Православието като начин на живот 4

РАЗМИСЛИ ЗА ПОСТА
2 август 2014 г. в 22:39
Често се случва в началото на някой пост да ме обхванат мрачни мисли. Уж човек трябва да е спокоен, да се е умиротворил, но има неща, с които така и не можах да свикна. Едно от тях е „голямата духовност”, която избликва в такива периоди от годината. И все се сещам за онази приказка, която българският народ е измислил: „Накарай мързеливия на работа, че на ум да те научи”. Можем да я перифразираме така: „Накарай днешните православни на пост, че на духовност да те научат”…
 
Трудно ми е да събера целия букет от „мъдрост”, на които се натъквам. Например, сигурно сте чували, че „постът е натрапен на миряните от монасите”, а също и че „не е задължителен”, че „яденето всъщност изобщо не е важно, важен е духовният пост, а не телесният”, че „главното е да обичаш, а не дали ядеш пържоли” и т.н. Ако поставим някои от тия твърдения на местата им, те ще се окажат верни. Въпросът е в това каква е мотивацията да си ги говорим…
 
Имам едно просто предложение за поста – просто спрете кебапчетата. Спрете да ядете храни от животински произход. Това е началото на истинския пост. То е поставено от отците не случайно. Те са познавали човека много по-добре от нас. Причината да не се яде месо и да не се ходи на шумни забави в определени периоди от годината е много проста – това помага на човека да погледне в себе си. Помага му, ако иска да се покае, да се промени. Всеки, който е опитал този труден процес на покаяние, е видял колко сериозно нещо е духовният живот. Тогава отпадат приказките за „голямата любов” и за това, че е „важно да обичаш всички хора, а не какво ядеш”. Всеки, който наистина е погледнал вътре в себе си е видял опустошенията, които грехът нанася в и около него. Разбрал е колко далеч се намира от Бога. Колко далеч е от всяка добродетел. И е осъзнал, че телесният пост е лесен, но истински труден е духовният. Ако човек не може да се справи с едно кебапче, как може да твърди, че е достигнал най-високото ниво на духовно съвършенство – любовта?
 
Великият познавач на човешката душа св. Теофан Затворник казва, че външни прояви на благочестие без вътрешен живот са възможни, но вътрешен живот без външни прояви е невъзможен. Или иначе казано – възможно е да не ядеш месо, но духовният ти живот да куца, но духовен живот без плътски лишения е невъзможен.
 
Съвременните хора искат да измислят някакво християнство без подвиг, без покаяние, без сражение, без лишения. Християнство, което не е аскетично, а угаждащо на себе си, „преяло християнство”. Християнство, в което възкръсваш, без да си се разпънал. Православието ти е послужило за това да подкрепиш с Евангелието тщеславното убеждение, че си супер готин и духовно извисен.
 
Просто да спрем да ядем. Толкова ли е трудно? Да, знам, трудно е. Светът никога не е ял така, както сега. Направо се пръсва от лакомства. И това говори за духовното му ниво. Само преди 100 години, че и по-малко, хората са имали месо на трапезата си само на празници. Но на тия хора не е било трудно да им обясниш нещо за духовния живот. Сега е друго. Понякога се чудя дали месото не подхранва по някакъв чуден начин гордостта…
 
Има една прочута мисъл на св. Василий Велики, че човек трябва да се въздържа не само от телесна храна, но и да не „яде” братята си. На мен много пъти ми се е случвало да се въздържам от блажни ястия, но дори и в тези моменти съм продължавал да „ям хора”. Казвам си: „Ще спра, ще се откажа от този вреден навик”, но после продължавам. Едно време бях така с цигарите. Решавах: „Ще престана”, но после пак пушех. Накрая се изправих пред иконата на Господа и Му казах: „Христе, ти виждаш, че ще умра от тия цигари, но не мога да ги спра, ако не ми помогнеш, защото ми се услаждат”. Няколко дни по-късно се разболях толкова тежко, че нямаше как да пуша цяла седмица. И някак си успях с Божия помощ да ги откажа. Така трябва да стане и с „яденето” на хора. Те също да сладки. Направо не се усещаш как си ги излапал. Обичаш ги, но ги „ядеш”. Нараняваш ги, а после казваш: „Е, те са си такива. Те са виновни. Аз трябваше да кажа истината”. Много жестока е тая наша "истина" и често няма нищо общо с Христовата правда.
 
