Православието като начин на живот 4

Притеснява ме тази тенденция към все по-трудно стигане на православните истини до повече хора. Не мисля, че проблемът е в хората. Доста издънки в църквата,  неуредици, спорове, жестокост между самите свещенници. Храмовете и те по време на литургията пълни повече с възрастни хора или над средната, но млади почти няма. Да не бъдем песимиситчни, но нещата вървят към по-лошо и вероятно тези от които зависи трябва да помислят за  попурязиране, чрез добри примери на християнството. Иначе само да се пазим, ще си живеем отделно от другите, молейки се нещо да се промени. 

Това се учи, като че ли, в семейството.
Когато бях малка, често ме водиха на църква (дори в онези години, когато това не беше особено популярно), след това, започнах сама да ходя, сега водя и детето си, без значение празник ли е или обикновен ден. Отиваме, палим свещичка и му обяснявам.
И не само ходенето на църква, например Коледа - те повечето деца днес изобщо не знаят какво се празнува, свързват го само с дядото в червен костюм и множеството китайска лъскава пластмаса, с която ще ги заринат...

Да, това с децата е много деликатен момент. Хем им е интересно, хем някак свикват, че е нормално да ходят с мама до църквата, да палим свещи, това е дълъг и непрестанен процес. За Коледа, винаги гледам да наблегна на книжки за Рождество, но не може и без другите, за добрия старец. Изобщо в днешно време е много по-трудно, защото всичко е комерисализирано. Сега пак по всички магазини са плъзнали шоколадови зайчета. Май единственото спасение е личния пример и неосъждане, защото как  беше.Няма смисъл да се възпитават децата, те така или иначе ще приличат на нас, по-добре да възпитаме себе си.

животът на родителите и на семейството, ако редовно ходи на църковна служба, участва в църковния живот, възпитава, но като че ли по-подходяща дума е облагородяват детето и за него църквата става като дом, а вярата, като любовта към родителите, детето приема живота в църквата като нещо нормално за него във всичките му проявления;
http://dveri.bg/94uwd
поствам статията не заради това, че в нея емоята дъщеричка описана, а че дори и малко дете може да научи църковно - славянски песнопения  като детска песен имено заради това че израства сред многото миряни в църквата и примера, който вижда от тях

Myriam, ти си една много щастлива майка!

 Myriam, наистина си щастлива майка. 
Много ми допадна нещо, което днес прочетох "Православието не е система от правила. Каква е ползата от пост, който закоравява сърцето ти? От пост, който те прави ядосан и раздразнителен, груб и студен, припрян да наказваш други или пък самия себе си? Каква е ползата от пост, който те ожесточава против човека до теб, дори против собствената ти рожба? Какъв друг може да е този пост, освен бесовският? Това означава ли, обаче, че трябва изцяло да се откажем от поста? Въобще не. Постенето не е закон, то е просто едно средство с определена цел. „Защо вие православните постите?” – попитал един англиканин някога един руски философ, който на свой ред дал съвършен отговор: „Защото това ни помага да се молим.” Постенето разтапя сърцето ти. Постенето докосва сърцето ти от камък и го разтапя до сърце от плът. Опитай се да изчистиш животинските мазнини, здравото пиене и олиото от тялото си и нещо вътре в теб се променя. Почваш да усещаш и радостта, и болката по-остро от преди. Очите ти се изпълват със сълзи. Старите рани, отдавна покрити с белези, се отварят и тогава ти просветва: ние всичките сме изпонаранени. Ние всичките сме само едни ужасени и гладни деца, които се препъваме в мрака. Когато всичките маски на месото и виното бъдат свалени и те оголят – истинския теб, уплашен и наранен, който дотогава се е крил зад безчувствуното си изражение, единствената молитва, която ти остава, е: „Боже, бъди милостив към мене, грешника.” "
от ето тази статия http://dveri.bg/834

И от нас зависи, мило лунно момиче. И от нас .

Myriam, да даде Господ слънчевата й усмивка да ви топли много дълги години .

