"Песен за огън и лед" - 9

Започвам да си мисля, че тази "борба" е привидна. За да остане магията само за избрани.

Възможно е, но е факт тенденцията, че майстерите и пиромантите за 100-на години, вече са изгубили познания и не са наясно с действието на заклинанията, които практикуват.

Да припомня, че майката на Марджери е Хайтауър. Друга сестра Хайтауър е свързана с Редвин.
Редвините имат най-голяма флота, освен Железнородените, Тирелите имат най-голямата сухопътна армия.

Триъгълникът Хайтауър - Тирел - Редвин, става все по-интересен от гледна точка противници на магията?!
Дали затова Тирелите не подкокоросаха Ренли, да не спази предимството на Станис в наследяването, заради Мелисандра???

И майката на Марджъри каза на Санса, че ще обядват глиган, когато я бяха поканили за първи път.  

Марвин е ментора на Мири Мааз Дур, не знам как би го възприела Дани.
Парфюмираният сенешал не е ли единият от онези със жужащите имена с еднакво звучене?
Мокоро- тъмният пламък, а Егон дракона на глумеца? Аз така ги възприемам, но така или иначе, е препупредена срещу общо взето същите хора. В моята бройка вместо Марвин е гискареца.

На пророчества вече не вярвам. Куайте ги вижда, така че не е пророчество това, тя е като говорителка в телевизията обявяваща новините.  

 


Жената на Джора, чак пък толкова влиятелна в Лис???  


По-горното подчертано, определено противоречи на думите на Марвин, но само на пръв поглед, Марвин каза, че майстерите не са в час, не Хайтауърите.
Първо имаме Лудата дева, която живее в кулата и никой не я виждал и лорд Лейтън, който също не бил излизал от замъка си 10 години?! Та дори болния Доран ходи насам-натам.

Гледам има фен-теории, че Лейтън е Марвин, но това е доста изсмукано от пръстите.
Друга теория е, че Мелора е септа Лемор, но и това е мнооого натегнато.



Няма начин да нямат свои идеи...  


пп Любопитен детайл - майката на Сам е сестра на жената на стария лорд Хайтауър. Сам е братовчед на жената на Джора и на майката на Марджери, и втори братовчед на Шайрин Баратеон и Едрик Сторм

Ама не се отказваш. Главата си залагам, че Мокоро е dark flame, а Егон драконът на глумеца.
Друга ми беше идеята. По-скоро да се съглася със скептицизма ти към Марвин. Засега изглежда като печения майстер, който ще пази и помага на Денерис срещу лошковците от Цитаделата. Но не изключвам да излезе нещо съвсем различно.

Септа Лемор нали беше от Дорн?
Хайтауърите са светъл тип.

Сега ми хрумна.

А какво се е случило с мейстер Уолис? Странно е изчезнал веднага след бунта. По думите на Кат Лувин е помагал в раждането на всичките й деца. Роб в Речен пад ли е родила? И след това да е взела Лувин?

Много ги нищите тези Хайтауър. Аз очаквам да попаднат в ръчичките на Юрон и голи Хайтауърки да му сервират на пировете и да бъдат изнасилвани, докато мъжете Хайтауър гледат.

Ааа не знам за Дорн, ако беше Дорнска шпионка, примерно майката на Тиен, в Дорн щяха да са наясно със съществуването на Егон доста по-рано.
Косата се боядисва.
А Тирион така и не ни каза цвета на очите и.

Роб е роден в Речен пад, да. Как е получил Лувин назначението? Те мейстерите могат ли да щъкат където им е изгодно, или Цитаделата ги позиционира според политически усмотрения?

Ти гледай Юрон да не попадне в ръцете на Лудата дева. 

Лувин трябва да е бил с нея в Речен пад?!