Забелязали ли сте, че в днешно време никой за нищо не е виновен и почти всички разбират от всичко. Освен футболът и политиката, Православието също е популярна тема. Всеки, който се е кръстил, вече се изказва каква трябва да е Църквата. А като гледам и некръстените имат мнение по тоя въпрос. Много ми е мъчно, че не виждам у хората елементарен свян. Учудвам се на лекотата, с която днес мнозина се произнасят по сложни духовни въпроси. Все едно възрастните в семейството са се събрали да решат някой финансов проблем и отнякъде влиза 5-годишното им разлигавено дете и почва да им обяснява какво трябва да правят. Тези хора, у които наистина виждам духовен живот, все си мълчат. И не се обаждат по духовни теми, ако не ги насилиш.
 
И тъй, ето какво трябва да се направи. Църквата е постановила пост. Той, разбира се, не е задължителен. Но по принцип в Църквата нищо не е задължително и всичко е по желание. Самото спасение може да се извърши само по желание, а не по задължение. Част от това желание е да се сражаваш с щенията на плътта, да се подвизаваш. Макар че, какъв подвиг е това две седмици да не ядеш блажно? Ако някой привлекателен представител на другия пол ти каже, че си дебел/а – ще се подложиш на какви ли не лишения заради суетата си. Ако ти обещаят повишение в работата – ще оставаш извънредно за дълго време. А това са просто човешки глупости. Всемогъщият Бог ни обещава Царството Небесно. Не бива ли да се потрудим малко и за Него? Има цял сонм от свети хора, просияли на Небето, наречени постници. Как пък един от тях не каза, че „не е важно неяденето на месо, а духовният живот само”, а всички спазваха и едното и другото?
 
Разбира се, най-напред трябва да се вземе благословение от изповедника, който най-добре знае какви са силите на човека, какви са немощите му и колко би било полезно за него да пости. В такова намаляване на поста от изповедника няма нищо лошо, защото то е изградено на смирен помисъл, на общение, на лично познаване. Идва при мен веднъж една баба в средата на Великия пост и плаче, че вече е много остаряла и няма сили да спазва целия пост. Стана ми много мило. Заприлича ми на стар, изпитан войн, на когото подобава заслужена почивка, но той все още иска да се сражава. Има и болни хора, които искат да постят, но аз не им давам. Но това е едно, а съвсем друго е да измисляш философски обяснения за любов към ближния в името на кебапчето.
 
От друга страна постът не е самоцел. Не е работата в това да не ядеш две седмици и после да кажеш: „Ето какъв герой съм, издържах”. Някои идват на служба, нареждат се пред светата Чаша и казват: „Аз трябва да се причастя, защото постих еди колко си дни”. Тоест, след такива „геройски” усилия как може Христос да им откаже Тялото и Кръвта Си? Неяденето не е цел. То е първата стъпка в поста, чиято основа е в покаянието. Неяденето без покаяние се нарича диета. Наистина е по-добре да постиш два дни със смирение и любов, отколкото в края на втората седмица да се правиш на интересен. Но, ако ще са два дни, нека поне броят им и нашата немощ ни служат за смирение.
 
А след като човек спре да подхранва плътта си, трябва да започне да се моли повече. Ето, сега, освен обичайните молитви, може да се чете Канон на Пресвета Богородица. Интернет е пълен с Акатисти към Нейни чудотворни икони. И вярвам, че който подхожда към Нея честно, ще получи и озарение от Божията Майка. Ще може да сравни собствения си живот с Нейния и ще види в каква ужасяваща греховност живеем всички ние. Ще се запита: „Моето смирение като Нейното ли е? Обичам ли аз Бога така, както Тя Го обича?” Вижте как Го е следвала безмълвно дори до Кръста. „Обичам ли аз хората така, както Тя ги обича?” Тя се моли за всички хора, въпреки че ние с греховете си разпънахме Нейното Чедо. Така ли правим и ние? Отговорите на тези въпроси ясно ни показват проблемите в духовния ни живот. При гледката от собствената пребита от греха душа на всеки би трябвало да му се отяжда. Такъв човек наистина получава полза от поста, изповядва се и разбира думите на св. Симеон Богослов, че Бог с милостта на състраданието си и чисти, и осветлява, и прави причастници на светлината горещо каещите се, като щедро ги приобщава към Себе Си. И което е чудно и за ангелите, и за човешките умове, много пъти им говори като на Свои близки приятели.
 
