Истории от комунистическа България

Разбунения кошер

Днес България напомня един разбунен, но не разбуден кошер. След 25 (+45) години мантри, лъжи, приспивания под контролирана наркоза на обещания, добри помисли, красиви "конструкти" и продуктите им - масови самозалъгвания, ние навлизаме в един "нов" (за нас само) свят - на инвентаризацията на миналото.

Оттук нататък - още доста години, и под натиска на все повече липсващите пари и бързо променящия се свят, ще бъдем все повече участници, но не и зрители, в сериала "Изясняване". Вероятно това е началото на разговора по същество, неслучил се до днес. Разговорът за труда, успеха, правилата и живота, който е всъщност маратон и много рядко - спринт на 60 м гладко, пред акламираща публика и святкащи камери.

Избягван, пренебрегван или "подмитан" - разказът за "простите" неща около темата отговорност пред себе си и пред света около нас, едва сега започва. Отговорността, че си жив и си част от някакво микро, а по-късно "макро" общество, наречено държава.

Вечното почесване на лявото ухо с "удобната" дясна ръка мъчително ще престане да е естествено състояние и "стандарт" на объркаността ни.

Път назад няма - "прозренията" ще прииждат на серии и на талази. Напук на "традиции", "тук е така" или съпротивите на непожелалите да разберат, че векът е XXI-ви, а светът - все по-свързан.

Краят на доброволната ни провинциалност наближава. Доскоро неразбираната дума "промяна" ще става все повече част от живота на пожелалите да продължат да живеят.

Светът ще става все по-прост за пожелалите да приемат реалностите, и все по-труден и неясен за вкопчилите се в миналото и чиновете, дарени им някога.

И все по-малко зависим от идеологиите, които ще се топят като снежни топки в световната жега. Митът, че живеем в провинция, периферия, щат или губерния, ще изчезва.

Разпадът на илюзиите едва сега започва. Светът не е същият. И ако някои от нас си запушваха ушите или затваряха очите, с надеждата бурята да отмине - днес реалността е все по-друга.

Времето престава да е наше, дори в илюзиите ни. Ние му принадлежим - сякаш тази "малка подробност", "убягнала" от вниманието ни до днес, ще ни напомня все по-настойчиво - до "схващането" й.

Краят на много митове и легенди наближава. Именно осъзнатият страх за нашата колективна неподготвеност е причината за днешния ни не-разбуден кошер. И за заливащата ни информационна и очистителна логорея. Зад привидната неподреденост, случайност или трескавост се крият неслучилите ни се колективно искреност, принципи, морал - употребявани, но неосмислени масово в смисъла си до днес.

Известното, цитирано в годините клише, за щастието да живееш в бурни времена време, отново идва "на мода". Осъзнаването на смисъла му едва сега предстои.

Днес България е разбунен кошер, но сме по пътя сме към завръщането си към света. След близо 70 години на разрушен обществен и човешки обмен на идеите за колективно съжителство. Именно масовата неосъзнатост и неразбиране на случилото ни се е причината за днешните едва започващи констатации, обвинения и безсилие.

И ако този текст ви се струва претенциозен или "гадателски" - времето, което занича зад ъгъла - ще ни го "подскаже" - еднозначно, без сантименти и молби. Нашата, българска изключителност е мит, който си тръгва.

Останалото е труд, пот и сълзи. И едно все по-кратко прощаване с нашето вчера, което никога повече няма да бъде нашето "днес".