Халдон = Лорд Лейтън
тази теория ми харесва най-много засега
Тя се връзва с комбинацията Хайтауър + Илирио и Варис

Тъй като предстои да спазя традицията си за дълги постове () и дори ще я разширя до последователни такива (обстоятелствата налагат, моля модераторите за извинение) поне този ще го оставя по-къс. Материалите са от света на Песента, с който ще се запознаем по-обстойно наесен. Надявам се вече да не са преведени в тази или другата тема, че напоследък не следя много. Ако съм превел някое име/название/термин в разрез с вариантите на Русинов, прощавайте.

Няма човек, който да може да посочи със сигурност кога е било началото на света, но все пак мнозина майстери и учени мъже търсят отговора на този въпрос. Някои твърдят, че светът е на четиридесет хиляди години, други говорят за петстотин хиляди – а дали не е и на повече? Не разполагаме с никакви книги от него време, тъй като в тази първа епоха, наречена Ера на зората, хората не са познавали писмото.

Все пак сме наясно, че светът тогава е бил далеч по-примитивен – едно диво място, обитавано от племена, които са се прехранвали директно от земята и не са имали никакви познания относно начините за обработка на метали или опитомяване на зверовете. Малкото, което знаем за онези дни, идва от най-старите текстове: сказанията, записани от андалите, валирианците и гхискарите, и дори от далечните народи като асшаите. Но независимо колко древни са тези народи, те не са били дори и деца по време на Ерата на зората. И поради това е трудно да посочим истинските факти, които се крият из тези сказания.

Какво можем да кажем с известна сигурност за онова време? Източните земи са били обитавани от множество народности, многобройни, ала нецивилизовани като самия свят. Но във Вестерос, на север от Земите на вечната зима до бреговете на Лятното море на юг, съществували само два вида обитатели: горските чеда и онези създания, които наричаме великани.

За великаните не знаем много, тъй като никой не е събрал техните приказки, легенди и истории. Мъжете от Нощния страж твърдят, че според диваците великаните живеели в не особено добри взаимоотношения с чедата, ходели където искат и вземали каквото пожелаят. Всички извори сочат, че те били огромни и мощни, ала простовати твари. Сведенията от самите щурмова на Стража, които за последно са виждали живи великани, ни казват, че създанията били покрити с дебела козина, което опровергава детските приказки, които ги представят просто като огромни хора.

Не съществуват надеждни доказателства за погребални церемонии сред великаните, както се уточнява в „Сведения за мъртвите“ на майстер Кенет, в която своя творба той проучва могилите, гробовете и гробниците на Севера, докато е служел на Зимен хребет по време на дългото царуване на Креган Старк. Въз основа на кости, намерени в Севера и изпратени в Цитаделата, някои майстери предполагат, че най-големите великани са достигали на височина до четиринадесет стъпки, въпреки че други оспорват това число и смятат, че дванадесет е по-близо до истината. Според доклади от отдавна умрели щурмоваци, записани от майстери в служба на Стража, великаните не строяли жилища и не шиели дрехи, като най-усъвършенстваните инструменти, които използвали, били откършени от дърветата клони.

Великаните нямали крале и владетели. Единствените им домове били в пещери или под високи дървета и те нито обработвали земята, нито знаели как да си служат с металите. Били създания от Ерата на зората и си останали такива дори когато тя отминала отдавна, а хората ставали все по-многобройни и дивите лесовете били опитомявани и бавно изчезвали. Днес няма великани дори в земите отвъд Вала, като за последно са ги виждали преди повече от сто години. Всъщност дори достоверността на последното е под въпрос, тъй като може да става дума просто за измислици, които обходниците от Нощния страж са си разправяли около лагерния огън.

Горските чеда в голяма степен са точно обратното на великаните. Дребни като деца, но тъмнокожи и красиви, те живели по начин, който днес бихме заклеймили като примитивен, но въпреки това били по-цивилизовани от великаните. Не знаели как да обработват метали, но умеели да си служат изключително добре с обсидиан (наричан от простолюдието драконово стъкло, а валирианците използвали за него дума, която в буквален превод означава „замръзнал огън“), за да изработват инструменти и оръжия за лов. Не носели дрехи, ала си правели одежди от листа и дървесна кора. Чедата се научили да правят лъкове от язово дърво и примки от трева, а на лов ходели както мъжете, така и жените им.