Лек и спасителен пост!
 
 
Свещеник Владимир Дойчев, храм „Св. преп. Наум Охридски”, София
 

ПРОПОВЕД ЗА ПОТЪВАНЕТО
10 август 2014 г. в 00:23
9 Неделя след Петдесетница. Неделя след Преображение – Мат. 14:22-34
 
Има нещо много полезно за духовния живот – разбирането, че ние сме нищо. Знам какви противоречиви коментари може да предизвика това изречение. Например: „Вие, поповете, непрекъснато се опитвате да унизите човека” или „Стига депресарски тези”, или „Християнството прави човека личност, а не го обезличава.” Всъщност, с последното съм съгласен. Но не знам защо някои си мислят, че да си личност, непременно значи да се правиш на голямата работа, на нещо кой знае какво… Най-ярките личности, за които Църквата ни разказва, подкрепят моята „депресарска” теза.
 
Светът, в който живеем, наистина прилича на едно огромно море от страсти, което би могло да плиска вълните си в краката ни и да ни забавлява. Но това забавление е измамно. Всеки миг то се готви да ни погълне като някаква огромна ехидна. Нашият Господ Иисус Христос не е зависим от приливите и отливите на греха. Той може да ходи по водата, и бидейки в плът сред нас, не е засегнат от нея. Но всеки, който Го е обикнал, знае колко трудно е да се върви след Него по водата. Прилича на парадокс. Човек не може да ходи по вода. Това е физически невъзможно. Но въпреки това, апостол Петър ходел по водата. За онзи, който вярва, всичко е възможно. Възможно е и в този век на разврат и поквара. Чувал съм да ми казват, например, че в днешно време е невъзможно да си целомъдрен, защото сега хората са станали различни. Някои казват: „Аз съм християнин, но чак пък толкова… Да се откажа от жените? Все пак сме 21 век – това е крайно”. Но вярвате или не, аз познавам целомъдрени хора. Познавам хора, които „ходят по водата”. Повярвали са на Христос и чудото се е случило – живеят така, сякаш този блуден свят около тях го няма. Това е само пример. И други такива несъвместими с времето неща съм виждал. Тихи Христови угодници…
 
Знаете ли защо на нас нещата все не ни се получават? Да заживееш в парадокса, да опиташ да направиш невъзможното – така, както направил апостол Петър – ни се вижда прекалено, крайно или талибанско. А най-големият проблем е със смирението и покаянието. Тях направо сме ги изключили от списъка с възможните неща. И понеже те играят ролята на спасителен пояс, който ни държи на повърхността, нашата гордост постоянно ни дърпа към дъното. Чували ли сте това култово изречение, че смирението е за хора, които нямат други качества? Повтарят го не само интелектуалци, но и някои православни. Приличаме на хора, които вместо спасителна жилетка, са си сложили раница на гърба и са я натъпкали с качества. Толкова много и толкова обемни, че раницата е по-голяма от нас. И в този вид казваме: „Чакай, Христе, да дойда при тебе”. Скачаме и цоп – право на дъното… Натежали сме от гордост…
 
Привидно вярата ни си е истинска, но от живота по нея сме се отрекли. И сме я пригодили към света. Мислим, че да си Христова личност е като да си светска звезда, само че в Църквата. Спомням си един мой професор, който ми преподаваше, докато учех журналистика и масови комуникации. Беше много интелигентен човек, но така и не можа да свикне с чувството ми за хумор. Накрая на следването ми каза: „Защо не опиташ да направиш докторантура?” „И аз бих искал – отговорих му. Така ще мога да си напиша на табелката на пощенската кутия „д-р Дойчев”. Бабите от входа ще ме гледат с уважение, а аз ще минавам покрай тях с важна походка”. Той ме погледна смаяно и попита: „Само за това ли?”. „Че за какво друго може да ми служи тая докторантура, г-н професоре?”. Той не ми отговори. Само ме изгледа възмутено. Така, както правят старите професори…
 
