- Публикувана: 8 юни 2015, 12:54 ч.
- Последно мнение: 9 юли 2016, 14:08 ч.
Православието като начин на живот 5
Честит празник на всички!
Нека Св. Богородица ни закриля!!
Аз напоследък нямам муза да пиша и само ви чета. Нещо съм доста разконцентрирана и не се чувствам много добре напоследък. Много нерви вкарвам и даже се уплаших, че заради глупостите ми могат да не ми разрешат причастие този път...Слава Богу, днес се причастихме с мъжо и се надявам този нервен и негативен период да мине и да настъпи мир в душата ми!
На именниците - весел празник!
Нека Св. Богородица ни закриля!!
Аз напоследък нямам муза да пиша и само ви чета. Нещо съм доста разконцентрирана и не се чувствам много добре напоследък. Много нерви вкарвам и даже се уплаших, че заради глупостите ми могат да не ми разрешат причастие този път...Слава Богу, днес се причастихме с мъжо и се надявам този нервен и негативен период да мине и да настъпи мир в душата ми!
На именниците - весел празник!
Честит празник! Прекрасен ден!
milmich, пожелавам ти го- мира в душата. И аз имам такива периоди. Някак си бесовете се опитват да ме преборят и често а-ха, да им се дам. Но така е- ще падаме, но трябва да ставаме. Няма да им се дадем! С Божията помощ. Когато разчитам прекалено много на себе си и се опитвам да контролирам нещата, тогава обикновено ми се случват тези изпитания. Добър Господ, веднага показва къде са ни грешките. Бог с нас!
Честито Причастие на теб и всички причастили се!
И честит празник на всички именици, разбира се 
milmich, пожелавам ти го- мира в душата. И аз имам такива периоди. Някак си бесовете се опитват да ме преборят и често а-ха, да им се дам. Но така е- ще падаме, но трябва да ставаме. Няма да им се дадем! С Божията помощ. Когато разчитам прекалено много на себе си и се опитвам да контролирам нещата, тогава обикновено ми се случват тези изпитания. Добър Господ, веднага показва къде са ни грешките. Бог с нас!
Честито Причастие на теб и всички причастили се!
И честит празник на всички именици, разбира се 
ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!
На Успение Богородично по традиция в храма се носят цветя и босилек.
А уханието на босилека е така натрапчиво, че го считам за нещо неизменно свързано с празника.
Принципно босилекът се свързва с погребалните обичаи, но също е и символ на душевна чистота.
Наричат го "царска билка", защото името му произлиза от гр. Basileus (βασιλεύς - цар). Според преданието босилек цъфтял на мястото, където св.св. Константин и Елена открили св. Кръст.
Май това е всичко, което пише за босилека в интернет. Друго не успях да открия.
... край храмовете продаваха босилек... но защо нямам и идея. Та затова питам има ли нещо свързано празника.
На Успение Богородично по традиция в храма се носят цветя и босилек.
А уханието на босилека е така натрапчиво, че го считам за нещо неизменно свързано с празника.
Принципно босилекът се свързва с погребалните обичаи, но също е и символ на душевна чистота.
Наричат го "царска билка", защото името му произлиза от гр. Basileus (βασιλεύς - цар). Според преданието босилек цъфтял на мястото, където св.св. Константин и Елена открили св. Кръст.
Май това е всичко, което пише за босилека в интернет. Друго не успях да открия.
simpatikonia 
За цветята ми беше ясно, в нашия храм за всеки празник си продават даже и не се налага да обикалям по цветарските магазини.
milmich колко добре те разбирам.
Това с нервите ми се случва , не често но се случва.
Ето вчера на самия празник .Понеже няма на кого да оставя детето(5 г) бях с него в храма , вече няколко пъти се опитвам да го убедя да вземе причастие, не и това си е , реших че с лошо няма да стане искам сам да поиска.Та вчера се нареждат всички за причастие и се почна децата са отпред, обясних че аз чакам не детето, въпреки всичко казаха да мина отпред, минутка преди да мина чувам зад гърба ми коментари че докато казвам че не иска никога нямало да поиска.Много грозно ми стана .Кажете ми права ли съм или не .Ако го насиля и кажа не ще вземеш причастие , няма ли да го отблъсна ? Сега с желание идва с мен , знае че трябва да се прекръсти ,пали си свещичката.Слуша , доколкото е възможно, не мрънка да си ходим.
