На майка ти гаджетата...

Ainmo, и аз се нареждам с Eliffда чакам да разкажеш.
Аз не знам историите на семейството и като чета сега съжалявам, че не съм питала или не помня. Но ще се постараем с ММ нашата история да я знаят наследниците. Те негови са де, общи нямаме ама да се помни ...
Прекрасни истории споделяте, чета и се радвам от сърце, че ги знаете

Много готино, добре, че не е взела доктора все пак Сетих се оня филм с Апостол Карамитев и брата близнак

.
Много със закъснение и по припомняне от една съфорумка си изпълнявам обещанието за историята на другата ми баба.
И се радвам, че ще възродя поне за малко (а дано и за повече) тази интересна и красива тема: Любовта на милите ни баби, майки, лели, сестри и други обични сродници. А защо не и любовта на мъжете в родовете ни? Нали в центъра на всяка история за Любов има жена и мъж. Поне по един или една.

"Аз бех най-убавата у село"! - казваше баба ми. Казваше го не с гордост или фукане, съобщаваше го като прост факт. И така е било, факт. Всички го потвърждават. Дядо е възможно да е бил най-грозният. Поне по времето, когато аз ги познавах, той не беше никак хубав - слабо сгърбено старче с рехава брадица,  а лицето му беше като миналогодишна ябълка - дребно, сбръчкано и смачкано. Само едни ясни сини очи горяха весели под щръкнали побелели вежди. И косата му беше хубава - снежно бяла и гъста, стоеше като шапка на главата му. Баба беше хубавица все още: Бяло лице, зелени очи и чисто черна коса на две дебели плитки, омотани на главата като царствена диадема. И стойката ѝ беше царствена - изправена, стегната, стройна и висока. Имаше си всичко: висок бюст, тънък кръст, женствен ханш и дълги стройни крака. Наистина беше много хубава, умирах да гледам зелените ѝ очи. Едно такова наситено зелено, като грозде.
Аз бех най-убава у селото, казваше тя. А защо си се оженила тогава за дядо, питах аз, струваше ми се, че трябва и дядо ми да е красив, не го харесвах до нея. Е па он беше най-добър от сички! - отсичаше тя. Като бях малка, този отговор не ми харесваше, исках и дядо да е красив.
Години по-късно, вече бях в гимназията, пак водехме този разговор. Аз винаги го подхващах, защото много обичах да я чувам как казва "Аз бех най-убава у село!" С ясното съзнание, че казва една безспорна истина. И защо се ожени за дядо, казвам си репликата аз. "Е па Вергил беше най-добър!" - отсече гордо тя. И тогава, не знам как, без да искам, аз казах: Е па ти си била и най-умната! Защото имах вече пред себе си техния прост, но хубав живот, изпълнен с любов и разбирателство. Бях пораснала, бях научила някои неща за семейния живот, за любовта, за липсата ѝ в едно семейство, за присъствието на повече от двама души в една любов и бях дозряла да оценя това, което са имали те.
Тя се казваше Евра, моята баба. Не съм чула за друга жена с това име.
Баща ѝ е бил учител, брат ѝ - поп. Не са били заможни, но са били уважавани. Поп Милан, брат ѝ, също беше много хубав. Гледах го като бог като малка, такова благородно излъчване имаше и такава горда красота, като нея.
Та дядо я харесвал, но не смеел да я поиска, защото не е бил хубавец. Иначе и той е имал уважавано семейство - били са трима братя - единият бил бирник, другият бил кмет, а дядо, най-големият, е бил строител. Било е много уважавана професия преди сто години. Дядо я  харесвал много (според баба, с него не съм говорила за тези неща, сега се питам "защо") и все гледал да се хване на хорото до нея. На баба ѝ било смешно, щото той бил по-нисък от нея. В крайна сметка той търпеливо дочакал тя да отхвърли всички кандидати и да избере него.
