"Kara Para Aşk"с участието на Туба Бюйюкюстюн и Енгин Акюрек- 73 тема

Писмо на пенсионерка до телевизионно кулинарно предаване
Моята майка е пенсионерка и живее на вилата, за да е по-близо до природата.
Да се разбира: има възможност да поддържа домашно стопанство – зеленчукова градина и кокошкарник, с които практически изхранва цялата фамилия. Извън градинарството и животновъдството всяка сутрин тя чинно гледа кулинарно предаване по телевизията. Там млад, красив, професионален готвач показва различни екзотични рецепти. Учи я как да избира на пазара свеж омар, да маринова артишьок, да чисти лангуста. И един ден моята майка реши да му напише писмо.
„Здравей, мили синко,
аз съм баба Станка, живея на село и реших да приготвя манджа по рецепта, която ти показа в своето предаване. Когато в нашия селски магазин попитах за корен от новозендландски картоф, продавачът ме нарече „изкукуригала” и счупи очилата ми преди да ме изгони на улицата.
Тогава отидох в града на пазар да купя, както ти ме научи в своето предаване, пресен морски дявол. Продавачите ме пратиха по дяволите, счупиха вторият ми чифточила и ме изгониха от пазара.
Ама аз да не съм вчерашна, все пак успях да приготвя нещо по твоя рецепта.
Вечерта, когато моят мъж, дядо ти Иван, седна на масата да вечеря, аз му поднесох печен охлюв, върху свежо листо от лозата на двора. Предположих, че с това той няма да се нахрани, затова сложих в чинията му два охлюва. Мъжът ми счупи моя трети чифт очила, на мястото на стъклата втъкна двата охлюва, а лозовото листо го залепи на челото ми. И написа върху него „за нищо не ставаш”.
Моят най-голям внук, Николай един ден ми се обади по телефона, че служебният стол бил затворен и ще дойде да обядва при мен. Доведе със себе си и неколцина колеги. Когато момчетата седнаха на масата, Никито вика: „Е, бабо, всичко, което имаш в печката и хладилника, вади и трупай тук, че умираме от глад!”. Аз им поднесох канапе – върху малки парченца хляб с клечка за зъби набучени фини резенчета гъбки. Всичките 45 клечки за зъби, момчетата ми ги забучиха в едно място, за което се знае, че не може да се види без помощта на огледало.
Ама аз да не съм вчерашна?! Продължих да обогатявам кулинарната култура на моето семейство. Една неделя при минусови температури моят мъж, с внуците заедно, нацепиха пет кубика дърва. И когато на обяд мъжете, премръзнали и уморени, влязоха в кухнята да се сгреят, веднага се отправиха към печката, където аз винаги имам поне една петлитрова тенджера с вкусна супа от домашна кокошка. Но…тук ги очакваше голяма изненада – нежна портокалова крем супа, в изящна купичка с размера на половин яйце от гълъб, украсена с парченца марципан.
Предвкусвайки възторга на моите любими мъже, аз затворих очи. Когато ги отворих, очилата ми вече нямаха стъкла. Аз, кой знае защо, лежах в снега, по косите ми се стичаше портокалов мус, от носа ми стърчаха парченца марципан.
Ама аз не съм вчерашна, реших да изуча тайландската кухня. Защото много хубави хора са тези тайландци, ядат всичко, което мърда: хлебарки, червеи, паяци. Поглеждам към левия ъгъл над мивката и си мисля: „Господи, колко много продукти се похабяват тук!”. И тогава си спомних, че в твоето предаване ти спомена, че ястията с насекоми са много ефектни. Истина е. Ефектът от поднасянето им беше невероятен – три пукнати ребра, две насинени колена и една огнестрелна рана в тялото. Всичко се случи така.
Ден за жътва. Пратиха ме да нахраня жътварите. Те бяха станали в четири сутринта, бяха ожънали и вършели около 250 тона зърно. При това някъде към 9 часа ескалаторът се счупил и се наложило ръчно да товарят камионите, с лопати. Та, бригадирът ми вика: „Бабо Станке, толкова сме гладни, че стомасите ни са се свили на топка, сякаш сто мравки лазят вътре в нас.”. Той даже и не се досещаше колко е близо до истината. За обяд приготвих първо – супа от пържени мравки, за основно – панирани скакалци, а за десерт – руло от бръмбари, колорадски, защото съдържат повече захар.