Е, тук ще отворя една скоба и ще трябва да разкажа, че така и не можах да се „представя добре” пред бабите от входа. Когато за пръв път ме видяха с расо, бяха много объркани, а една от тях ме попита съчувствено: „Владко, ти си не намери ли работа, та си станал поп?”. Да си свещеник не е много престижно, но пък е наистина смислено. Доста по-смислено от това да си сложиш нещо пред името на пощенската кутия. Нямам нищо против инженери, архитекти, доктори и т.н., но ми е много чудно когато някой си сложи табела на входната врата „семейство инж. Петрови”. И ние сме същите. Виждал съм как някои се подписват в медиите като „д-р незнам си кой”, като че ли, ако не е доктор написаното няма тежест. Пък ако случайно не е доктор или няма хич никаква научна титла, слага „г-н” или „г-жа”, за да се знае, че не е кой да е, ами е някой по-важен. Като видя такива неща и все се сещам с каква възхита говореше покойният Тодор Колев за дома на Чарли Чаплин. Казваше, че това била обикновена къща, която с нищо не се отличавала от другите и можело да се познае чия е само по малкия надпис на звънеца – Чарли Чаплин. Това ми се вижда по-православно от всичките ни напъни да се изявим. Големият актьор нямал нужда от това да се представя за голямата работа. Той бил такъв. И ако този пример ви се вижда прекалено светски, ще ви дам пример със свети Амвросий Оптински, който обичал да говори в рими. За случаи като нашите той казвал с усмивка: „Тече, тече Днепър тихий… (написа тез стихове отец Исихий)”. Забележително чувство за хумор е имал преподобният отец…
 
Много пъти съм чувал как някои от нас си обясняват негативното отношение на другите. Обикновено твърдят, че им завиждат, защото са нещо повече. Защото имат качества. Защото са успели. Как пък някой не каза: „Еди кой си не ме харесва, защото съм темерут или защото го заслужавам”? А винаги е заради гениалността ни. Винаги сме неразбрани. Винаги сме прекалено добри за другите. В какво сме добри ли? Поводи за гордост колкото искаш. Ако си взел някоя диплома, значи имаш право да се мислиш за голям учен. Ако си момиче и тежиш под 60 кг, можеш да се мислиш за неоценена „Мис Свят”. Ако си заел някой среден чиновнически пост можеш строго, но справедливо да газиш всички под теб. Ако имаш някой лев винаги можеш да се държиш така, че да оставиш у околните впечатлението, че ще ги „купиш с парцалите”. А ако на пръв поглед не се сещаш с какво можеш да се гордееш, винаги можеш да пробуташ лошото си възпитание за откровеност и да казваш: „Не ме харесват, защото говоря истината”. И всичко това гарнирано с външно благочестие. Понякога, разбира се, и то отпада, защото и без това е изправено на дървени крака и на негово място се поставят лозунги като: „Само в България да си умен и богат е лошо. Само тук гордостта от постиженията в живота е порок”.
 
А кой знае защо светиите не се гордеят с „постиженията” си. Въпреки че, те имат най-голямо право на това. Ето още един парадокс – тези, които са постигнали нещо… Какво ти нещо? Тези, които са постигнали всичко, тоест Царството Небесно, говорят за себе си като за най-големи грешници, смятат се за нищо… А ние, които сме завършили по някой друг университет или сме научили някой мъртъв език, вече така почваме да важничим, все едно, че въртенето на земята се извършва около и благодарение на нас… Това е защото не сме воювали. Защото не сме опитвали да „ходим по водата”. Всеки, който е пробвал, знае колко е трудно да се пребориш с греха. Да направиш вярата си жива, истинска. Знае колко е лесно да потънеш. Как водата ти стига до врата. Как се плиска по устните ти и заплашва да те удави. Как поривите на силния вятър си играят с тебе като с парцалена кукла. И колко безпомощен си в тази битка. Нищо в гигантския океан от страсти. И от устата се изтръгва вик: „Господи, избави ме!” (Мат. 14:30). Такъв човек може види пред себе си Христовата ръка, която го издърпва и му казва: „Маловерецо, защо се усъмни?” (Мат. 14:31).
 
