Как отглеждаме неблагодарници

Бронте, напълно споделям мнението ти, но статията е за друго.  "Неблагодарници" е крайно неадекватно заглавие. Понеже пише, че е по материали от The Telegraph, предполагам, че някой титан на мисълта е решил така да преведе brats, което няма нищо общо с неблагодарност, а с лиготия, глезотия и "аз съм царят на света, всичко ми е позволено".

Моля  да  бъда извинена  за гневната  тирада, в такъв случай  

Точно така, в оригинала е ill-mannered brats. Няма ''неблагодарници".

Тъй като вкъщи Йеспер Юл е на почит, като и аз, и мъжът ми сме чели книгата му (Твоето компетентно дете), ми стана интересно, че този швед настоява за обратното, а именно, връщане на авторитарното родителство.

http://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/europe/sweden/10421246 … ion-of-brats.html

Забелязвам, че тук повечето са радетели на либералния подход, а същевременно в теми като "Бият детето ми на площадката" всички пищят, че са подложени на тормоз от "освободени" деца  .

За себе си се старая да запазя златната среда и ако имах само едно дете щях да се хваля, че съм я постигнала. За съжаление, обаче, малкият дзвер, с характера и поведението си, определено ме вкарва в прекомерна употеба на "НЕ". Като го наблюдавам и виждам, че едно по-либерално възпитание много скоро ще го превърне в маминото тиранче с ангелска усмивка.

При по-големите най-лошо впечатление ми прави пълното незачитане на по-възрастните (знам, че е нормално в определени рамки - и аз съм била тийн-бунтар). Любим ми е изразът "Само майка ми може да ми казва какво да правя", казан от 12-13 годишни. Да, принципно е така. Но аз като възрастен с малко ум в главата не мога да не се намеся когато виждам, че правят нещо изключително опасно (няма майка, която да одобри скокове над подлез), или се нарушава обществения ред в опасни и крайни граници.
После тези деца влизат в живота с мисълта, че светът им е длъжен за нещо. Ами, не е!

Ами това са различни стилове на възпитание, които се появяват повече като следствие от някакви трансформации в обществото. Примерно до 70-те са биели децата с пръчка, което води до реакция срещу това, но пък днес се стига до краен либерализъм явно, което води пак до реакция.
Иначе аз определено чувствам вина, че съм прекалено строга с моите деца. От друга страна винаги се чудя дали да ги защитавам, когато други деца се отнасят лошо с тях. 

Зависи от ситуацията. Ако имат проблем, който по мое мнение могат сами да разрешат, не се намесвам. Ако, обаче, става въпрос за сърдене между приятелки, примерно, се намесвам, обяснявам. Аналогично, ако някой се отнесе лошо с нея (което не е често срещано тук), преценявам дали да се намеся или не. Сигурна съм, че и ти ще можеш да прецениш според ситуацията. Няма рецепта за тези неща.

rori4, харесвам мнението ти!   

Някой обърна ли внимание че този "Супер татко" на 6 деца е бил женен 3 пъти и децата най вероятно живеят с майките си, така че неговия опит се свежда до плащане на издръжка и виждане на децата два пъти на месец. За това не бих приела неговата книга и мнение за особено компетентни.

мен не ме притеснява това, че децата се лигавят, по скоро ме притеснява мнението на психиатъра, че днешните деца няма да се справят с живота, защото си мислят че са центъра на света, въртейки родителите си на малкия пръст, и всички са им длъжни. И когато утре не им предложат работа за полагаемото им се според тях възнаграждение, приятелката им ги зареже и минават на антидепресанти. Не знам дали вие сте на това мнение но все повече хора страда от депресии, тревоги и са на лекарства. Реално проблеми по-големи от нормалните нямат. Защо се получава така? Родителите ли са виновни или просто в днешно време е лесно да си решиш проблемите с евтино хапче.
Не съм убедена, че самоубийствата са резултат от лошото икономическо състояние на държавата, според мен са резултат от неправилното възпитание. От даването на всичко, от желанието да сме перфектни родители от презадоволеността на децата ни.

Прикачането на даден резултат към една конкретна ситуация и обявяването на последната за основна /още по- зле- за единствена/ причина за резултата е несериозно. Особено в сложна сфера, като социалната. При нея няма чиста среда и изолирани елементи. Това не е нито химия, нито математика, а нещо много по- сложно.

Отделно от това е тъжно човек да очаква точно благодарност от децата си. За какво да му благодарят?
Ако е съумял да създаде близки отношения с поколението- добре се е справил. Ако е направил от децата си самостоятелни, здрави и отговорни хора- успял е. Но това не е "благодарност".
Голям провал е създаването на възрастни инфантили, наистина. Както и на хора с прекомерна чувствителност, липса на самостоятелно мислене и воля, които не се познават и не могат да се оправят сами със себе си.
Но горното няма връзка само с единичен конкретен фактор- причина. Прекалено е комплексно.

Лично аз не очаквам точно благодарност. Такава и от котарака си не очаквам, когато го храня.

Аз също не искам децата да са ми благодарни, но както стана ясно статията не е за това. И ако остарея искам в старчески дом при набори, а не в дома на децата си да преча.
Искам децата ми да се справят сами в живота, да не са зависими от мен. По нашите географски ширини това е масово явление, дори и сред връстниците ми. 