Много ми трогна този текст за момиченцето, защото видях себе си....
Писала съм и преди, че имах за дядо най - добрия духовник и свещеник и поради тази причина откакто се помня съм била в църква. Това в къщи беше закон. Баба ми му беше и певец, а аз и майка винаги бяхме с тях по селата на църква. След години установих, че знам почти цялата служба не защото някой ме е учил, а защото съм расла с нея. Ще призная, че дойде момент, когато хич не ми се ходеше на църква, но пак ходех, защото така трябва. Сега, разбира се, църковният ми живот е доста по - осъзнат. Вода децата си всяка неделя /големият доста ми се дърпа /, но не знам дали ще успеят да видят и да усетят красотата на това, което се случва в църква. Мисля, че не....Съдейки по себе си, това дойде доста по - късно Не искам да ги насилвам, но не знам дали ако не ги накарам, те някога ще изявят желание сами да дойдат на църква
р.р. И...девойката наистина е много сладка!!!Нека расте здрава и одухотворена

Ето, днес се канех да отида на службата в 19, но така и не успях да приключа с приспиване, вечеря и занимания с по-голямото дете. Много е хубаво, тези които ходите семейно на църква. При младите майки обаче не знам как им се получава, ако има такива тук да споделят. По тази причина и неделните служби не винаги успявам да посетя, а ми се ще и на изповед да мина. По този повод се сещам за традицията при мюсюлманите, където е позволено на жените да се молят само  у дома, те не посещават службите и вероятно има някаква логика, на мъжете определено им е по-лесно .
Малко ми стана неприятно, като свещеникът имаше изискване да не се ходи модерно облечен на служба. Не говоря за разголване, къси поли или големи деколтета. Но не мисля, че красиво облечената жена е проблем, нито че е задължително да си облечен старомодно, за да ходиш на църква. Аз ли бъркам?

Не е само при теб проблем това. Старай се да ходиш винаги когато можеш. Аз от Рождество до днешна дата съм ходила сигурно на не повече от пет литургии. Зимно време детето почти винаги е размърдано, нямам как да го оставя.
А и честно казано не смятам че вечерните са подходящи за мънички деца през Великата седмица. Много са емоционални и могат да съпреживеят тежко скръбта. Не съм го обсъждала със свещенник, де, мои си интерпетации са това.

Благодаря, Жени. Имах нужда от тези думи. 

Здравейте! Днес нещо ме смути и тъй като не намерих информация в интернет,пак м и се налага да ви питам...
Когато ме приехте в темичката,ви бях разказвала за моята обична покойна вече баба,която ме научи на малкото,което знам за вярата....тя беше вярващ и безкрайно добър човек.Почина 2000 г.,а не помня точно колко време след смъртта и,тъй като бях още почти дете,имах странен период.И до ден днешен си спомням ужаса всяка нощ,когато се случваха странни неща,които само аз чувах,не ми е конфортно да разкажа дори и сега,но свързах всичко с моята баба,сигурна бях,защото  и видях един нейн образ...
Едва днес разбрах,че тя не е била опята.  Погребана е само с гражданските ритуали. Какво да направя сега,безкрайно много я обичам.... 

Мечо, не съм компетентна по твоя въпрос и не мога да помогна.
Днес ми стана мъчно, освен за всичко друго в този толкова критичен и тежък ден, в това, че осъзнах, че моето семейство смята, че съм някаква фанатичка, защото имам кандило, няколко  икони, постя, ходя на служба, минавам под Плащеницата. Мислите ли, че това е крайност и какво е по средата или нормалното?Не съм се сърдела, просто се почувствах самотно. Трудно е , когато си сам в семейството, поне утре ще имам компания за Литургията вечерта и дъщеря ми ще дойде с нас, дано при нея нещо хване.

Lunno momi4e ако знаеш колко добре те разбирам, преди месец когато гостувахме на родителите имаше куп приказки защо така , какво било това...съпруга ми ме подкрепя , но не толкова колкото имам нужда.
Сега гледах новините и изнасянето на Плащеницата и в главата ми се превъртат толкова много неща , от  изминалите години...
Чувствам се объркана...

Мили момичета, не преживявайте думите на близки и далечни хора толкова много  . Не забравяйте - те истински се тревожат за нас, а тревогата става най-силна когато не ни разбират.
Първо трябва да ги убедим, не да се страхуваме и/или да се борим за тяхното одобрение. А убеждаването става с търпение, обич, пример и обяснение.
Не е нужно близките ни да одобряват това, което правим. За да ни подкрепят истински в избора ни първо трябва да ни обичат (както и ние тях) и второ да се убедят, че вярата ни е от първостепенно значение за нас.
С битки нищо не се получава. Обичта е отговора на всичко .