувате. http://www.medyaninsultanlari.com/
Милата Фериде . На какво унижение я подложи Кямран.
Не се прощава лесно такова недоверие от човек който обичаш безусловно.
Не случайно сподели че ,ако подобно съмнение се изкаже за Кямран тя ще си запушила ушите и затворила очите.......
-Зная ,че ме обича Кямран, но аз ни искам такава любов като към сираче!
Това е серията на Фахрие /Фериде .Невероятна игра на това момиче - напориста , честна , искрена,
....иска да и повярват и обичат като млада жена , а не като пораснало сираче както тя си мисли , че е в очите на Кямран.
Браво Фахрие
Себи,бясна беше от това, че не я изслушват, не я зачитат като личност, че Кямран в моменти на ярост се държи с нея като настойник, а не като човек, който я обича. Иначе с доверието е сложна работа при ... толкова много интирганти наоколо. И тя ще повярва по-нататък на приказките,че той има дете от друга жена. И ще избяга чак в Анадола.
Хиляди пъти по-вълнуващо е да разбираш какво говорят! Невероятна серия, прекрасна работа на сценаристи и режисьори и уникално добри актьори! Тази серия я преживях заедно с Фериде
Мами, две серии са малко Кямран да се влачи на колене - поне 20 трябват! Замисляли ли сте се какво е за едно дете - сираче, макар и вече порастнало да се сбъднат най-големите му страхове - да остане отново само, без дом, без закрила и без обичта на любимите му хора? Та те са били целият му свят!!! Добре, че това все пак е филм, та го преглътнах, но в истинския живот - това е жестоко ...
Сега е ред на Кямрян да изсърба това, което си е надробил
Хайде младежо, чакам с нетърпение другата серия, за да ти гледам сеира, нищо, че сравнително бързо ще ти се размине! 
Кате, сценаристите са измислили интрига с дете на Кямран, а не с любовна авантюра, както е по книгата, за да избяга Фериде в Анадола, така ли?
Мами, две серии са малко Кямран да се влачи на колене - поне 20 трябват! Замисляли ли сте се какво е за едно дете - сираче, макар и вече порастнало да се сбъднат най-големите му страхове - да остане отново само, без дом, без закрила и без обичта на любимите му хора? Та те са били целият му свят!!! Добре, че това все пак е филм, та го преглътнах, но в истинския живот - това е жестоко ...
Сега е ред на Кямрян да изсърба това, което си е надробил
Хайде младежо, чакам с нетърпение другата серия, за да ти гледам сеира, нищо, че сравнително бързо ще ти се размине! Кате, сценаристите са измислили интрига с дете на Кямран, а не с любовна авантюра, както е по книгата, за да избяга Фериде в Анадола, така ли?
Алекс доколкото разбрах и двете. Докато е бил в чужбина е имал връзка с жена от която има дете. Това май и съобщават в навечерието на сватбата и с Кямран и тя заминава в Анадола.
Много по-късно тя споделя с младо момиче- И никога не вярвай на никого нищо , ако иска да ти каже нещо вечерта преди сватбата ти! /пиша го памет/Може и да ме коригирате , ако греша.
Катя
Много по-късно тя споделя с младо момиче- И никога не вярвай на никого нищо , ако иска да ти каже нещо вечерта преди сватбата ти! /пиша го памет/Може и да ме коригирате , ако греша.
Катя
Мами, две серии са малко Кямран да се влачи на колене - поне 20 трябват! Замисляли ли сте се какво е за едно дете - сираче, макар и вече порастнало да се сбъднат най-големите му страхове - да остане отново само, без дом, без закрила и без обичта на любимите му хора? Та те са били целият му свят!!! Добре, че това все пак е филм, та го преглътнах, но в истинския живот - това е жестоко ...
Опитах се да бъда по-скромна в желанията си
- иначе и аз бих го гледала с удовоствие на колене поне 20 епизода. Заради тази сцена предимно:
Когато си отиваха от пансиона - Фериде милата стои насред двора с куфар с ръка и не знае какво да прави, а постепенно около нея се пълни с деца и родители и се засилват гласовете:
-мамо,мамо
-тук съм, дъще
-татко,татко
-ела тук дъщеричке моя
и т.н.
и постепенно всички си отиват и всичко заглъхва и тя продължава да стои сама .... и текат сълзи ...
Ей тук ми се скъса сърцето Себи, Кате - докато Кямран е бил в чужбина е имал връзка с жена и и е писал писма и тези писма слугинята на жената ги дава на Фериде вечерта преди сватбата да ги прочете, откъдето разбира, че той и е изневерил. А детето се появява чак след брака. Той се оженва за онази от съжаление, защото нещо е болнава.
Ето, изрових един цитат от книгата:
Скрит текст:
А за съвета към младото момиче - да не приема нищо от никого и да не разговаря с никого, ако някой иска нещо да и каже в деня на сватбата. Това накратко. И аз по спомени работя. Много добре разбирах, че в тази спокойна и прекрасна лятна нощ, когато не трепваше нито един листец, приближаваше неочаквана буря, но бях готова да я посрещна, без да разбирам откъде намерих сила за това.
В последните думи, които казах на жената, имаше дори малко ирония. От това, че жената се надигна, без да стане от мястото си, оправи с нервно движение краищата на наметалото и се хвана за дъските на пейката, разбрах, че и тя е решила вече да приключи с тази работа. Тя заговори бързо като някакъв автомат, с равен глух глас.
— На пръв поглед вие ми се видяхте дете, но сега разбирам, че се намирам пред една отлично възпитана, умна девойка. За съжаление Кямран бей не е могъл да ви оцени достатъчно. Или по-точно се е поддал на временно увлечение, въпреки че ви цени. С моята приятелка, от чието име идвам, са се запознали преди две години в Европа. Не знам дали е нужно да ви разказвам по-големи подробности.