Опънах бяла покривка, наредих блюдата и пожелах приятен апетит. После нищо не помня. Хората ми разказваха, че жътварите ме вързали за браната и овършали с мен 18 хектара. Освен това ме закарали до мелницата и искали да ме направят на брашно, но главата ми не минавала през бункера.
Виж, очилата ми станали на сол. А пъдарят стрелял в мен с винтовка, заредена с английска сол. Мисля, че в едно от твоите предавания чух, че няма нищо по-неприятно от пресолен бут. Сега вече съм сигурна, че е така.
Но това всичко са детски приказки в сравнение с това, което се случи на 24 май. Този ден винаги събира много гости у нас и разбира се, цялата подготовка за празненството ляга върху мен. А аз искам всичко да е цивилизовано, не като друга година – гостите хапнат, пийнат и се метнат да играят кючеци под звуци на чалга. Миналата година реших да поканя от града струнен квартет, за академична музика… Мир на праха им… А аз… аз вече почти се оправям, смених патериците с бастун и мястото на гърба, където бе втъкнат един лък от цигулка, почти заздравя. Единствено нещо, което все още ме тормози – не могат да измъкнат от главата ми контрабаса, защото не бива да го режат,.. бил много скъп…
И ето ме сега, седя с контрабас на главата и гледам предаването ти. Чакам нови рецепти. И даже не се сърдя на никого. Как да очаквам висока кулинарна култура от хора, чиято тоалетна е на двора, а асфалт виждат само по телевизията…?!
Прегръщам те с любов: баба Станка.”

"Да сготвиш боб, Пено, не е като да си чешеш з..ника! Бобът е изкуство, а не можеш ли един боб да сготвиш, няма кой да те вземе..."
Една е мама и божествен е бобът й

Така казваше едно време чичо Ваньо, докато избърсваше мустак с ръкава си, а леля Пенка ревеше скришом, защото никога не успяваше да направи боба като свекърва си. И ние с Буба ревяхме, защото не искахме да ядем боб, а ни плашеха, че ще ни го изсипят в гърба. Не ни пускаха да играем, докато не си изядем боба.
До последната лъжица.
Вероятно от тогава го недолюбвам и не проявявах желание да овладея изкуството на бобоготвенето.
Първото ми гадже ме заряза, когато с три години закъснение разбра, че не мога да готвя боб. Беше болезнено. Беше сълзливо. Прекарах три дни заровена в готварски книги и сополи, докато осъзная, че не мога да се справя. Успях да изкрънкам комши да сготви една тенджера боб... в името на любовта и разбирателството. И накрая, докато младежа омиташе боба каза : "Не е като на мама. Тя го прави на чорба, не на яхния. В глинено гърненце. "
В този момент осъзнах разрушителната сила на Мама и ме обзе желание да й (завра) прибера гърненцето в (гъ...) долапа. Това обаче, не промени факта, че не можех да готвя боб и той си тръгна. Няма боб - няма любов.
Болезнените спомени ме атакуваха, когато Владко се обади, че се е прибрал от Испания и много, ама много му се яде... Познайте какво! Мнеее, не мусака. Боб!
Човек, който осем месеца в годината си пече четирибуквието по разни плажове, смуче коктейли и разтрива мацки и бам! Прибира се в България да се напълни с боб.
Щото у Испания като нашия боб нЕма. И ме изнуди.
Пет години ми носел раницата до училище за единия боб. Като си дойде, та да му сготвя.
Въпреки, че знае, че членувам в кръжока "кунки в гъзунки" настоява да му сготвя боб. Че и успява да ме навие накрая.
И така... извади си Блонди ръцете от онова ми ти място, запретна ръкави и...грабна телефона.
Като една модерна блондинка си заврях "свободните ръце" (не онези горните) в ушите, а комши започна да провежда дистанционно обучение.
" Значи...трябва ти тенджера под налягане, фасул, лук, домати, пипер, джоджен, сол и вода."
Аха. Тичам до магазина да набавя всичко.
Обаждам се за следващите инструкции.
Комши казва, че тя накисва фасула, за да уври по-бързо. После в тенджерата под налягане за 10 минути. Отцеждаме. Слагаме нова вода. После запържваме лука и доматите, слагаме подправките, варим още 10 минути без капак и...Воала!
"Ще се справиш ли?", пита малко плахо комши. " Е, ще се справя разбира се! Аз блондинка ли съм или (лукова...) не съм?!"
Затварям телефона и започвам по план.
