К.О.Т.К.И.-те [тема 6]

     Вторият ден започна с късна среща с добричлии на спирката на Университета. В 10 ч. те слязоха от единия трамвай и заедно се качихме в следващия, защото иначе трудно щяхме да се улучим. 
     Потеглихме в обратната на стандартната посока и слязохме на сп. Топкапъ, откъдето взехме Т4 за сп. Едирнекапъ. Там, с малко питане, намерихме и първата ни цел за деня – Карие. За съжаление, както знаете, в момента не може да се види цялата й прелест. Въпреки това, обаче, не съжалявам, че решихме да отидем там, вместо да повторим Св. София (което се надявам да стане някой ден). Мозайките и стенописите са уникални, не можех да откъсна очи... Зави ми се свят от постоянното гледане нагоре. Само мога да гадая какво е скрито зад затворените врати на основната част на храма. Ще се ходи пак...
     Следваше кратка разходка до кафенето на Езел – Молла ашкъ. Вървяхме надолу през квартала, който никак не ме притесни – нито по пътя за, нито след, кафенето. Може би бяхме вече „калени” след „разходката” под Сюлеймание, но наистина тук районът беше много по-приятен и спокоен – обикновен жилищен квартал. С парк, място за детски игри, малки магазинчета и простряно по терасите, и между сградите, пране. 
     Маршрутът до въпросното кафене е много лесен... на единственото място, където може да се поколебаете, има табела... Кафенето е приятно, макар да има вид на леко западнало... мина доста време от снимките на филма... За гледката – да, виждат се покриви, но от Пиер Лоти се виждат гробища... На мен ми хареса не по-малко, отколкото там, защото изгледът включваше Вселенската патриаршия, нашата църква Св. Стефан (прекрасно се вижда именно реставрираната камбанария), новия мост, кула Галата и, естествено, Златния рог. Обслужваха ни двама симпатични чичковци, които дори говореха някакъв приличен английски. Пихме чай, направихме малко снимки, ядосах се, отново и потеглихме пак надолу.
     Аз исках да отидем до споменатата в темата църква, свързана с коронясването на Симеон (хипотетично), но ни чакаше още доста и я пропуснахме.
     Излязохме на крайбрежния булевард. Повървяхме и обмисляхме варианти да отидем до Еюп, да хапнем и да вземем следващия ферибот по линия Халич, но се озовахме пред пристанището Айвансарай, което е мъничко и дори не бяхме сигурни дали работи. Оставаха няколко минути до тръгването на ферибота от Еюп и затова проверихме дали можем да се качим от тук. Графикът на корабчетата от Еюп е през час, на --:30, а от Айвансарай – на --:40. Заедно с нас на спирката „чакаха” две котарани, но явно не бързаха особено и блажено се излежаваха на пейките в малката чакалня...
     Пътуването ни хареса особено много, дори се шегувахме, че си заслужава повече от тура по Босфора предходния ден. На цената на едно стандартно пътуване се вижда много, гледките са изключително красиви... Краката почиват, а очите се пълнят...
     Слязохме на Юскюдар, където задоволихме глада и жаждата с доста прилични дюнери и чудесен айран. След това застанахме на спирката на 15М, където пишеше, че автобусът трябва да тръгне в 15:15, а часът беше около 14:50... Надявах се да дойде по-рано, ама „йок”. Даже закъсня, не спря на спирката, а насред нищото, по диагонал на стоянката и ни помаха да отидем. Следваше „юруууш”, таксуване и заемане на места... ние седнахме откъм Босфора. Пътуването е дълго, но като си седнал, не тежи. Внезапно, както си зяпах разсеяно, забелязах рекичка с множество лодки, странно позната, а след нея наредени за продажба големи керамични саксии. Веднага ми светна лампичката и не се излъгах – къщата на Фатмагюл от „Пепел от рози” (намира се налко по-навътре, зад саксиите, но се вижда добре). Та, непланирано, записахме в тефтера и „забележителност” от сериал... нали, да не изоставаме от модата.
     Малко остана да пропуснем спирката на Отаатепе, защото такава, реално, няма, а таблото в автобуса спря да работи в един момент (на оградата на училището, до което спира автобуса има малка жълта табела, формат А3... ако не знаеш, че е там...). Последните метри преди спирката автобусът се движи по търговската улица на квартала, а в една от пресечките й видяхме огромен пазар, очевидно седмичен... така че, петък, квартала преди Отаатепе...
     Все пак слязохме на правилното място и повървяхме 100-150 м до входа на парка. Самият той не е така впечатляващ като Гюлхане, Емиргян, Йълдъз, но е приятен - много зелен, но не и цветен. За сметка на това гледката си заслужава  и разходката до там е добро решение за един следобед.
          Направихме доста снимки, най-вече на стълбичките, станали причина да открием този парк, насладихме се на гледката и пушихме по цигара, въпреки забраната... Разходка обратно, малко питане къде е спирката за връщане, защото там и табела, формат А5, няма. Добре е, че поне спира срещу другата... и дойде навреме. (Местните услужливо даже разписанието ни извадиха от нета.)  Добричлии бяха ситуирани от страната на Босфора, с включени апарати, да снимат къщата... да, ама не – на връщане движението е по другото мостче, което е зад къщата, но доста по-далеч и нищо не се вижда. Та, на отиване трябва да се види (ако трябва ). На места задръстването беше уникално, но пък където нямаше такова автобусът се движеше бързо и не се проточи много пътуването.
     От Юскюдар се качихме на Мармарай до Йеникапъ, а оттам нагоре към познатия от преди пилешки ресторант. Него вече го няма, но има друг, в който хапнахме. Цените, обаче, са доста над тези в Ортаклар, а вкусът не мисля, че е по-добър. Може би количеството е малко по-голямо... И тук се ядосах сериозно... ама не си замълчах, тоя път!
     Поехме после пеша край трамвая, позабавлявахме се с уличните продавачи, а мъжът ми успя да накара придружителката ни да си купи яке за 30 лири ... От Университета отидохме с трамвая до Султанахмет и отпочинахме край цветния фонтан. На връщане, зад спирката, от страната на площада, видяхме една дама, която калиграфски надписваше чинии с различна големина, по желание на клиента. От години искаме такава (не че знам къде ще си я сложа... къде ще ги сложа) и веднага се възползвахме от добрата оферта. За 15 лири надписва с черно малка чиния, златиста или сребриста (големите според мен, са груби, макар че имаше и сполучливи варианти). Надписът е по избор, обикновено имената на двамата или „Истанбул”. Дава и поставка за готовото изделие.
      Продължихме лежерно по Орду и се прибрахме да поспим. Следваше събота - предпоследен ден, пазара в Бакъркьой и още разходки.