Кимнах:
— Да, за да докажете достоверността на думите си.
— Приятелката ми се казва Мюневвер. Тя е дъщеря на един бившите придворни на султана. Влюби се, после се омъжи, но не беше щастлива. После се разболя. Лекарите препоръчаха да замине за Европа. Това се случило тъкмо когато оздравяла и се готвела да се върне. Кямран бей по онова време отишъл в Швейцария. Дали е имал отпуск, или са го командировали, не знам. Там са се срещнали. Кямран бей останал в Швейцария около два месеца, макар че пристигнал само за седмица. Струва ми се дори, че той бил наказан за това.
— Един въпрос — казах аз. — Защо вашата приятелка държи аз да знам всичко това?
Непознатата жена този път бе принудена да стане от пейката. Тя отговори, като потриваше ръце от смущение:
— Трудно е да се каже именно това. Мюневвер днес е ваш враг.
— Какво говорите, за бога!
— Така е, госпожице Фериде. Но тя не е лош човек. Много е чувствителна. Кямран бей за нея не е случайно приключение. Надяваше се да се оженят. Ако има вина, тя трябва да се припише изцяло на Кямран, защото не й е казал, че е сгоден за друга. Заех се с тази неприятна мисия само защото се страхувам, че тази чувствителна жена, която и без това е болна, може да умре.
— Искате да кажете, ако не се омъжи за Кямран?
— Защо да лъжа, така е. Мюневвер няма да преживее тази вест.
— Жалко, бедната.
— По-точно — жалко и за двете ви.
Махнах с ръка, за да й дам да разбере, че е отишла твърде далеч, и се засмях.
— Не ме замесвайте, засега можете да съжалявате само нея…
— Защо, госпожице Фериде? Вярно е, че Мюневвер е моя отдавнашна приятелка, но и вие сте много добро момиче и нямате никаква вина, никакъв грях в тази работа. За това, макар да съжалявам и вас…
— Не ви позволявам — прекъснах я този път с по-остър и горд тон. — Мисля, че няма какво повече да си кажем.
Забелязах, че непознатата жена отваряше и затваряше чантата си, сякаш се канеше да търси нещо в нея. Като видя, че искам да сложа край на разговора, тя извади една измачкана хартия.
— Госпожице Фериде, страхувах се, че ще се усъмните в думите ми и затова ви донесох едно писмо на Кямран бей. Не знам дали ще ви разстрои, ако го прочетете.
Отначало исках да отблъсна писмото с ръка, но след това се побоях, че ще постъпя неправилно и го взех.
— Ако искате, мога да ви го оставя. После ще го прочетете. Моята приятелка вече няма нужда от него.
— Аз също — казах аз, като свих рамене. — Това за нея е един спомен. По-добре да остане у нея. Моля, с ваше разрешение да хвърля един поглед само за минута.
Беше доста тъмно. Излязох измежду дърветата на пътя, приближих писмото до очите си и започнах да чета, тъй като бях свикнала с този почерк:
„Мое жълто цвете” — започваше писмото и следваше цял поток от поетични излияния. Преди той да види „жълтото цвете”, в душата му имало бледа, едва забележима светлина, подобна на тази, която се разлива над света преди изгрева на слънцето. „Сърцето ми е радостно. Предчувствам, че ще срещна нещо изключително” — си казвал той. Най-после това изключително нещо дошло. Една вечер в градината на хотела, когато блеснали електрическите лампи, той видял насреща си „жълтото цвете”.
Оттам нататък четях толкова бързо и очите ми различаваха толкова лошо буквите в сгъстяващия се вечерен мрак, че не запомних почти нищо. Но не знам защо, дори и сега ги виждам, като че ли са пред очите ми, тези последни редове на писмото, които прочетох няколко пъти.
„Сърцето ми беше самотно. Имаше нужда от обич. Когато видях вашето стройно тяло и вашите теменужени очи, светът промени цветовете си.”
Непознатата жена пристъпи бавно към мен.
— Госпожице Фериде, причиних ви страдание, но повярвайте ми… — започна тя с треперещ глас.
Изведнъж събрах сили и я прекъснах, като подадох писмото:
— Нищо подобно. Няма причина за страдание. Такива неща са възможни. Дори ви благодаря. Вие ми открихте една истина. Сега моля да ми разрешите да се оттегля.
Сбогувах се с леко кимване и тръгнах, но тя извика след мен:
— Госпожице Фериде, разрешете само още една минута. Какво да кажа на моята приятелка?
— Кажете, че сте изпълнили задачата. „Другото вече е нейна работа” — ще кажете и толкоз.
Непознатата жена извика още нещо след мен, но повече не я слушах и с бързи крачки се изгубих между дърветата.
Не знам колко време е чакал Кямран при камъка, който никога вече няма да стане свидетел на едно помирение между нас. Но когато, уморен от чакане, той е влязъл в стаята ми, положително е бил слисан, след като е видял върху масата следните няколко реда, нахвърлени върху лист от ученическа тетрадка:
В последните думи, които казах на жената, имаше дори малко ирония. От това, че жената се надигна, без да стане от мястото си, оправи с нервно движение краищата на наметалото и се хвана за дъските на пейката, разбрах, че и тя е решила вече да приключи с тази работа. Тя заговори бързо като някакъв автомат, с равен глух глас.
— На пръв поглед вие ми се видяхте дете, но сега разбирам, че се намирам пред една отлично възпитана, умна девойка. За съжаление Кямран бей не е могъл да ви оцени достатъчно. Или по-точно се е поддал на временно увлечение, въпреки че ви цени. С моята приятелка, от чието име идвам, са се запознали преди две години в Европа. Не знам дали е нужно да ви разказвам по-големи подробности.