Накисвам боба. Забравих да питам колко се слага, та обърнах целия пакет, да не се окаже, че не стига. Двайсет минути наблюдавам процеса на киснене. На чорапите толкова им трябва долу-горе, значи и на боба са му достатъчни. Слагам в тенджерата под налягане и пълня вода мълко под ръба. След 10 минути, когато уж трябва да извадя боба, клапанът на тенджерата започна да подскача.
Звук като от сирени на 2-ри юни.
Предусещам, че след малко ще стържа скапания боб от тавана.
Не! Ще накарам Владо да го стърже!
Решавам, че боба е сварен и го понасям към мивката за голямото цедене.
За по-лесно отливам направо водата в мивката. Парата обаче ми запотява очилата, което води до смущения в картината, обръщане на тенджерата и мивка, пълна с боб.
Добре, че имам мрежичка на сифона, та възпрепятства отпътуването на ля фасоля по неведомите пътища канални.
Тука вече трябва да се намеси комши.
Звъня. "Събери фасула в гевгир, изплакни го и го сложи пак да се вари."
"Ами ако нямам гевгир? В шепички може ли?" "Може." - казва комши и се успокоявам, че се справям добре. Щото можеше и по-зле да е.
Можеше цайсите ми да паднат в тенджерата и да видиш тогава как гледам на боб.
Слагам за второ варене и зяпам как се джуркат бобчетата следващите 10 минути.
Пържа лука, доматите, слагам подправките.
Престрашавам се да опитам, ама само от чорбата, без зрънца.
Нещо му липсва на тоя боб. Обаче ме е срам пак да се обадя на комши.
"Бе аз що не взема да видя в нет-а", казвам си и задавам "боб" на Гугъл.
Той ме изстрелва директо във форума на БГ-мама.
Е, баш на място попаднах! БГ мамите знаят как се готви бобец.
Знаят поне 188 начина + тайните рецепти на свекървата.
Е, те тоя път ще го докарам! И на Владко ушите му ще плющят.
Чета, че едната слагала малко ракия, да омекнел хубаво (боба де). Ама не казва колко е това "малко". Като знам на тати мярката, малко е около 150-200 мл.
Хаквам една чаша ракия в боба. Да омекне.
Другата слагала босилек 3-4 стръка. И снимка на босилека сложила. Решавам да не рискувам с треволяците пред блока (че съседите си разхождат кучетата там) и тичам до магазина. Хаквам и ригана вътре. После разбрах, че босилека е друго, но Владко треволяците не ги разбира.
Третата сгъстявала боба с брашно. Колко брашно?
Тия жени, да им се не види, мерилки нямат ли?
Отварям пакет брашно. За по-лесно решавам, че ще тръсна направо от пакета, пък то като се сгъсти ще се види.
Тръснах. Половината пакет.
Изплъзна ми се някак от ръката. Издигна се брашнен облак, чу се леко "пльос" и пак зацапах остъклението. Мамка му и очила!
Освен боба, лука и подправките, на повърхността изплуваха и множество брашнени топчета. И голямата топка в средата.
Е, кво пък! Ще ги разбъркам с дървената лъжица и те ще се разбият.
Бърках. После взех тел за разбиване. Пак бърках. Нямат разбиване.
Грабнах миксера и...пляс в тенджерата. Разбиха се скапаните топчета.
Фасула малко подрънча, малко излетя като надигах миксера, но то без зян не може.
Обаче пък се сгъсти чорбата. Като за мекици се сгъсти.
Дървената лъжица залепна в средата и за момент помислих, че покрай вълнението и бегемамиците им съм метнала и Поксипол вътре.
Установих, че боба ми май не става за ядене.
Ама аз така не се предавам. Аз блондинка ли съм или (лукова...) не съм?!
Грабвам две кутии и се замъквам до ЖП стола. Там винаги има боб.
Прибирам се и точно успявам да изсипя боба в тенджерата, когато Влади и Пацо пристигат.
Опукаха половината и по едно време Владо изтърси :" Много хубав боб, ама не е като на мама. Да видиш мама какъв го прави!".
Прав беше чичо Ваньо навремето... "Да сготвиш боб, Пено, не е като да си чешеш з..ника! Бобът е изкуство, а не можеш ли един боб да сготвиш, няма кой да те вземе ".
Та така! Аз боб не мога да готвя.
Ще си търся мъж, който не яде боб. Или ако яде, поне да може да си го сготви сам.
Щото какво от това, че имам седем китеника, две тъкани пътеки и пълен кашон дантелени каренца чеиз, като един боб не мога да сготвя.
А той боба движи любовта. На мама боба.