Според легендите музиката и песните им били толкова красиви и фини като самите тях, но днес никой не помни за какво точно се е пеело в тези песни, ако не броим малки фрагменти, оцелели от древността, като например част от балада, записана в „Кралете на зимата, или легенди и родословие на Старките от Зимен хребет“ от майстер Чилдер.

Последното голямо преселение към Вестерос се е случило дълго след пристигането на първите хора и андалите. След приключването на войните с гхисхарите драконовите повелители от Валирия обърнали поглед на запад, където постепенното разрастване на валирианската мощ довело Свободната твърд и нейните колонии до сблъсък с народите на Ройн.

Ройн, най-голямата река в света, и нейните притоци прорязвали голяма част от западен Есос. По речните брегове възникнали цивилизация и култура, които по нищо не отстъпвали на Старата гхихскарска империя. Ройнарите се замогнали благодарение именно благодарение на реката и с почитание я наричали „Майка Ройн“.

Рибари, търговци, учители, учени, дърводелци, каменоделци и ковачи, всички издигали елегантните си градове по поречието на Ройн, кой от кой по-красив: Гоян Дроух при Кадифените хълмове с неговите дъбрави и водопади; Ни Сар, градът на фонтаните и песните; Ар Ной по бреговете на Тъмната дъщеря, с палати от зелен мрамор; бледият Сар Мел и неговите цветни градини, опасаният от морета Сархой с неговите канали и соленоводни градини; както и най-великият от всички – Кройан, градът на празненствата, с великия Дворец на любовта.

Градовете на Ройн били място на музика, където разцъфтявали всякакви форми на изкуството, и легендите гласят, че живеещите там владеели собствен вид магия – водно изкуство, напълно различно от изтъканите от огън и кръв заклинания на Валирия. Въпреки че споделяли една кръв и култура и били обединени от реката, която ги родила, ройнарските градове били изключително независими един от друг и всеки си имал собствен принц... или принцеса, тъй като речният народ считал жените за равни на мъжете.

Ройнарите били мирен народ, ала също така и силен противник, както мнозина андалски завоеватели научили от горчив опит. Войните им, въоръжени с брони от сребристи люспи, оформени като риби шлемове, дълги копия и щитове от черупки на костенурки, всявали страх в сърцето на всеки, който някога се е изправял срещу тях на бойното поле. Говори се, че самата Майка Ройн нашепвала на децата си и за най-малката заплаха, че ройнарските принцове владеели странни, неописуеми сили, че жените на ройнарите се сражавали не по-малко свирепо от своите мъже и че градовете им били защитени от водни стени, които се издигали, за да удавят всеки враг.

В продължение на векове те живеели в мир. Много диви народи обитавали хълмовете и горите около могъщата река, но никой не се осмелявал да безпокои речния народ. Самите ройнари не се интересували от завладяване на нови земи; реката за била дом, майка и бог и малцина проявявали желание да напуснат бреговете на вечната й песен.
  
Когато след края на Петата гхискарска война авантюристи, изгнаници и търговци от Свободната твърд на Валирия започнали да се преселват отвъд Земите на дългото лято, ройнарските принцове първоначално ги приели благосклонно, а речните жреците оповестили, че всеки човек е добре дошъл да сподели плодовете на Майка Ройн.

Ала след като първоначално малките валириански аванпостове постепенно се превърнали в села, а след това в цели градове, част от ройнарите съжалили за проявеното от предците им великодушие. Царящото добросъседство се изродило във враждебност, особено по долното течение на реката, където древният град Сар Мел и опасаният със стени валириански Волон Терис лежали на срещуположни брегове, както и при Лятното море, където свободният Волантис скоро станал съперник на огромното пристанище на Сархой, като всеки от двата града владеел по едно от четирите устиета на Майка Ройн.