Кимнах:
— Да, за да докажете достоверността на думите си.
— Приятелката ми се казва Мюневвер. Тя е дъщеря на един бившите придворни на султана. Влюби се, после се омъжи, но не беше щастлива. После се разболя. Лекарите препоръчаха да замине за Европа. Това се случило тъкмо когато оздравяла и се готвела да се върне. Кямран бей по онова време отишъл в Швейцария. Дали е имал отпуск, или са го командировали, не знам. Там са се срещнали. Кямран бей останал в Швейцария около два месеца, макар че пристигнал само за седмица. Струва ми се дори, че той бил наказан за това.
— Един въпрос — казах аз. — Защо вашата приятелка държи аз да знам всичко това?
Непознатата жена този път бе принудена да стане от пейката. Тя отговори, като потриваше ръце от смущение:
— Трудно е да се каже именно това. Мюневвер днес е ваш враг.
— Какво говорите, за бога!
— Така е, госпожице Фериде. Но тя не е лош човек. Много е чувствителна. Кямран бей за нея не е случайно приключение. Надяваше се да се оженят. Ако има вина, тя трябва да се припише изцяло на Кямран, защото не й е казал, че е сгоден за друга. Заех се с тази неприятна мисия само защото се страхувам, че тази чувствителна жена, която и без това е болна, може да умре.
— Искате да кажете, ако не се омъжи за Кямран?
— Защо да лъжа, така е. Мюневвер няма да преживее тази вест.
— Жалко, бедната.
— По-точно — жалко и за двете ви.
Махнах с ръка, за да й дам да разбере, че е отишла твърде далеч, и се засмях.
— Не ме замесвайте, засега можете да съжалявате само нея…
— Защо, госпожице Фериде? Вярно е, че Мюневвер е моя отдавнашна приятелка, но и вие сте много добро момиче и нямате никаква вина, никакъв грях в тази работа. За това, макар да съжалявам и вас…
— Не ви позволявам — прекъснах я този път с по-остър и горд тон. — Мисля, че няма какво повече да си кажем.
Забелязах, че непознатата жена отваряше и затваряше чантата си, сякаш се канеше да търси нещо в нея. Като видя, че искам да сложа край на разговора, тя извади една измачкана хартия.
— Госпожице Фериде, страхувах се, че ще се усъмните в думите ми и затова ви донесох едно писмо на Кямран бей. Не знам дали ще ви разстрои, ако го прочетете.
Отначало исках да отблъсна писмото с ръка, но след това се побоях, че ще постъпя неправилно и го взех.
— Ако искате, мога да ви го оставя. После ще го прочетете. Моята приятелка вече няма нужда от него.
— Аз също — казах аз, като свих рамене. — Това за нея е един спомен. По-добре да остане у нея. Моля, с ваше разрешение да хвърля един поглед само за минута.
Беше доста тъмно. Излязох измежду дърветата на пътя, приближих писмото до очите си и започнах да чета, тъй като бях свикнала с този почерк:
„Мое жълто цвете” — започваше писмото и следваше цял поток от поетични излияния. Преди той да види „жълтото цвете”, в душата му имало бледа, едва забележима светлина, подобна на тази, която се разлива над света преди изгрева на слънцето. „Сърцето ми е радостно. Предчувствам, че ще срещна нещо изключително” — си казвал той. Най-после това изключително нещо дошло. Една вечер в градината на хотела, когато блеснали електрическите лампи, той видял насреща си „жълтото цвете”.
Оттам нататък четях толкова бързо и очите ми различаваха толкова лошо буквите в сгъстяващия се вечерен мрак, че не запомних почти нищо. Но не знам защо, дори и сега ги виждам, като че ли са пред очите ми, тези последни редове на писмото, които прочетох няколко пъти.
„Сърцето ми беше самотно. Имаше нужда от обич. Когато видях вашето стройно тяло и вашите теменужени очи, светът промени цветовете си.”
Непознатата жена пристъпи бавно към мен.
— Госпожице Фериде, причиних ви страдание, но повярвайте ми… — започна тя с треперещ глас.
Изведнъж събрах сили и я прекъснах, като подадох писмото:
— Нищо подобно. Няма причина за страдание. Такива неща са възможни. Дори ви благодаря. Вие ми открихте една истина. Сега моля да ми разрешите да се оттегля.
Сбогувах се с леко кимване и тръгнах, но тя извика след мен:
— Госпожице Фериде, разрешете само още една минута. Какво да кажа на моята приятелка?
— Кажете, че сте изпълнили задачата. „Другото вече е нейна работа” — ще кажете и толкоз.
Непознатата жена извика още нещо след мен, но повече не я слушах и с бързи крачки се изгубих между дърветата.
Не знам колко време е чакал Кямран при камъка, който никога вече няма да стане свидетел на едно помирение между нас. Но когато, уморен от чакане, той е влязъл в стаята ми, положително е бил слисан, след като е видял върху масата следните няколко реда, нахвърлени върху лист от ученическа тетрадка:
Намерих и съвета:
Скрит текст:
Повече не можех да остана тук. Поисках разрешение от майката на Джемиле да си ида. Казах, че съм болна и че ми е невъзможно да остана повече. При малката булка имаше някои мои колежки. Старата жена ги посочи и рече:
— Учителките на Джемиле са дошли да я напътстват. Кажи й и ти няколко думи, дете!
Приех това невинно желание с усмивка. Дръпнах ученичката си в един ъгъл и казах:
— Джемиле, майка ти пожела да ти дам някои съвети в качеството си на твоя учителка. Ти сама си даде най-добрия съвет. Имам да ти кажа само едно, дете. Ако ей сега, преди да си се омъжила за твоя лейтенант, ти съобщят, че е дошла непозната жена, която иска да ти каже нещо тайно, в никакъв случай не бива да я слушаш, дете. Избягай от тази жена и сложи хубавата си глава на гърдите на своя лейтенант.