 Нямам представа какво значи "бебе да ти се качи на главата". Бебетата имат прости и естествени нужди. Ако не са задоволени, те реагират. Учудвам се на родители, които твърдят че под едногодишните им деца са злонравни, капризни и трудни.  По-скоро това бих определила като родителско безсилие или просто неумение да пречупят у себе си един вграден модел какво трябва да бъде и как да се държи едно почти бебе, за да отговаря на родителската им визия. Накрая се оказва, че са се борили с несъзнателното човече неистово за смешни каузи, като махане на памперс два месеца по-рано или заспиване в определен час на определено място, или кой знае още какви дреболии, които след пет години, естествено, никой не помни.

 Колкото до правилата, моделите и параметрите на едно социалноприемливо и културно поведение - те се залагат с пример и семейна среда в по-голяма степен, отколкото с постоянни  директиви.. Разбира се, има и осъзнато поставяне на граници - предимно и основно свързани с безопасността, своя и чужда, и правила, които са в посока на здравословно и правилно физическо развитие. Всичко оттам нататък в посока дисциплиниране, наставления, поощрения и наказания в огромна степен зависи от личността на родителя и отразява неговите поведенчески характеристики и особености. Ако е нетърпим към детски шум - той окачествява като "разлигавеност" прояви, които на друг не биха направили впечатление, ако е строг и минималистичен - макар че същите тези хора често проявяват огромен толеранс към придобивки за самите тях, съм забелязала - той гледа като на презадоволеност и излишество на обикновени детски желания и изкушения.
 

Хехе, нали знаеш защо канадците ги газят като отидат в чужбина...
Както и да е - не говоря за минимума мерки за безопасност и още по-малко за крайностите, а за отношението и възпитанието в среда "под похлупак" от вън, но слободия вътре. Или поради това, че едно развито общество е създало меки възглавници като условия, които обачет карат родителите да абдикират от елементарни задължения.

Герри, ситуацията у нас е абсолютно същата и се обяснявам постоянно как малкото е дете с характер.
Ирис, а аз мисля че не говорим за деца в люлчина възраст, а за такива вече навлезли и имащи контакт в по-широката среда.
И в тази връзка все се сещам за приказките на родители как "малчото на 6 месеца всичко разбира и гледа умно!".

  Ами не, и за в люлчина говорим. Тук се говори за  правила, които трябва да се залагат за бебешка възраст. Правилата са хубаво нещо, защото създават на детето рутина и спокойствие, и най-вече защото създават у родителя увереност, че нещо прави, работи, действа, възпитава.
 Но много родители така се уплитат в спазването на вътрешни свои или привнесени отнякъде правила, че откачат в желанието си да ги следват, и те и детето, и така си превръщат на практика най-лесното време от гледането на едно дете в кошмар. Кому е нужно, тази енергия трябва да се съхрани за времето, в което нещата стават по-сложни, когато детето наистина трябва да навлезе сполучливо и да се адаптира в една все по-усложняваща се външна среда, когато трябва да взема решения, които ще го поставят в определена позиция в едно общество, училище, в света въобще. Домът на детето трябва да е убежище, закрила и трамплин, а не казарма, или още по-лошото - място на истерични и изнервени  възрастни които търсят причините за изнервеността си в поведението на детето.

 Чета съседната тема за майки откачили от нощно ставане по хиляда пъти, деца, ревящи за хранене в неправилно според тях време, бебета, приспивани с часове, за да се събудят след десет минути пак с рев...
 И недоумявам, защо, за бога, не го вземат това дете при себе си, егати ереста, че бебето ще спи долепено до майка си, където дори да не спи непробудно, ще и е стотици пъти по-лесно да го залюлее, успокои и да мирясат всички. Сякаш трябва на всяка цена да е максимално трудно, вместо разумно да се улесняват нещата.
 Имам чувството, че в много случаи хората робуват на принципи и страхове от вероятни последици, които така и няма да настъпят, и с това  си скапват настоящето.

Да обясня какво имам предвид под "бебето да ти се качи на главата". Например да го научиш да заспива с носене и полюшване. Докато е малко, ок, става, лекичко е. Но пораства и познавам майки, които така са научили бебетата да заспиват с носене и полюшване, че като го остави в креватчето и то отваря очи и започва да реве неистово, искайки си носенето и полюшването. И така цяла нощ до пълно изтощение както на майката, така и на бебето. Коликите са в първите месец-два. А зъбите започват към четвъртия месец, а дори и по-късно - точно в периода между тези два етапа, може да се научи бебето да си заспива самичко, без да бъде люляно и носено на ръце. Също така означава примерно, бебето отваря очи и цялата къща започва да се върти около него нон стоп. Не бива оставяно само за известно време в кошарката в другата стая примерно да си поиграе, а нон стоп има хора около него. Така бебето се научава, че е център на вселената. И става все по-взискателно и налагащо се, защото вижда, че капризите му се удовлетворяват. Когато децата ми бяха малки, бях прочела, че трябва да бъдат оставяни отвреме навреме да си играят сами в стаята си - с безопасни играчки за възрастта им, а не родителят нон стоп да се прави на маймуна да ги забавлява. Следвах това правило и съм доволна от резултатите.