През следващите 10 години тя ражда всички деца, които бог им е отредил. 8 деца, от които оцеляват 6 - четири момчета и две момичета.
Той я обожаваше. Гледаше я като божество, с такава любов и нежност и мисля, че дори децата си не е обичал повече от нея. Ние се събирахме лятно време 5-6-7-8 внуци, (общо сме 10, но никога не сме били всички наведнъж). Той не разрешаваше никой да я ядосва и все ни гълчеше: който не я слуша, ще си върви вкъщи! Никога не съм чула да се карат, но ми правеше впечатление, че от време на време, отиват до дръвника и нещо си говорят там. И реших веднъж да ги подслушам - била съм десетинагодишна сигурно. Скрих се в сливака. Първо дойде той, ядосан беше и започна да цепи дърва. След това дойде тя - снажна, изправена, с хурката в ръце и къделята. Мълчат. Той дялка нещо, тя преде. Тя почна първа: ама, Вергиле, ти що се ядосА? Я като съм рекла те това, па я съм мислИла така, така и така... обяснява. Той дялка и слуша. После той : Евро, ма па ти толко ли не можЕ да разбЕреш, че я това га мислим така, така и така - и той обяснява. И ей така се обясняваха те на дръвника, изясняваха си кой криво казал, кой криво разбрал и нито веднъж не ги чух да се карат, камо ли обидна дума да издумат. Той все я разсмиваше, а тя се смееше щедро, силно, с цяло гърло.
И тя го обичаше. Беше му благодарна за всичката любов, която ѝ дава, за сигурността, за спокойствието, за закрилата. Много се гордееше с него: че всичко може да прави и че от него по-добър няма. "Я като съм се женИла, съм гледАла, кой не е гледАл, он да му мисли!" - смееше се. Много обичаше да се смее и мисля и че това, че той много я разсмиваше, също я караше да го обича. Тя също имаше страхотно чувство за хумор и това се е предало и на наследниците им - големи майтапчии  и зевзеци са и братовчедите ми, и вуйчовците ми бяха, и майка и леля също.
Още една случка ми се е запечатала в съзнанието: Ние стоим вътре в къщата, леля (голямята им дъщеря) плете пуловер със сложна плетка на единия си брат. В стаята сме баба, леля, една братовчедка и аз. Баба се възхищава на леля, че може да плете толкова сложни неща и казва: я само на лИце и Опаци можем да плетем, те таково сложно не можем. В това време се чуват стъпките на дядо, качва се по стълбите. Баба грабва от леля плетката и започва да се прави, че плете. Влиза дядо, поздравява ни усмихнат и грейва към баба, усмихнат до ушите: Евро, ма па що правиш? Тя: е па плетем, Вергиле, плетем! Той: е па можеш ли? Тя: е па можем, ка щяло да не можем! Той погледа, пък си отива по неговите си работи. Баба връща плетката на леля. Аз питам защо го излъга, а тя: е па да не му стане мъчно, че не можем!
Тя почина рано, нямаше 70. Той се смали наполовина и угаснаха ония весели яркосини очи, станаха едни воднисти и сълзливи. Ходеше всеки ден на гроба ѝ и  ѝ разказваше за всяко от децата им, пръснати из цялата страна и за всяко от 10-те внучета - кой се оженил, кой къде учи, кой болен, кой здрав, с часове. Ходила съм с него, стоя до него и слушам. Понякога си взимаше с него обяда и го носеше там, да си яде при нея. Гробището е близо, но вървяхме по една тясна пътечка и той крепи паницата с качамака, че от двете страни клони искат да му я бутнат - и сега ми е пред очите. Живя до 93 години, а никак не искаше. Искаше да си отиде при нея, ама съдбата беше решила друго.
От шестте им деца сега са живи първото и последното. Майка ми, която е последната и едната от двама близнака (и която прилича досущ на баба Евра) и първото им дете, вуйчо ми, който живее 99-тата си година (и прилича много на дядо, само че е висок).