Как преодоляхте болката от раздялата след дългогодишен брак?

Здравейте! Имам нужда да споделя с хора, които са преминали през тежкия период на раздялата. Ще се радвам да чуя мнения, идеи, съвети - всичко, което би ми помогнало да се справя със ситуацията.

Не знам откъде да започна....

След около 20 г. връзка (5 г. гаджета, останалите 16 брак) със съпруга ми се разделихме. Аз съм около 40-те. Имаме дете на 2 г. Имали сме много хубави години и такива, които са били много трудни. Той е голямата ми любов и през годините гледах да съм зад гърба му за всичко. Подкрепяла съм го за: учех с него, за да го подготвя за влизане в университета, за кариерата му (със съвети), подкрепяла съм командировки, хобита, мнения за едно или друго и т.н. Той също ме обичаше, но някъде там във времето....май нещо се е променило. Докато бяхме гаджета (то си беше като брак) около 4 г. разбрах, че ми изневерява с негова колежка. Бях полята със студена вода. Защото не очаквах от човека, който е до мен и който казва, че съм му въздуха и ми предлага брак, да постъпи така. С много усилия го преодолях. Казах си, че всеки греши. Сключихме брак и някак нещата сякаш потръгнаха. Но, колкото повече време минаваше, разбирах, че съпругът ми има доста избухлив характер. Не понасяше да имам различно от неговото мнение. Спорехме за глупости, за дребни неща. Примерно: защо съм оставила зарядното в контакта. знам ли аз как се разваля и т.н. Така избухваше, че аз се разплаквах и преживявах сериозно тези моменти. Дори свекърва ми един ден му каза, че всеки си има мнение и той трябва да го приеме. На следващия ден се извиняваше. Аз му прощавах и така до следващия път. Някак започнах да се затварям в себе си и за да избегна поредното избухване, започнах да се съгласявам или да премълчавам. Ежедневието ми беше работа и вкъщи. Живеехме по-затворено. От време на време излизахме с приятели, но основно бяхме само двамата. Той казваше, че на него така му е добре. Обяснявах му, че е хубаво да излизаме по-често с приятели, да пътуваме, но така и това не стана доста дълго време. Освен това, времето минаваше, а децата не идваха. Многократно поставях въпроса и се опитвах по деликатен начин да обсъдим темата. Съпругът ми имаше репродуктивен проблем. Затова бях много деликатна и търпелива. Но, биологичният ми часовник тиктакаше. Поставех ли темата на масата, все чувах - не сега! Така години наред. Като цяло сме имали нормални сексуални отношения, с изключение на някои периоди около 4-5та год. от връзката (сега си давам сметка, че е било свързано с изневярата му), и преди около 7-8 г., когато спря да има сексуални контакти с мен и всичко се случваше 1-2 пъти за 2-3 месеца. Питах го многократно какъв е проблема. Нямало такъв или е изморен. Тогава бях напълняла малко и питах дали това е проблема. Каза, че не е. Започна един период в който беше натоварен в работата и след работа искаше да отпусне. Две години търпях да ходи на фитнес 5 пъти седмично и се прибираше от работа в 22-22:30. Дали е било фитнес? Поставих въпроса или аз или фитнеса. Спря да ходи толкова често. Но сякаш живеех с някого, който физически е вкъщи, но духом не присъства.  Разказваше ми за негови познати жени, които хвалеше като визия и образование. И аз се смачквах още повече защото избрах да не правя кариера, а да дам шанс на него, че иначе нещо не се получаваха нещата. Пререканията се увеличаваха, темата за детето висеше и нищо не се случваше. Реших и седнах и му написах 9 стр, писмо в което му казвах всичко и най-вече проблемите които имаме и че, ако иска по-добре да се разделим. Плака и каза, че поставям сериозни проблеми и ще ми върне отговори до 2 дни. Е, след 2 г. отговор все още нямаше. Забравих да кажа, че 2 пъти се изнасях за по няколко дни, но и двамата си липсвахме и се връщах.
През всичките тези години и двамата сме имали своите силни и слаби периоди. Аз оставах за някакви периоди без работа, той също 1-2 пъти. Разболя се сериозно за около 1 год. Останах в къщи да се грижа за него. Напрежение в неговата работа и т.н. Винаги съм знаела и вярвала, че само хубави неща в живота няма. За баланс има и лоши. Но заедно ли сте, сплотени ли сте - всичко се преодолява. Да, ама не. Нищо не се случваше, а аз все повече се отчайвах. Намерих си хоби - започнах да пътувам. Канех и него, но той категорично отказваше. Като се прибирах исках да споделя с него преживяното, като му разказвам и показвам снимки - отново не. После си казах, че явно това е началото на края. Бях отчаяна. Отидох за консултация при психотерапевт. И някъде там във времето срещнах един човек с който открих общи теми и интереси. Всичко ставаше някак лесно. Започнах връзка, която продължи 4 месеца. В началото се питах какво правя, че това е против разбиранията ми, така не се постъпва когато държиш на някого и т.