Домакини 27

Това пътуване го организирахме за два дни. Знаеше се, че ще има командировка до Чили, но се планираше за по-дълго време и по друго време на годината. Ама хората там в големите л**на и мм видиш ли трябва да им помогне. Както много пъти съм казвала, на този континент, въпреки че е скъпо, народът лети, та се самолетите се късат по шевовете. Моят билет го купуват оттук, на мм оттам, беше много трудно, ама на края успяхме да се сдобием със заветните билети. В деня на връщане, първата работа сутринта е да направин онлайн чекиране. Сядаме двамата убавци и започваме. Първо за него, после за мен. Да, ама не... След като сме свършили с него, при мен се оказва, че изобщо редът с мястото на мм не съществува. А, сега де! Почесохме се по главите, поразмислихме и решихме, че тези три реда, дето се виждат при него, а при мен не, са редове за специални пътници (авиокомпаниите имат по няколко реда седалки, които не може да ги избираш онлайн, но все пак се виждат) и решихме, че на летището ще помолим да ни сложат един до друг. Спокойни си изкарахме деня, бяхме на финала на Рали Дакар. Едно слънце се беше облещило, сега сме с текезесарски тен. После отиваме на летището, минаваме през гишето, пускаме багажа, минаваме през хиляди други проверки и стигаме пред гейта. Те пък взеха, че го смениха и хайде пак се набирахме до другия край на летището. Пристигаме на новия гейт и аз любезно моля да ни преместят заедно. Момчето чука нещо по компютъра и ни поглежда втрещен: Билетът на вашия съпруг е за утре, той не знам как изобщо е минал и стигнал до тук, но той има същите полети като вас, но с утрешна дата. Вярвайте ми, по-скоро очаквах да видя извънземно да ми се плези през прозореца, отколкото това. Пълен шок и паника, ами сега. Но момчето печено и вика: Има места в самолета и тъй като категорията на билета е по-висока, мога да го кача на този самолет без никаква глоба. Искате ли? Ами искаме, разбира се. Увери ни, че и куфарът ще дойде, но същото това упражнение трябва да стане и за втория полет от Лима. Смени бордната карта и влетяхме в самолета. След три часа полет, кацаме в Лима. По закона на Мърфи, кацаме със стълбичка, а не на ръкав и губим ценно време от малкото, с което разполагахме. Стигаме до гишето на авиокомпанията и една "любезна " девойка ни вика: Полетът е 100% пълен, полетът е затворен, не се знае къде ви е куфарът и нищо не може да се направи. Ето това не го очаквахме. След кратка разправия ни посъветва да отидем директно на гейта и ако някой не се появи, ще качат ММ. Отиваме там и за не знам кой си път обясняваме ситуацията. Получаваме почти същите отговоти, но момчето там беше много готин и ни обеща да направи всичко по силите си. Е, и това е нещо. Но основният проблем е къде е куфарът, натоварен ли е или е още в Сантяго, че не можело куфар без пътник да лети и обратното. Мина се време, нищо не става, чакаме някой да не се появи, ама йок - всички са там. Аз последна стоя и чакам да стане чудо. В това време се разбира, че не могат да качат ММ и на следващия самолет, защото и той пълен, трябвало да чака 24 часа до неговия си полет. Е, това вече ме срази и очите ми се насълзиха. Но стискам зъби и тръгвам по ръкава към самолета. Точно по средата на ръкава, чувам ММ да вика да го изчакам и обръщайки се го виждам да бягат заедно с това момче към самолета. Аз съм тотално останала без звук и картина и не зацепвам какво става. Влетяваме тримата в самолета. Моята седалка в началото, сядам, а те ме подминават. Три реда след мен спират и момчета моли един от седящите да се премести в бизнес класата, а ММ му взе мястото. Аз още по-опулена и когато момчето излизаше от самолета ми каза: Успокойте се, ще пътувате заедно и ми се усмихна. Не знам как не го разцелувах. Излезе и затвориха вратата на самолета. Не знам как стана това чудо, ама стана. След още 3 часа кацаме в Богота и сагата къде е куфарът продължава с пълна пара. Да не мислите, че историята приключва, нееее, това е Латинска Америка все пак. След като стана ясно, че куфарът на ММ го няма, намираме човекът, който отговаря за загубени багажи. Отново се повтаря историята, като това летище е единственото, където никой не говори английски. Е, говоря на испански, той ни разбира и иска етикета за куфара. Но той не е в нас, явно е останал на старата бордна карта на мм още в Сантяго. И онзи ни казва: Ами нищо не може да се направи и си тръгва. Часът е 3.30 сутринта, а аз още треперя от случките досега и като се развиках... Такъв скандал вдигнах, а съм кротък човек. Разбрахме се, да го изчакаме пред офиса му и да пуснел някакво запитване, защото видиш ли, без това етикетче не можел да намери багажа. Чакахме точно 2 часа без никой да се появи. Супер нервни отидохме до офиса на самата авиокомпания и те по едно уоки-токи се обадиха на техен колега да ни помогне. Идва един сладур, аз за 123421 път обяснявам всичко и той започна да пише нещо и след няколко минути по името на мм намери номерът на етикетчето и по този номер пусна и търсене на куфара. На другия ден, тоест вчера ми се обадиха, че куфарът ще пристигне следобед и тъй като тогава ходихме да посрещаме един колега на мм, направо си го взехме. Е, това е всичко. Не е кратко, а и сигурно не изглежда супер драматично, но за нас си беше много притеснително и стресиращо.