Кой има такава вяра, че никога да не се усъмни в това, че Христос е до него и никога да не потъне, знаейки това? При всички силни ветрове, при всички скърби, при всички смърти, при всички болки около нас, при всички изкушения и изпитания, да ходи изправен? Естествено, такъв може да бъде само човек, който изобщо не разчита на себе си и на собствените си мижави сили. Който ги е проверил и познал, че те за нищо не стават. И се е отдал целият на Христа, защото като апостолите е разбрал, че Той наистина е Божий Син (Мат. 14:33). И вследствие на пълната вяра в това, е получил от Спасителя всичко. Христос е заживял в него така, както е станало с апостол Павел. Такъв човек не се гордее, защото знае, че всичко му е дар. Неговото облагодатяване, оличностяване, богоуподобяване е подарък. А човек би бил безумен да се хвали с нещо, което не е негово, а е подарък. Поискал си го, наистина си го поискал. И Бог ти го е дал. Казал си, както ап. Петър: "Господи, позволи ми да дойда при Тебе по водата". И Христос ти отговорил: "Дойди" (Мат. 14:28-29). Какво общо с това може да има гордостта?
 
Старецът Паисий разказва за първите години от подвижничеството си на Света гора: “Въпреки че от аскетическите подвизи бях станал кожа и кости, като скелет, една вечер почувствах изкусителя като женски дъх близо до ухото ми. Веднага станах, започнах да пея и запалих светлина. Когато се изповядах, старецът ми каза: “Трябва да има скрита гордост. При такава аскеза това изкушение не е оправдано”. И действително, след като изследвах себе си, сам се уверих, че понякога помисълът ми казваше, че съм нещо и че правя нещо. Пфу... празни работи”.
 
Питали ли сте се защо постоянно ни мъчат разни страсти? Защо непрекъснато изпадаме в отчаяние? Това е заради нашата гордост. Заради това, че се вземаме толкова насериозно. В началото, когато видях Евангелското четиво за тази неделя, мислех да пиша за отчаянието. Отчайвали ли сте се? Всъщност, няма нужда да питам. Ние живеем във времето на отчаяните. И аз съм потъвал много дълбоко. Може би по-дълбоко, отколкото си представяте. И знам, че единствено благодарение на Христос и на подадената Му ръка съм се измъквал. И тогава реших да напиша друго. Че човек трябва да вярва на Него, а не на себе си. Колкото и трудно да изглежда това в някои житейски обстоятелства, дори и невъзможно… Христос е по-голям от всичките ни житейски трагедии. По-силен от всичките ни мъчители. Както казва св. Николай Велимирович: „Всичко, което е изпаднало от ръцете ни, е капнало в ръцете на Господа”. И Той може да ни го върне в неимоверно по-голям размер. Каквото и да ни коства, ние трябва да Му вярваме. И да се стараем да спазваме Неговите заповеди. За всичко друго Той ще се погрижи.
 
И тъй, да се чувстваш „нищо” не е никак омаловажаващо, а е съвсем освобождаващо. Това е бягство от тираничните окови на егото. Няма нужда да доказваш нищо на тази деспотична господарка – гордостта. Ако правиш нещо - просто го прави от любов към Бога и ближните, а не за да се правиш на интересен. Не случайно Господ нарича бедните духом „блажени”, тоест щастливи. Тези, които нямат нищо, са наречени от Самия Господ „наследници на Царството Божие” (Мат. 5:3). И въобще, кой от нас не би искал да живее в компанията на светиите, които са говорили за себе си като за най-последни човеци, а всъщност са станали най-първи? Казвали са, че са най-грозни, а са се превърнали в ослепително красиви. Аз не съм като тях, но много бих искал. Желая да пребивавам в тая радост, която смирението им е донесла. И на вас го желая от все сърце! Амин!
 
 
Свещеник Владимир Дойчев, храм „Св. преп. Наум Охридски”, София