365 тайни от моя живот ...тема №2

А след 35 да имаш деца е като руска рулетка- я стане, я не.

Чух за родители(разведени), които искат да оставят детето  си 16г в соц. заведение, тъй като никой от тях не иска да има вземане даване с детето. Никога не съм предполагала, че ще заема подобна позиция- но ги разбирам. Такът отвратителен  човек като него не бях виждала досега.

 

Не искам да коментирам. 

Относно страховете към децата, и аз съм под постоянно напрежение, всяка вечер Благодаря на Господ за това, че са здрави и ги виждам да заспиват спокойно, но болни ли се поболявам и аз, възхищавам се на приятелки, който с  лекота гледат децата си, аз се чувствам толкова слаба в такива моменти . Да не говорим, че на моменти си представям как се случва най лошото с тях, даже се замислям "нормална ли съм ".

Недоумявам...

Синът ми е на 18 години. Но между 16 и 17 и половина беше непоносим. Чак да го оставим в дом не ми е минавало през ума, но беше много тежък период.

Разбирам те, Камалия. 
И аз недоумявам как онзи 18-годишен изрод уби баща си, а майка му е с опасност за живота.

Извинявай! 

от личен опит знам че за раждане и смърт подходящо време няма / раждането на дъщеря ми беше по повод болеста на баща ми и очаквания му край , аз също все не бях готова за тази крачка , както и за загубта на баща ми , които ни напусна 6месеца след раждането на детето /.От тогава знам че за раждане и смърт подходящо време няма
За капак майка ми все ми повтаряше как детето осмисляло живота а аз все и казвах че не съм тъпа и сама мога да си го осмисля ...........еми тъпа съм била - няма по хубаво от това да отгледаш дете

Няма за какво да се извиняваш 

Каси, Зандали, моите искрени съболезнования 
Изгубих моя баща когато бях на 15 и болката ми е твърде добре позната.

Страх ме е да се върна към старата си професия, а ми се иска ужасно много.
Имам чувството, че за тези 4 години прекъсване, изцяло съм изгубила самочувствието си, умението да накарам хората да ме слушат. От друга страна, вече ми се гади от преводи и след като завърша настоящия, искам да спра.

Не съм споделяла с никой за този страх, дори на мъжа ми. Особено на мъжа ми.

Много рядко споделям с непознати, но май тук е мястото-объркана съм, криво и тъпо ми е, че мъжът, който от има няма месец претендира да ми е половинката, да иска семейство и деца, изчезна от живота ми дори без чао.... Не знам как и какво се случи, знам, че беше с висока температура и до тям.... Нищо повече.... Не искам да мисля, че е болен, по-скоро, че се е преориентирал, но не му прилича, поне не на човека, когото опознавах .... Имам възможност да продължа да го търся, но не искам, гордост ли е, страх от отблъскване или мазохизъм- не знам.... Просто ме боли и съм объркана, а утре стават 6 месеца от смъртта на любимия ми дядо и той го знае....

Момичета, мерси, че го изчетохте и извинявайте за негативните емоции....

То май всички сме така или поне повечето от нас!

Това с високата Т е притеснително, да не се е оказал болен от нещо сериозно и да е изчезнал, за да не те натоварва, или за да ти спести болката/ явно си страдала за смъртта на дядо си и той го знае/. Според мен, да го потърсиш, при любов, човек умее да преглътне гордостта си, тя в случая не е важна

Аз не мога да изказвам съболезнования, няколко пъти ми се е случвало, ами сякаш загубвам ума и дума, не мога да си обърна езика, имам усещането, че така наранявам повече човека загубил близък, сякаш му напомням за загубата и болката....Една близка позната/ в квартала/ зимата загуби баща си, нейният мъж, беше реагирал на болката и, какво толкова всяко чудо за 3 дни, това са нещата от живота.....държеше ме с часове на телефона да си говорим, успокоявала съм я / аз се обаждах, за да я питам как е/. Сега след диагнозата на баща ми, операцията и т.н. той почти 3 месеца беше в Сф, в къщи, тя веднъж не се обади не попита как си, какво става...бяхме почти 3 седмици в провинцията, от 1 сме се върнали, ами пак не се е обадила...ей, така в дън земя потъна, сега има кой да и гледа детето, има си други ангажименти, защо да се натоварваме с проблемите на другите.....имам две приятелки, май трябва да преосмисля значението на думата, уж трудно давам това определение, но все пак... имах предвид тези двете, само аз им звъня, да ги питам как са, какво се случва, обадят ли ми се те, знам че имат проблем и нещо се е случило. Скоро говорих с едната/ почти 20г се познаваме от университета/, и другата звъни, обяснявам на номер1, че сигурно номер 2, явно има проблем, защото и двете се обаждат, само когато имат нужда и проблем....знаете ли какво ми отвърна номер 1, че не ми звъни, за да не ме притеснява, нали съм с две деца, второто малко, баща ми бил болен.....ама това си е от 20г. така.....обясних и, че това ме обижда и не ми е приятелско....хората основно мислят само и единствено за себе си, гледането в чуждата паничка и сравняването на вида, големината на чуждата кокошка е национална черта

Моята тайна е, че се радвам, че живота ми влезе в старите си рамки. Препрограмирам си мозъка, че всичко свърши, направила съм най-доброто, баща ми сега е ок, и всичко е било лош сън. Баща ми сега си пие билковите тинктури, мисля е по-добре.
Не знам дали да ходя на нова консултация с онколог, една приятелка ми препоръча лекар на майка и. Баща ми така или иначе отказва да си прави нови изследвания, едва ли ще пие каквито и да е лекарства, твърдоглав е....изпадам в ужас вече от мисълта за болници и при мисълта, че трябва да говоря отново с лекари, направо блокирам.....после да мисля, как да направя така, че родителите ми да не разберат......