Споровете между съперниците ставали все по-чести и напрегнати, докато накрая се стигнало до поредица кратки, ала кървави войни. Първи на бойното поле излезли Сар Мел и Волон Терис. Според легендите всичко започнало, когато валирианците оплели с мрежите си и насекли на парчета една от огромните костенурки, които ройнарите наричали „речни старци“ и почитали като любовници на самата Майка Ройн. Първата костенуркова война продължила по-малко от един лунен кръг. Сар Мел бил плячкосан и опожарен, но въпреки това спечелил войната, когато водните магове призовали мощта на реката и наводнили Волон Терис. Ако можем да вярваме на древните предания, половината град бил пометен.

След това последвали и други войни: Войната на трите принца, Втората костенуркова война, Войната на рибаря, Солената война, Третата костенуркова война, Войната на езерото на кинжала, Войната на подправките и още много, прекалено много, за да можем да ги опишем тук. Малки и големи градове били изгаряни, наводнявани и построявани наново. Хиляди хора изгубили живота или свободата си. Тези конфликти по-често завършвали с победа на валирианците, тъй като принцовете на Ройн, яростно горди със своята независимост, се борели сами, докато колониите на Валирия си помагали, а в случай на нужда призовавали за помощ самата Свободна твърд. „Хронология на ройнските войни“ от Белдекар дава изключително полезни описания на тези сблъсъци, които продължили над два и половина века.

Кулминационната точка на тази кървава вражда била достигната преди около хиляда години по време на Втората война на подправките, когато трима драконови господари се присъединили към братовчедите си от Волантис, за да надвият, плячкосат и унищожат Сархой, великото ройнско пристанище на брега на Лятното море. Армиите на Сархой били безжалостно изклани, децата им отвлечени в робство, а гордият розов град бил предаден на пламъците. След това волантийците посипали със сол димящите руини, така че древният град никога да не може да бъде възроден.

Пълното унищожение на един от най-богатите и красиви ройнски градове и поробването на жителите му поразило и уплашило останалите принцове на Ройн. Най-великият от тях, Гарин от Кройан, възкликнал: „Всички ще свършим като роби, освен ако не се обединим, за да сложим веднъж завинаги край на тази заплаха“. Принцът-боец призовал своите събратя, за да поставят началото на велик съюз, който да отмие всички валириански градове от протежението на реката.

Единствено принцеса Нимерия от Ни Сар се обявила против него. „Това е война, която не можем да се надяваме, че ще спечелим“, опитала се да ги предупреди, ала виковете на останалите принцове заглушили гласа й, а те самите заклели мечовете си на Гарин. Дори войните от собствения й Ни Сар искали да се бият и Нимерия нямала друг избор, освен да се присъедини към съюза.

Под командването на Гарин в Кройан се събрала най-голямата армия, виждана някога в Есос. Според Белдекар числеността й наброявала към четвърт милион. По цялото протежение на Ройн, от горната й част до устиетата й, всеки годен за бой мъж грабнал оръжие и се отправил към града на празненствата, за да вземе участие във великия поход. Принцът обявил, че стига армията да не се отделя от Майка Ройн, няма причина да се страхуват от драконите на Валирия; водните им магове ще ги защитават от огъня на Свободната твърд.

Гарин разделил огромната войска на три части: по една тръгнала на поход съответно по източния и западния речен бряг, докато огромна флота бойни галери се отправила по самата река, потапяйки всеки вражески кораб. Гарин повел мощта на Ройн надолу по течението и унищожавал всяко село, град и крепост по пътя си, смазвайки всяка съпротива.

