Енгин Акюрек в „Kara Para Aşk”, нови и стари проекти – Тема 268

"КОРАБЪТ С АЛЕНИТЕ ПЛАТНА"

по Александър Грин

(възстановено)

На брега далечен, в Северно море,

стелят се мъглите, пенят се вълните,

чайките тревожно, в сивото небе,

махат със крилата, бързат към скалите.

 

Бий камбана глухо, тежък калакол,

звуци призовават към брега рибари,
      
а девойче крехко, малката Асол,

бърза към морето, покрай къщи стари.

 

Блъскат ветровете в този пъклен ден,

целия в стихии, веят ѝ полите,

пръските ѝ мокрят шапка от сатен,

но Асол все чака, чака на скалите

 

корабът да дойде, нявга обещан,

някога предречен, в детството, за нея,

от едно чудаче, романтик голям,

в истинска, но все пак – приказна идея.

 

Може би ще дойде някога така,

между две скали ще мине величаво,

аленеещ гордо в своите платна,

съкрушил насмешка и сърце кораво.

                      

                2.

Кораб с алени платна,

чий бряг приближаваш?

чия следваш, ти, мечта

и осъщесвяваш?

 

Още ли доказваш ти,

че мечта-надежда

щом в сърцето загори,

кораба повежда

 

и разбива с порив свят

хули и нападки,

и че в грубия ни свят

място и за ласки

 

и за приказки със край,

тъй чудесен, има,

и че може да извай

всеки, като в рима

 

свойта участ. Хляб и сол

имаме, но трябва

и душата на Асол,

нам да ни дотрябва,

 

и че в нашто битие

никой няма право

блянът на едно дете,

да го помрачава.

          

               3.

„Море, така ли ми се струва,

че имаш някаква душа?

На гребен на вълна тя плува,

романтика я аз зова.

 

Как твоите вълни бушуват

в страхотна морска красота!

Подвластни никога не стават

на фалш, лъжа, на пошлостта.

 

Понявга леко зашумяват,

разказват ми за две сърца

и като тях – ме умоляват

и аз да вярвам в чудеса!

 

Звездици ситни заиграват,

изтрие ги бразда-вълна,

а после пак се появявят

по гладката повърхнина.

 

Ти пращаш ми една пътека,

от тюркоазна светлина,

и тръгва мисълта ми лека

на кораб с алени платна.

 

На този кораб красотата

със благородство, с доблестта

споена е – плющат платната,

да кажат, искат, на света:

 

надежда да не се загубва,

нито сърдечната мечта,

дори когато ни погубва

злорадство, присмех, завистта.”

 

Море в съзвучие нарежда:

„Седни на пàлуба-престол!

За теб, аз, корабът-надежда

създадох – както за Асол.”

 

„Но как, море, това да стане

и кой душата ми ще сгрей?

Къде е принцът? Във романа

са двама там – Асол и Грей.”

 

Морето ме разбра, за жалост,

и пръсна капки с морска сол:

„Да, без взаимност няма радост

и няма кораб с Грей, с Асол!”

 

Изчезна светлата пътека

и кораб с алени платна,

и стана прагматичен века,

не вярващ в приказни слова.

 

„Защо ги скри, море? Върни ги!

Ний можеме ли без мечта

и пречка ли ни са години

за кораб с алени платна?

 

Море, разбивай подигравки

и злобата на прах и пух!

Със кораба превръщай сказки

на истина, в реалност – слух!

 

Душата ми, преплела рима,

все с твоите вълни да пей:

„Да има във света, да има

мечтатели – Асол и Грей!”