Колко ли много се е чудила Джемиле на тези мои думи! Тя има право, защото сега и аз самата им се чудя. Струва ми се, че съм ги чула от устата на друг и се питам защо са казани и какво означават.
— Учителките на Джемиле са дошли да я напътстват. Кажи й и ти няколко думи, дете!
Приех това невинно желание с усмивка. Дръпнах ученичката си в един ъгъл и казах:
— Джемиле, майка ти пожела да ти дам някои съвети в качеството си на твоя учителка. Ти сама си даде най-добрия съвет. Имам да ти кажа само едно, дете. Ако ей сега, преди да си се омъжила за твоя лейтенант, ти съобщят, че е дошла непозната жена, която иска да ти каже нещо тайно, в никакъв случай не бива да я слушаш, дете. Избягай от тази жена и сложи хубавата си глава на гърдите на своя лейтенант.
Колко ли много се е чудила Джемиле на тези мои думи! Тя има право, защото сега и аз самата им се чудя. Струва ми се, че съм ги чула от устата на друг и се питам защо са казани и какво означават.
Лека нощ от мен!!!
Филипова
мисля , че нищо не си пропуснала ,но Мари демонстрира абсолютна слабохарактерност 
Жалко ,че произхожда от толкова благородно семейство. Уплаши се !
Това нищожество Неджмие я заплашваше , заклеваше ...... и тя се поддаде.
Жертвата е Фeриде
Една от покъртителните сцени в тази серия беше тази с кучетата
И после ,когато всички си тръгнаха с близки и роднини ,а тя....
Не прие извинения Фериде и с право!
А сега накъде мила Фериде?
Мами
много благодаря за текстовете И как да постъпи Фериде при тези паднали като от небето новини за Кямран вечерта преди сватбата
Доста серии ще изгледаме преди да разберем подробностите -
Лека нощ!
Привет, чучулиги!!!
Много хубаво пишете!!! Направо се забравям, както ви чета.
А това, че Бу е нацепил всичките дърва, направо с глас ме разсмя, та учудих домашните. Всъщност смятам, че Бурак и Кямран са двама акробати, които вървят по едно въже. Ако мръднат настрани, следва падане. За сега пазят равновесие и има страхотен баланс. Сигурна съм, че така ще е до края. Да, адреналинът се вдига, но Бу умее да контролира пулса си. Всъщност той от малък си го умее това. Още от Малки тайни.
Фахрие съм я гледала в Листопад и тия дни се върнах да прочета малко от темата. Много я харесвах и най-вече все търсех моментите с нея. Като Фериде е невероятна.
За Фериде, Кямран и сегашния сериал, думите са слаби, за да изразя възхищението си. След всеки епизод, след всяка сцена, след всеки фрагман, си казвам, е те това е най-доброто, а идва следващ епизод и нови фрагмани, и нови сцени, които са още по-хубави.
Много ми харесва цветово началото на сериала и реших и сега да ги събера в същия нюанс.
Този път гюлбешекера го прави Кямран.
Много хубаво пишете!!! Направо се забравям, както ви чета.
А това, че Бу е нацепил всичките дърва, направо с глас ме разсмя, та учудих домашните. Всъщност смятам, че Бурак и Кямран са двама акробати, които вървят по едно въже. Ако мръднат настрани, следва падане. За сега пазят равновесие и има страхотен баланс. Сигурна съм, че така ще е до края. Да, адреналинът се вдига, но Бу умее да контролира пулса си. Всъщност той от малък си го умее това. Още от Малки тайни.
Фахрие съм я гледала в Листопад и тия дни се върнах да прочета малко от темата. Много я харесвах и най-вече все търсех моментите с нея. Като Фериде е невероятна.
За Фериде, Кямран и сегашния сериал, думите са слаби, за да изразя възхищението си. След всеки епизод, след всяка сцена, след всеки фрагман, си казвам, е те това е най-доброто, а идва следващ епизод и нови фрагмани, и нови сцени, които са още по-хубави.
Много ми харесва цветово началото на сериала и реших и сега да ги събера в същия нюанс.
Този път гюлбешекера го прави Кямран.
Добро утро.
Страхотни постове, удоволствие е за мен да ви чета.
Анкетата приключи, ама то много по-рано стана ясно какво ще се случи с Фериде.
Пуснах нова.
Успешна нова седмица
Страхотни постове, удоволствие е за мен да ви чета.
Анкетата приключи, ама то много по-рано стана ясно какво ще се случи с Фериде.
Скрит текст:
Къде ще отидат Кямран и Фериде?
В конака при Бесиме и Сейфеттин! - 8 (28.6%)
Кямран ще я изпрати в Текирдаг при братовчедката Мюжгян! - 14 (50%)
Ще отидат в колибата в гората! - 6 (21.4%)
В конака при Бесиме и Сейфеттин! - 8 (28.6%)
Кямран ще я изпрати в Текирдаг при братовчедката Мюжгян! - 14 (50%)
Ще отидат в колибата в гората! - 6 (21.4%)
Пуснах нова.
Успешна нова седмица
Добро утро!
Снежи, благодаря за кафето
Себи, със снощните цитати си вкарах страхотен автогол - до ранни зори четох книгата Въпреки този прекрасен сериал, установих, че книгата не си е загубила очарованието.
Ето няколко цитата от края на романа (на когото му е интересно, да чете):
Снежи, благодаря за кафето
Себи, със снощните цитати си вкарах страхотен автогол - до ранни зори четох книгата
Въпреки този прекрасен сериал, установих, че книгата не си е загубила очарованието. Ето няколко цитата от края на романа (на когото му е интересно, да чете):
Цитат
Скрит текст:
Кямран се засмя:
— За последен път идвах в Текирдаг преди десет години. Още помня, беше един ей такъв августовски ден...
