Море, плаж, ваканция, нова игра ще има - гаранция!!!

Днес стават 18 години от смъртта на баба. Иска ми се да й запаля свещичка, ще отида до църквата. Едно ми е мило за нея, на нея съм кръстена, отгледа ме тази добра и мъдра жена. Сега така ми тежи...То ще мине, но денят е такъв.

Нали ми се четеше на хартиен носител, пък тези дето имам ми се струват малко тежки за момента, не съм в настроение за тях. Четеше ми се нещо по-леко като за лято, пък такива имам само на лаптопа. И какво направих?
Избрах си "Защото те обичам", изпринтирах я в booklet вариант и сега си имам нова "домашна" книга  

Напълно те разбирам  Баба я няма вече 4 години, а все се улавям как мисля за нея "какво ли ще каже баба за това?" "дали ще й хареса онова?" Те бдят над нас и винаги са тук 

Мир на праха им на всичките ни баби и дядовци , аз нямам живи и само свещички им паля в църквата . Знам че бдят над нас и ни пазят.

http://www.book.store.bg/p26363/sultanskiat-pechat-dzheni-uajt.html

 Това заради ревюто ти го показвам.

Получила съм пратка в офиса (аз съм си у дома днес) - освен книгата, имало някаква страхотна чаша и сега искат да ми я откраднат, обаче забраних  ! Благодаря ти  !

И аз много обичах баба си, за мен тя бе най- добрия човек който познавам, по самоотвержен човек не съм срещала, даваше всичко от себе си за другите, чужди деца отгледа, много, много тежък живот е имала,  но винаги мислеше за другите повече отколкото за себе си! Обичах я много! И много ми липсва, но и аз съм с надеждата, че ме гледа и пази отгоре! Моята баба получи инсулт, малко преди това бяхме научили че братовчед ми ( внучето й) е болен от левкимия, ние криехме от нея, но тя се досети че е нещо лошо, виждаше ни всеки ден как ходим до болницата, знаеше че е нещо лошо щом е приет в болница във варна, а не в техния град. Усещаше милата, че крием. Отиде си бързо, понякога си мисля че така е трябвало - нямаше да понесе болката да погребе най- малкото си внуче, а малко по- късно и сина си ( баща му- пак по много нелеп случай и лекарска грешка). Много болка има по тоя свят хора, много! А аз в този момент се отказах от тая държава - държава която нехае за децата си- защото на 21 все още нищо не си видял от живота, не си се влюбил, не си имал деца, не си живял, държава в която лечение за тежко болните няма ( вярвате ли ми, че дори аналгина сами сме си го купували, а пациентите с левкимия са много висока температура), никакво лечение, никакво - само те поддържат докато си отидеш. За тоя период няма да говоря, защото имам много и какво да кажа, толкова бясна никога преди това не съм била, бясна на цялата ни система и държава! Не искам да имам деца в тая държава, не искам да ги обричам на това! А най- ужасяващото е, че аз онемях, когато отидох за сведения за баба ми : попитах лекаря, има ли някакви шансове за оцеляване, каквито и да са, а той ми се изсмя в лицето и ми каза: "Абе момиче, мозъка на баба ви е на пастет, да сте виждали безмозъчни същества да се движат по улиците? " вярвате ли ми , че онемях, онемях от болката че надежда няма, но онемях и от думите които чух, това ли заслужаваме? Болката ни малко ли е? Сринах се и сълзите ми текнаха, но винаги си спомням тези думи когато се сетя за баба, това ли заслужаваше един добър човек? Така да я нарекат, дори в последния й час! Извинете ме, може би трябва да изтрия всичко това и да не го четете, но не мога! Обичам те бабо и винаги ще си част от мен!