Слънцето грее, имам си момче, но в душата ми е пълен мрак.....
Хм , и какво те тормози толкова ?
Remy пак ли ще се заяждаш? За мен не можеш да изведеш същата констатация като по-горе за романтиката и приключенията.
Истината е, че изпитвам ужасен страх от бъдещето. Всяка идея която съм опитвала да реализирам ме е катурвала и ме пращала по-дълбоко в блатото. Вече ме е страх да действам.....По-лошото е, че моя любим не ме мотивира. Въобще даже не ме вдъхновява
Не ме е страх от провал мен. Идеята е да слезеш дълбоооко дълбоко там долу, но трябва да стигнеш точното дъно- за точния момент. Стигнеш ли, тръгнеш ли да излизаш и се започваш да се чувстваш по-добре и не толкова страхлив.
Жестоката истина е, че може да се случат изключитлно лоши неща, и то най-разнообразни и винаги "по-добри" отколкото си предполагал, но трябва да се отпуснеш, да ги почувстваш, да ги приемеш и да имаш търпението да минеш през тях...това се оказа начина за излизането от вътрешния ми ад. На моменти започвам да ритам срещу всичко....отпускам се и спирам да ритам, приемам...и ми олеква. Това е трябвало на мен да се случи, да имам всякакви успехи, но не в най-важната ми сфера...На моменти пак започвам да се съпротивлявам, да изисквам, да се боря среюу вятърните мелници. опитвам се да се надигна от коловоза...и пак пропадам...
Тайната ми и истината, която съм разбрала, но не мога да приема все още е, че трябва да бъда сама и завършена. Защо все чакам тази любов, това сливане...а няма смисъл, няма, това са временни неща, който душата ми трябва да надрасте...а тя иска, чака, бори се...защо?
Дори да е за да не тревожиш близките си - те затуй са близки, за да те познават и усещат, нали??