При Селхорис спечелил първата си голяма битка, като разгромил тридесетхилядна валирианска армия и превзел с щурм града. Същата съдба застигнала и Валисар. При Волон Терис валирианците посрещнали Гарин със стохилядна армия, сто бойни слона и три дракона. Макар и трудно, ройнският принц победил. Хиляди от бойците му изгорели, ала повечето намерили убежище в речните плитчини, където техните магове издигнали огромни водни щитове срещу вражеските дракони. Ройнските стрелци свалили два дракона, третият бил ранен, ала успял да избяга. В края на битката самата Майка Ройн се разгневила и надигнала, за да погълне Волон Терис. След това ройнарите нарекли своя принц Гарин Великия, а във Волантис висшите лордове треперели, докато армията му напредвала към града. Вместо да посрещнат врага в битка, волантийците се скрили зад черните си стени и изпратили отчаян призив за помощ до Свободната твърд.

И драконите дошли. Не три, колкото Гарин срещнал при Волон Терис, а над триста, ако можем да вярваме на легендите. Ройнарите били напълно безпомощни пред морето от огън. Десетки хиляди се стапяли с писъци, докато армиите отчаяно бягали към реката с надеждата, че обятията на Ройн ще им предложат защита... само за да умрат в майчината си прегръдка. Според някои хроникьори огънят бил толкова силен, че самата река завряла и се превърнала в пара. Гарин Велики бил заловен жив и накаран да гледа как народът му бива наказван за своята дързост. Нито един ройнарски боец не получил подобна милост. Волантийците и валирианските им роднини подложили всички под острието на меча – обречените били толкова много, че кръвта им боядисала в червено огромното пристанище на Волантис до самия хоризонт. След което победителите събрали собствената си войска и потеглили на север по реката, плячкосали зверски Сар Мел и продължили към Кройан, градът на принц Гарин. Заключен в златна клетка по заповед на драконовите господари, самият Гарин бил закаран в града на празненствата, за да стане свидетел на неговото унищожение.

Провесили клетката от стените, за да може принцът да има по-добра гледка как безпощадно поробвали жените и децата, чиито бащи, братя, съпрузи и синове загинали в неговата дръзка, ала безнадеждна война... Според преданията принцът проклел завоевателите, призовавайки Майка Ройн да отмъсти за своите деца. И същата нощ реката неочаквано се надигнала със сила, невиждана дотогава. С наводнението плъзнала гъста мъгла, носеща със себе си странна, нечиста влага, и валирианските завоеватели започнали да измират от сива люспа (поне последното е вярно; векове по-късно Ломас Дългата крачка описва наводнените руини на Кройан, мръсните мъгли и води, както и обстоятелството, че руините са обитавани от всякакви скитници и пътешественици, заразени със сива люспа, които са опасност за всички пътуващи по реката под разрушения свод на Моста на мечтите).

Принцесата-войн Нимерия от Ни Сар обединила оцелелите ройнари, по-голямата част от които били жени, и напуснала Есос – според преданията бегълците били толкова много, че потеглили с десет хиляди кораба през Тясното море. Не е известно дали са се отправили на път преди или след падането на ройнските градове. След опасно пътешествие и множество морски бури, болести и пирати, включително установяване на Острова на жените за известно време, Нимерия и хората й стигнали до източния бряг на Дорн в южните части на Вестерос. Принцесата се обединила с Морс Мартел от Слънчево копие, чиито земи били много по-малки от владенията на дома Ирънууд и във война с тях. В деня, в който се омъжила за Морс, Нимерия изгорила цялата си флота, за да отправи ясно послание, че ройнарите никога няма да се завърнат в Есос.

Благодарение на многобройната армия на Нимерия, Морс успял да обедини целия дорнски полуостров под собственото си владение, като поредицата битки станала известна като Войната на Нимерия. Домът Фоулър се обединил с Мартелите, ала Ирънууд проявили непокорство. Шестима самопровъзгласили се дорнски крале били заловени и изпратени на Вала в златни окови, за да се присъединят към Нощния страж. По ройнарски обичай Морс възприел титлата „принц“ вместо „крал“ и въвел равнопоставеност между половете. За столица била обявена крепостта Слънчево копие и оттогава насетне Дорн се управлява от дома Мартел, като влиянието на ройнарската култура все още се усеща силно по тези земи.