Класическа хомеопатия - споделяне на опит и знания - 33-та тема

Моята голяма дъщеря имаше увеличена 3-та сливица. От 2 до към 7 години почти постоянно правеше задни хреми, основно със запушен нос, стичащи се в гърлото секрети, без никакъв излив навън, понякога с много неприятна на звук кашлица. Лекували сме само и единствено с хомеопатия. Понякога и сме промивали носа с физиологичен разтвор. На хомеопат съм я водила само в много краен случай, усложнения не е правила (освен 2-3 отита, отминали без лечение). Но пък въпреки хомеопатичното лечение доста често беше със запушен нос и говореше носово. Обаче като цяло остри състояния правеше все по-рядко, кашлица взе да се появява все по-рядко. Носът й функционира по много специфичен начин. Не познавам някой друг, който при никоя хрема да няма какво да духа. Всичко си стои вътре, стича се назад и после изчезва.
И досега си е така, така протичат заболяванията й, но пък тези състояния изключително се разредиха, случва се 2-3 пъти годишно.
На хомеопат не съм я водила от поне 2 години, лекарства никакви не пием вкъщи (като казвам никакви, имам предвид никакви - без капки за нос, без сироп за кашлица, без имуностимулатори, без витамини, даже и витамин C не съм давала).
Опитът ми показва, че организмът може повече от чудесно да се справи с вирусите. Само трябва малко търпение, увереност, че тялото не се мъчи (понеже все ме питат: ама как мъчиш детето, като не му даваш температуропонижаващи  ), а се опитва да пребори болестта. Също и да се измъкнем от старите си нагласи за това, колко опасна е хремата, как температура след 3-ия ден означава усложнения и бактериална инфекция; как, ако не се лекува детето, ще се влоши и болестта ще слезе надолу и т.н.
При дъщеря ми разболяванията също често имаха някаква емоционална причина. С времето установих, че често те са реакция на невъзможността й да се адаптира към дадена ситуация - да се справи с чувствата си, да ги осъзнае и приеме. През цялото време работих върху себе си (понеже детето изключително много отразява и несъзнателно ме копира като поведение, отношение, нагласи и т.н.), опитвах се да бъда по-осъзната и наблюдателна, а също да я науча да се вглежда в себе си, да е по-наясно с чувствата и реакциите си, да ги изказва и отработва (доколкото това може да бъде постигнато при дете на 9 години, разбира се). Изключително доволна съм от резултатите от тази работа! Имам усмихнато дете, с добра и реална преценка за себе си, което няма нужда да копира чужди модели на поведение, за да се чувства добре; което може спокойно да отстоява себе си, без да е нужно да се налага над другите и да се утвърждава чрез агресивно и засягащо околните поведение; което може сравнително добре да определи кога как се чувства и да канализира емоциите и чувствата си; което е чувствително към околния свят, умее да се радва на малките неща и да ги оценява.
Разбира се, работата не свършва, понеже пубертетът чука на вратата и забелязвам някои негови признаци вече, та борбата е всекидневна и постоянна.  
Много права е Мече в това, което казва за родителите и децата!