н. Но същевременно се чувствах добре, а и съпругът ми продължаваше да се държи все така - тялом тук,духом някъде. Еди ден прегледал телефона ми и разбрал за връзката ми. Драми, скандали, искаше да знае всичко с подробности. Казах му, макар и да знаех, че е грешка. И чудо...Започна да ми казва, че ме е преоткрил, че ме обича, искаше секс всеки ден....обяди, вечери ит.н. А аз се страхувах да повярвам. Питах се наистина ли се е променил или това е обичайната реакция на мъжа (после разбрах от една позната че и нейния мъж е реагирал така). Честно му казах, че не му вярвам и че ще ми трябва време. прекратих виждането си с другия човек. всъщност отдавна исках да го направя, но исках внимание. след 3 месеца, мъжа ми предложи да опитаме да имаме дете. Говорихме надълго, че отношенията ни не са ок и че аз няма на моите години да гледам дете сама. Някак си му повярвах, че ще продължим напред. Никой не прави дете с идеята да се раздели с някого или защото му го дължи. Процедури, операции, 2 стимулации и т.н. За 6 месеца само аз си знам през какво минах. но, успяхме. Имахме си прекрасно момченце. Докато бях бременна, от време на време, мъжа ми казваше, че само ме чака да родя. Не му обръщах внимание заради бременността и характера му. Грешка. бременна в осмия месец го хванах да си урежда среща с негова колежка. Той не разбра, че съм чула разговора и аз му казах, че ще изляза с него. два пъти ме излъга с кого ще се вижда и на третия си призна. Казвах си само спокойно, заради бебо. На седмия ден от раждането на детето се започна големия ад. Започна да ме псува, да ме заплашва, че ще търси друга майка на сина ни, че ще мине на червено през мен и така на всеки 7-10 дни. Не знаех с какво да се справям по-напред - с детето, с хормоните си и следродилната депресия, с него...Кошмар. Всеки ден плачех. Днес - няколко пъти в седмицата. Изнесе се за един месец. Предложих му фамилна терапия. Ходихме няколко пъти - не помогна. Втори опит преди няколко месеца - не помогна. И до ден днешен аз съм тази, която за нищо не става, ниско ниво съм, тъпа съм и т.н. така миналата година се изнесе окончателно и подаде документи за развод по моя вина. Първо каза, че може без детето, сега не може без него и идва всеки уикенд, дори и някой път през делничните дни. Някои дни прекарваме тихо и спокойно, но повечето пъти съм обвинявана за какво ли не. Най-дребното нещо което кажа се превръща в проблем. В се още не му давам детето да спи при него защото е малък, но предстои. Ако нещо се налага да се купи за детето - прави го. Когато ми съобщи за развода, каза, че ще ми помага финансово, така че да не се чувствам зле (т.т. не минимална раб.заплата). Първите три месеца даваше някакви пари които все повече намаляваха и после спря. В един момент каза, че иска да прави ипотека на жилището (негово е), аз не се съгласих защото с малкия живеем в него и какво ще стане, ако не си погасява вноските. аз няма къде да отида. Нямам и доходи. Преди да забременея бях няколко години без работа, а после започнах да правя частен бизнес, но забременях.
Така в момента съм с малко дете, без работа и доходи (помагат ми 2-3 приятели, но не може до безкрай), той като идва уикенда (понякога остава да спи) пазарува храна. Но е редно според мен. От време на време ме пита дали имам нужда от нещо. Питайте ме аз колко добре се чувствам от това, човека който ме изостави в труден момент, да ме пита имам ли нужда от нещо. когато му се обадя и кажа, че имам нужда от пари, за да си купя дрехи или искам да си опресня езика, за да си намеря работа, той казва, че ще помисли и след две седмици вече казва, че съм нахална. После казва, че няма да ме остави гладна и ме води в магазина да ми напазарува. Колко унизително! И така омагьосан кръг. Опитах няколко пъти да поговорим за да сложим някакво спокойствие и ред в отношенията ни - не ми се получава. Опитвам се да запазя някакви прилични отношения заради сина ни. защото той ще е потърпевш от тази история.
Аз две години не знам какво е да излезеш вечер с приятели, кино, тетър, дрехи и т.н. Миналата година той плати 4 дни морето, което ми излезе през носа (както се казва)

Затова реших да споделя историята си. Защото ме боли, защото се справям трудно с емоциите си и със ситуацията.

Той не може да я изгони от жилището, докато детето не навърши 18, така е по закон. Да се радва, че се е отървала от великия супермен. Трябва да се действа по посока финансова самостоятелност. Няма ли някаква работа, която да може да се върши от вкъщи?

Плаща му наем тя и намира други хора да си съквартиранстват с нея, а той се изнася на квартирка докато чадото мине 18-така.

Яка стратегия, а?

Плаща му наем тя и намира други хора да си съквартиранстват с нея, а той се изнася на квартирка докато чадото мине 18-така.

Яка стратегия, а?

Всъщност, най-важното в момента е да се уреди въпросът с издръжката на детето. Пари по сметка всеки месец, а не ела в магазина да ти купя хляб и халва.