Азиз бей плесна ръце:
- Не думай, за бога! Брей, че бързо минават годините! Прав си. Сега ти вече имаш близо четиригодишен син, а преди това четири-пет години стояхте сгодени с Фериде. Ей,Кямран, още не ми се побира в главата как можа да погубиш това момиче. Като си спомня хубавия като на славей глас на Чучулигата и нейното румено лице, сърцето ме боли.
Още не ми дава сърце да погледна към задната градина, макар че оттогава са минали цели десет години. Това няма да ти простя и след смъртта си, Кямран.
- Моля ти се, свако, такива неща ли трябва да се говорят на един болен, поканен на почивка при теб?
- Е, да, но твоята болест няма нищо общо с тази работа. Ти се ожени за жената, която обичаше, но щастието ти не трая даже година. Мюневвер легна болна и цели три години от живота си ти прекара в грижи около нея. Направи всичко възможно да я излекуваш, води я на Принцовите острови, в Швейцария и къде ли ле. Но срещу съдбата можеш ли да отидеш? Миналата зима жена ти почина, а ти започна да линееш и досега не можеш да се оправиш. Още си като болен. Какво общо има всичко това с Фериде? Ти обичаше друга жена.
Кямран отговори с тъжна усмивка:
- Свако, никой не ми вярва. Ти също няма да ми повярваш, ще ти се стори странно. Аз имам известни приключения в живота си, някой от които са доста вълнуващи. Но те уверявам, че на този свят не съм обичал никоя жена така, както Фериде.
- Голяма обич, голяма любов! — процеди Азиз бей през зъби.
- Аз казах вече, свако, че ти не ми вярваш. Никой не ми вярва. Мюжгян ми се сърди вече години наред, не дава даже да споменавам името на Фериде. „Не, Кямран, нямаш право да говориш за нея!" — казва тя и се мръщи. Мама — също. Леля — също. Всички, всички... Единствената, с която мога да говоря за Фериде тук, е Нермин. Тя е вече на седемнадесет години, а когато Фериде идва тук, беше амо на седем. Едва-едва я помни. „Какичката с червената рокля, дето ме люлееше" — казва тя за Фериде. Има дни, когато употребявам цялото си красноречие, за да накарам Нермин да ми говори за какичката с червената рокля.
- Странен човек си ти, Кямран. Добре, а другата?
- Тя беше болна, можех да стана причина за нейната смърт. След като Фериде уби последните ми адежди, реших да проявя човещина, милосърдие към нея и нищо повече.
- Тази работа не е толкова лека за разбиране. Ти си човек с объркана душа, Кямран.
- Тук си прав, свако. Самият аз често не разбирам какво искам и какво правя. Има само едно нещо, в което съм напълно сигурен: моята любов към Фериде. Тази девойка остави в мен такива спомени, че не е възможно да я забравя. Струва ми се, че ако си спомня за нея в предсмъртния си час, ще умра със сълзи на очи. Да ти кажа още един факт, свако. Когато ми казаха, че съм имал нужда от промяна на въздуха, първото място, което ми дойде наум беше Текирдаг. Да не мислиш, че съм дошъл тук по твое настояване, че стоя вече цял месец тук, за да се забавлявам със селски сватби? Не ми се сърди, но аз дойдох по тези места, за да търся отломки от разбитите мечти на моята първа младост.
- Добре направил си глупост, направил си. Но нямаше ли възможност да я поправиш?
- Лошо постъпих, свако, много лошо. Феридр се раздели от нас толкова огорчена и възмутена, че се побоях веднага да се срещна с нея. Беше наранено не само сърцето й, но и самолюбието й. Кой знае колко скърбена трябва да е била, за да се реши да тръгне сама по непознати краища! Преди да е минало малко време, поне половин година, тя щеше може би да се заинати, да се разяри още повече и да направи някоя по-голяма глупост. Едва дочаках пролетта. Започнах да се готвя за път. Исках да спипам Чучулигата в селското училище, в което се намираше. Но тъкмо тогава ме повали оная проклета болест. Три месеца лежах на легло. А когато отидох да я търся в гр. Б., беше вече късно. Казаха ми, че Фериде обичала един болен композитор, че прекарвала времето си край водопада, положила глава на коленете на любимия, гледала го в очите и го карала да й свири на тамбура.
Кямран млъкна. Той се сгуши още повече в яката на пардесюто си, сякаш се пазеше от хладния вечерен вятър, духащ откъм Мраморно море, и се загледа в рибарските огьове, лумнали тук-там в далечината.
Азиз бей също загуби настроение.
— Кямран, синко, страх ме е, че тогава ти си направил втора глупост. Ако Чучулигата беше от тези момичета, които могат да постъпват така и да се утешават лесно, щеше да бъде поне щастлива. Но никак не ми се вярва да е така.
Кямран поклати глава с горчива усмивка:
— В това отношение можеш да бъдеш спокоен, свако. От две години Фериде била много щастлива. Казаха ми го хора, които са го видели с очите си. Мъжът й бил стар, но богат лекар. Жената на мой приятел, административен инспектор, която е стара приятелка на Фериде, я срещнала един ден миналата година в Кушадасъ. Чучулигата непрестанно се смеела, говорела и се шегувала както преди. Тя казала, че се занимава с двадесетина деца в един чифлик на три-четири часа от града, че била много щастлива. Не можела да стои разделена от мъжа си дори половин час. Приятелката й се опитала да заговори за Истанбул и за роднините. Фериде веднага я отрязала: „Аз вече забравих този град и тези хора." Моята вина пред Фериде е голяма, знам. Но кажи ми честно, свако, тя трябваше ли да ме забрави толкова бързо? Впрочем това са излишни приказки, няма смисъл да говорим повече на тази тема. Ти продължавай, аз ще сляза от файтона и ще се прибера пеша в къщи.
