"Песен за огън и лед" - 11: В очакване на Ветровете

— Вашият дорнец не е излъгал — подхвана Старият брат, — но се боя, че не сте го разбрали. Преследвате друг вълк, милейди. Едард Старк имаше две дъщери. Сандор Клегейн избяга с другата, по-малката.
— Аря Старк? — Бриен зяпна слисана. — Знаете за това? Сестрата на лейди Санса е жива?
— Тогава беше — рече Старият брат. — Сега… не знам. Може да е била с децата, убити в Солниците.
Думите я срязаха като нож в корема. „Не. Не, това би било прекалено жестоко“.
— Може да е била… значи не сте сигурен?
— Сигурен съм, че детето беше със Сандор Клегейн в хана до кръстопътя, който държеше старата Маша Хедъл, преди лъвовете да я обесят. Сигурен съм, че двамата бяха на път за Солниците. По-натам… не знам. Не знам къде е, нито дали е жива дори. Но едно знам. Мъжът, когото гоните, е мъртъв.
Беше поредната изненада.
— Как е умрял?
— От меч. Както живя…
— Знаете това със сигурност?
— Сам го погребах. Мога да ви покажа къде е гробът му, ако желаете. Покрих го с камъни, да не изровят лешоядите плътта му, и поставих шлема му върху гроба да означи мястото на сетния му отдих. Беше голяма грешка. Някой друг минал оттам, намерил знака ми и си го взел. Мъжът, който насилваше и убиваше в Солниците, не беше Сандор Клегейн, макар може би да е също толкова опасен. Речните земи са пълни с такива негодници. Няма да ги нарека вълци. Вълците са по-благородни… псета по-скоро според мен.
— Малко знам за този Сандор Клегейн — продължи той. — Беше заклет щит на принц Джофри години наред и дори тук чувахме това-онова за деянията му, зли или добри. И половината от онова, което чувахме, да е било вярно, той беше вгорчена, изтерзана душа, грешник, който се подиграваше и с богове, и с хора. Служеше, но не намираше гордост в службата си. Биеше се, но победата не му носеше радост. Пиеше, за да удави болката си в море от вино. Не обичаше, нито беше обичан от някого. Това, което го тласкаше, беше омраза. Макар да бе извършил много грехове, опрощение така и не подири. Докато другите хора мечтаят за любов, за богатство или слава, този мъж, Сандор Клегейн, мечтаеше да убие родния си брат, грях толкова ужасен, че потръпвам само като го спомена. Ала това бе хлябът, който го хранеше, това подхранваше пламъка в душата му. Колкото и позорно да е, надеждата да види кръвта на брат си върху острието на своя меч бе единственото, заради което живееше това тъжно и гневно същество… но и това му беше отнето, когато принц Оберин Дорнски прониза сир Грегър с отровно копие.
— Говорите все едно, че ви е жал за него — промълви Бриен.
— Жал ми беше. И вие щяхте да го съжалите, ако бяхте видели края му. Намерих го при Тризъбеца, привлечен от предсмъртните му викове. Той ме помоли за дара на сетната милост, но съм се заклел повече да не убивам. Вместо това умих пламналото му чело с речна вода и му дадох да пийне вино и отвара за раната му, но усилията ми бяха нищожни и много закъснели. Хрътката умря там, в ръцете ми. Може би сте видели един едър черен жребец в конюшнята ни. Беше неговият боен кон, Странник. Богохулно име. Предпочитаме да го наричаме Плавей, след като бе намерен край реката. Боя се, че притежава нрава на бившия си господар.
„Конят“. Беше видяла жребеца, чула беше как рита, но не беше разбрала. Бойните коне бяха обучени да ритат и хапят. Във война да служат като оръжие, също като мъжете, които ги яздят. „Като Хрътката“.
— Значи е вярно — промълви тя. — Сандор Клегейн е мъртъв.
— Почива в мир. — Старият брат замълча.