Чу се, че съседката срещу нас, мъжа и я потупва. Викам си - защо бе, тя е такава кротка смирена женица, никаква една такава, иначе грижовна майка на две деца. Ей какъв лош мъж имаше тая жена... Като пораснах научих подробности защо е яла пердах, а мъжа и се оказа пич страхотен, забавен чичка!
За съседката до нас ми беше набито в главата, че е "вещицата", тя просто нямаше име и като кажехме нещо за нея, то беше винаги с това име. Не горовехме с тях, не играех с дъщеря и и бях длъжна да я мразя. Тя беше "проста, зла, проклета, вещица" и мъжа и беше по-млад от нея, което вероятно трябваше да приема като нещо гадно. Един ден майка ми слезе в мазето за нещо си и след малко се качи с писъци нагоре. Ами... по-младия мъж на съседката бил долу, пък съседката слезнала по него и долу се сбухала с майка ми, пооскубаха се двете и не си проговориха до гроб. А чичо Митко гледаше като поакан. Като съвсем малка си мислех, че майка ми е светица. На 9-10 прозрях, че не е. После си мислех, че баща ми е добър човек, чак глупав. След време разбрах, че хич не е бил глупав...
Ама толкова примери мога да разкажа, толкова, толкова много...
Само като те опърли, знаеш как боли.

още не мога да го преживея