— За последен път идвах в Текирдаг преди десет години. Още помня, беше един ей такъв августовски ден...
Азиз бей плесна ръце:
- Не думай, за бога! Брей, че бързо минават годините! Прав си. Сега ти вече имаш близо четиригодишен син, а преди това четири-пет години стояхте сгодени с Фериде. Ей,Кямран, още не ми се побира в главата как можа да погубиш това момиче. Като си спомня хубавия като на славей глас на Чучулигата и нейното румено лице, сърцето ме боли.
Още не ми дава сърце да погледна към задната градина, макар че оттогава са минали цели десет години. Това няма да ти простя и след смъртта си, Кямран.
- Моля ти се, свако, такива неща ли трябва да се говорят на един болен, поканен на почивка при теб?
- Е, да, но твоята болест няма нищо общо с тази работа. Ти се ожени за жената, която обичаше, но щастието ти не трая даже година. Мюневвер легна болна и цели три години от живота си ти прекара в грижи около нея. Направи всичко възможно да я излекуваш, води я на Принцовите острови, в Швейцария и къде ли ле. Но срещу съдбата можеш ли да отидеш? Миналата зима жена ти почина, а ти започна да линееш и досега не можеш да се оправиш. Още си като болен. Какво общо има всичко това с Фериде? Ти обичаше друга жена.
Кямран отговори с тъжна усмивка:
- Свако, никой не ми вярва. Ти също няма да ми повярваш, ще ти се стори странно. Аз имам известни приключения в живота си, някой от които са доста вълнуващи. Но те уверявам, че на този свят не съм обичал никоя жена така, както Фериде.
- Голяма обич, голяма любов! — процеди Азиз бей през зъби.
- Аз казах вече, свако, че ти не ми вярваш. Никой не ми вярва. Мюжгян ми се сърди вече години наред, не дава даже да споменавам името на Фериде. „Не, Кямран, нямаш право да говориш за нея!" — казва тя и се мръщи. Мама — също. Леля — също. Всички, всички... Единствената, с която мога да говоря за Фериде тук, е Нермин. Тя е вече на седемнадесет години, а когато Фериде идва тук, беше амо на седем. Едва-едва я помни. „Какичката с червената рокля, дето ме люлееше" — казва тя за Фериде. Има дни, когато употребявам цялото си красноречие, за да накарам Нермин да ми говори за какичката с червената рокля.
- Странен човек си ти, Кямран. Добре, а другата?
- Тя беше болна, можех да стана причина за нейната смърт. След като Фериде уби последните ми адежди, реших да проявя човещина, милосърдие към нея и нищо повече.
- Тази работа не е толкова лека за разбиране. Ти си човек с объркана душа, Кямран.
- Тук си прав, свако. Самият аз често не разбирам какво искам и какво правя. Има само едно нещо, в което съм напълно сигурен: моята любов към Фериде. Тази девойка остави в мен такива спомени, че не е възможно да я забравя. Струва ми се, че ако си спомня за нея в предсмъртния си час, ще умра със сълзи на очи. Да ти кажа още един факт, свако. Когато ми казаха, че съм имал нужда от промяна на въздуха, първото място, което ми дойде наум беше Текирдаг. Да не мислиш, че съм дошъл тук по твое настояване, че стоя вече цял месец тук, за да се забавлявам със селски сватби? Не ми се сърди, но аз дойдох по тези места, за да търся отломки от разбитите мечти на моята първа младост.
- Добре направил си глупост, направил си. Но нямаше ли възможност да я поправиш?
- Лошо постъпих, свако, много лошо. Феридр се раздели от нас толкова огорчена и възмутена, че се побоях веднага да се срещна с нея. Беше наранено не само сърцето й, но и самолюбието й. Кой знае колко скърбена трябва да е била, за да се реши да тръгне сама по непознати краища! Преди да е минало малко време, поне половин година, тя щеше може би да се заинати, да се разяри още повече и да направи някоя по-голяма глупост. Едва дочаках пролетта. Започнах да се готвя за път. Исках да спипам Чучулигата в селското училище, в което се намираше. Но тъкмо тогава ме повали оная проклета болест. Три месеца лежах на легло. А когато отидох да я търся в гр. Б., беше вече късно. Казаха ми, че Фериде обичала един болен композитор, че прекарвала времето си край водопада, положила глава на коленете на любимия, гледала го в очите и го карала да й свири на тамбура.
Кямран млъкна. Той се сгуши още повече в яката на пардесюто си, сякаш се пазеше от хладния вечерен вятър, духащ откъм Мраморно море, и се загледа в рибарските огьове, лумнали тук-там в далечината.
Азиз бей също загуби настроение.
— Кямран, синко, страх ме е, че тогава ти си направил втора глупост. Ако Чучулигата беше от тези момичета, които могат да постъпват така и да се утешават лесно, щеше да бъде поне щастлива. Но никак не ми се вярва да е така.
Кямран поклати глава с горчива усмивка:
— В това отношение можеш да бъдеш спокоен, свако. От две години Фериде била много щастлива. Казаха ми го хора, които са го видели с очите си. Мъжът й бил стар, но богат лекар. Жената на мой приятел, административен инспектор, която е стара приятелка на Фериде, я срещнала един ден миналата година в Кушадасъ. Чучулигата непрестанно се смеела, говорела и се шегувала както преди. Тя казала, че се занимава с двадесетина деца в един чифлик на три-четири часа от града, че била много щастлива. Не можела да стои разделена от мъжа си дори половин час. Приятелката й се опитала да заговори за Истанбул и за роднините. Фериде веднага я отрязала: „Аз вече забравих този град и тези хора." Моята вина пред Фериде е голяма, знам. Но кажи ми честно, свако, тя трябваше ли да ме забрави толкова бързо? Впрочем това са излишни приказки, няма смисъл да говорим повече на тази тема. Ти продължавай, аз ще сляза от файтона и ще се прибера пеша в къщи.
Цитат
Скрит текст:
По пътя вървяха почти прегърнати. По едно време забелязаха двама рибари, които идваха насреща, и се разделиха. Почти не говореха. Бяха опиянени от щастие, че вървят един до друг.
Когато стигнаха онази пътека сред лозята, по която Кямран бе срещнал Фериде за първи път преди десет години, той я прегърна през раменете и каза:
- Ти може би не си спомняш това място, Фериде.
Девойката гледаше съсредоточено пътеката, която се губеше в далечината, и се усмихваше.
— Гледаш многозначително, значи, си спомняш?
Фериде въздъхна леко и погледна лицето на Кямран проникновено, със захлас, сякаш се усмихваше на стара мечта, после отговори:
— Как мога да го забравя? Знаеш ли колко много се зарадвах аз в оная минута?
Младият човек я хвана за брадичката, за да не й даде възможност да си извърти главата, и каза с гръден глас:
— Фериде, нашето приключение започна тук. Чуй ме. Тези очи, струва ми се, са страдали и видели толкова много, че вече ще могат да ме разберат. Когато те обикнах, ти беше лекомислено, немирно момиче, което само се смееше и не мислеше за нищо друго освен за забавление. Ти беше една Чучулига, която човек не можеше да хване също както светлината и звука. Аз имах голяма слабост към теб. Всяка сутрин се събуждах с по-силна любов в сърцето си, срамувах се и се плашех ох тази голяма любов. Понякога ти мяташе такива погледи, изричаше такива думи, че сърцето ми започваше да тупти с безкрайна надежда. Но ти бързо се променяше. Нежната и чувствителна моминска душа, която се пробуждаше в твоите смеещи се, забавляващи се детски очи, изчезваше още с появяването си. „Изключено е да ме разбере това дете. То ще разсипе живота ми" — казвах си аз. Не очаквах, че можеш да бъдеш така безпределно вярна и способна да ми отдадеш целия си живот, цялото си сърце. Може би ти бягаше нарочно, когато ме видеше, за да скриеш от мен промяната в цвета на лицето си и трепета на хубавите си устни. А аз си мислех, че това е плод на някакво лекомислие на Чучулигата, измъчвах се и се топях. Кажи ми, Фериде, как можа да побереш в малките гърди на. Чучулигата тази безгранична вярност, тази толкова тънка душа?
Кямран млъкна за миг. По белите му нежни слепоочия избиха капчици пот. Той наведе глава и продължи с по-тих глас:
— Моята мъка не свършваше само с това, Фериде. Аз те ревнувах даже от себе си, ревнувах различните мигове на живота си. На този свят няма такова чувство, което с течение на времето да не отслабва, да не губи първоначалната си сила. „Ами ако някой ден престана да обичам Фериде така силно, ами ако загубя това сладостно, вълшебно чувство!" — си казвах аз. В такива мигове постъпвах като тези, които гасят светлините от страх да не се изтощи техният източник: мъчех се да отдалеча твоя образ от очите си.
Фериде, в планините расте цвете, името на което не зная. Ако човек го мирише постоянно, след време започва да усеща по-слабо дъха му. Единственият н-ачин за възвръщане на чувствителността на обонянието към това цвете е да не го помирисваш известно време. Даже понякога, заслепен от страстта да почувствува отново неговия мирис, човек може да опита някой друг мирис, да доближи до лицето си например някое „жълто цвете". Това цвете често пъти страда поради своя хубав дъх. Хората го разтриват и мачкат между пръстите си. С твоите очи, станали по-дълбоки от страданието, с твоето прекрасно лице, уморено от тъжни мисли, ти ми приличаш тъкмо на това вълшебно цвете, което мирише толкова повече, колкото повече го мачкат. Разбираш ме, нали? Сега вече очите ти не се смеят, ти не се: подиграваш на моите думи, които по всяка вероятност са безсмислени.
Фериде, подобно на някое дете, което се готви да заспива, затваряше своите очи, в чиито ресници трептяха сълзи. Тя беше така уморена и отпаднала от вълненията, които преживя, че коленете й отмаляха и тя се отпусна тежко в ръцете на Кямран:
- Ти виждаш, че Чучулигата вече умря завинаги.
Младият човек доближи главата си до нейната и каза със същия тих гръден глас:
— Нищо. Цялата любов, която хранех към Чучулигата, аз прехвърлих върху друга, върху Гюлбешекер.
Кямран почувствува как отпадналото тяло на младото момиче, което се беше отпуснало безсилно в ръцете му, се оживи изведнъж, започна да трепери.
— Кямран, не ме наричай така, моля те.
Тя беше отметнала малко главата си, която все още беше притисната на гърдите на Кямран, и обърна лице към неговото Жилчиците на шията й, която потрепваше от поривистото дишане на девойката, синееха, бузите пламтяха, в очите святкаха искри.
Кямран повтори упорито:
— Гюлбешекер, моя, само моя Гюлбешекер.
Треперейки с цялото си тяло, Фериде се надигна на пръсти, обви раменете на младия човек и протегна шия. Цялата й кръв беше нахлула в устните.
След миг двамата се откъснаха един от друг. Фериде се беше оживила като птичка, която се е напила с вода от бистър поток след продължителна жажда. Тя вдигаше шум, удряше крак в земята, въртеше глава на две страни, за да не покаже лицето си, и капризничеше:
— Какъв срам, господи, какъв срам! Ти си виновен, кълна ти се, ти си виновен.
На един от клоните на дървото край тях пееше чучулига.
Когато стигнаха онази пътека сред лозята, по която Кямран бе срещнал Фериде за първи път преди десет години, той я прегърна през раменете и каза:
- Ти може би не си спомняш това място, Фериде.
Девойката гледаше съсредоточено пътеката, която се губеше в далечината, и се усмихваше.
— Гледаш многозначително, значи, си спомняш?
Фериде въздъхна леко и погледна лицето на Кямран проникновено, със захлас, сякаш се усмихваше на стара мечта, после отговори:
— Как мога да го забравя? Знаеш ли колко много се зарадвах аз в оная минута?
Младият човек я хвана за брадичката, за да не й даде възможност да си извърти главата, и каза с гръден глас:
— Фериде, нашето приключение започна тук. Чуй ме. Тези очи, струва ми се, са страдали и видели толкова много, че вече ще могат да ме разберат. Когато те обикнах, ти беше лекомислено, немирно момиче, което само се смееше и не мислеше за нищо друго освен за забавление. Ти беше една Чучулига, която човек не можеше да хване също както светлината и звука. Аз имах голяма слабост към теб. Всяка сутрин се събуждах с по-силна любов в сърцето си, срамувах се и се плашех ох тази голяма любов. Понякога ти мяташе такива погледи, изричаше такива думи, че сърцето ми започваше да тупти с безкрайна надежда. Но ти бързо се променяше. Нежната и чувствителна моминска душа, която се пробуждаше в твоите смеещи се, забавляващи се детски очи, изчезваше още с появяването си. „Изключено е да ме разбере това дете. То ще разсипе живота ми" — казвах си аз. Не очаквах, че можеш да бъдеш така безпределно вярна и способна да ми отдадеш целия си живот, цялото си сърце. Може би ти бягаше нарочно, когато ме видеше, за да скриеш от мен промяната в цвета на лицето си и трепета на хубавите си устни. А аз си мислех, че това е плод на някакво лекомислие на Чучулигата, измъчвах се и се топях. Кажи ми, Фериде, как можа да побереш в малките гърди на. Чучулигата тази безгранична вярност, тази толкова тънка душа?
Кямран млъкна за миг. По белите му нежни слепоочия избиха капчици пот. Той наведе глава и продължи с по-тих глас:
— Моята мъка не свършваше само с това, Фериде. Аз те ревнувах даже от себе си, ревнувах различните мигове на живота си. На този свят няма такова чувство, което с течение на времето да не отслабва, да не губи първоначалната си сила. „Ами ако някой ден престана да обичам Фериде така силно, ами ако загубя това сладостно, вълшебно чувство!" — си казвах аз. В такива мигове постъпвах като тези, които гасят светлините от страх да не се изтощи техният източник: мъчех се да отдалеча твоя образ от очите си.
Фериде, в планините расте цвете, името на което не зная. Ако човек го мирише постоянно, след време започва да усеща по-слабо дъха му. Единственият н-ачин за възвръщане на чувствителността на обонянието към това цвете е да не го помирисваш известно време. Даже понякога, заслепен от страстта да почувствува отново неговия мирис, човек може да опита някой друг мирис, да доближи до лицето си например някое „жълто цвете". Това цвете често пъти страда поради своя хубав дъх. Хората го разтриват и мачкат между пръстите си. С твоите очи, станали по-дълбоки от страданието, с твоето прекрасно лице, уморено от тъжни мисли, ти ми приличаш тъкмо на това вълшебно цвете, което мирише толкова повече, колкото повече го мачкат. Разбираш ме, нали? Сега вече очите ти не се смеят, ти не се: подиграваш на моите думи, които по всяка вероятност са безсмислени.
Фериде, подобно на някое дете, което се готви да заспива, затваряше своите очи, в чиито ресници трептяха сълзи. Тя беше така уморена и отпаднала от вълненията, които преживя, че коленете й отмаляха и тя се отпусна тежко в ръцете на Кямран:
- Ти виждаш, че Чучулигата вече умря завинаги.
Младият човек доближи главата си до нейната и каза със същия тих гръден глас:
— Нищо. Цялата любов, която хранех към Чучулигата, аз прехвърлих върху друга, върху Гюлбешекер.
Кямран почувствува как отпадналото тяло на младото момиче, което се беше отпуснало безсилно в ръцете му, се оживи изведнъж, започна да трепери.
— Кямран, не ме наричай така, моля те.
Тя беше отметнала малко главата си, която все още беше притисната на гърдите на Кямран, и обърна лице към неговото Жилчиците на шията й, която потрепваше от поривистото дишане на девойката, синееха, бузите пламтяха, в очите святкаха искри.
Кямран повтори упорито:
— Гюлбешекер, моя, само моя Гюлбешекер.
Треперейки с цялото си тяло, Фериде се надигна на пръсти, обви раменете на младия човек и протегна шия. Цялата й кръв беше нахлула в устните.
След миг двамата се откъснаха един от друг. Фериде се беше оживила като птичка, която се е напила с вода от бистър поток след продължителна жажда. Тя вдигаше шум, удряше крак в земята, въртеше глава на две страни, за да не покаже лицето си, и капризничеше:
— Какъв срам, господи, какъв срам! Ти си виновен, кълна ти се, ти си виновен.
На един от клоните на дървото край тях пееше чучулига.
Добър ден Снеже
отдавна съм изпила кафето ти ,но" потънала" в розовата приказка на Ди...ва и прекрасните текстове постнати отМами чак сега си вдигам очите от темата.Благодарение на невероятната игра на Фахрие и Бурак по друг начин възприемам и визуализирам текста от романа . Благодаря ти Мами
Приятен ден , седмица и месец