За цветята ми беше ясно, в нашия храм за всеки празник си продават даже и не се налага да обикалям по цветарските магазини.milmich колко добре те разбирам.
Това с нервите ми се случва , не често но се случва.
Ето вчера на самия празник .Понеже няма на кого да оставя детето(5 г) бях с него в храма , вече няколко пъти се опитвам да го убедя да вземе причастие, не и това си е , реших че с лошо няма да стане искам сам да поиска.Та вчера се нареждат всички за причастие и се почна децата са отпред, обясних че аз чакам не детето, въпреки всичко казаха да мина отпред, минутка преди да мина чувам зад гърба ми коментари че докато казвам че не иска никога нямало да поиска.Много грозно ми стана .Кажете ми права ли съм или не .Ако го насиля и кажа не ще вземеш причастие , няма ли да го отблъсна ? Сега с желание идва с мен , знае че трябва да се прекръсти ,пали си свещичката.Слуша , доколкото е възможно, не мрънка да си ходим.
J_M_M, ти си майката и си познаваш най-добре детето, така че ти си тази, която решава. А иначе коментари можеш да чуеш всякакви. Сигурна съм, че то само ще поиска, когато е готово. Не трябва да го насилваш. Още повече, че наближава времето (след 7 год. възраст), когато причастяването ще става все по-осъзнато и свързано със самооценка на поведението и изповед. Натискът, под каквато и да е форма, е нежелателен. Можеш само да се молиш за него.
Когато разчитам прекалено много на себе си и се опитвам да контролирам нещата, тогава обикновено ми се случват тези изпитания.
Разбирам,че трябва да се осланяме на Божията воля,но нали ние имаме свободата да взимаме решения и да преследваме мечтите си.Къде е границата?
Разбира се, че имаме свободна воля. Трябва да следваме мечтите си, да развиваме талантите си, да взимаме решения и да подреждаме живота си. Но едно е да го правим с Божията благодат и със съзнанието, че без Бога сме нищо, друго е да разчитаме само на собствените си сили и его- да сме твърде горди да признаем, че Той допуска едно или друго в живота ни и без Неговата помощ нещата или не се получават или се случват без радост, без благодат и не се знае до къде ще доведат.
Разбира се, че имаме свободна воля. Трябва да следваме мечтите си, да развиваме талантите си, да взимаме решения и да подреждаме живота си. Но едно е да го правим с Божията благодат и със съзнанието, че без Бога сме нищо, друго е да разчитаме само на собствените си сили и его- да сме твърде горди да признаем, че Той допуска едно или друго в живота ни и без Неговата помощ нещата или не се получават или се случват без радост, без благодат и не се знае до къде ще доведат.
А,относно причастието при децата-моето също не пожела да вземе причастие този път.Предния път взе.Не смятам да го насилвам за каквото и да било свързано с вярата,а и не само.Дала ли съм личен пример-дала съм.Завела ли съм го в църквата за празника-завела съм го.Моята роля приключва дотам,от там нататък е неговата свободна воля.
Когато разчитам прекалено много на себе си и се опитвам да контролирам нещата, тогава обикновено ми се случват тези изпитания. Добър Господ, веднага показва къде са ни грешките. Бог с нас!
Здравейте, мили мои!
Чета, не съм писала скоро
Какво мислите за тази статия: "Постни лица, уплашени очи, виновни погледи – това ли са православните?" от Архим. Сава (Мажуко). На мен мноого ми допадна.
http://www.pravoslavie.bg/%D0%A7%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA/%D0%BF% … 0%BE%D0%B3%D0%BB/
Чета, не съм писала скоро
Какво мислите за тази статия: "Постни лица, уплашени очи, виновни погледи – това ли са православните?" от Архим. Сава (Мажуко). На мен мноого ми допадна.
http://www.pravoslavie.bg/%D0%A7%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA/%D0%BF% … 0%BE%D0%B3%D0%BB/
Здрасти, Nil desperandum!!
Преди време го четох и от тогава, когато ходя на църква ми се случва неволно да се огледам, за да открия тези постни лица и виновни, уплашени погледи... май не видях такива. Освен по време на самата Света Литургия, когато всички са вглъбени и някои дори плачат (което е и признак за жива молитва), след това хората са светли и някак чисти, очите са особени и определено се усеща радост. Естествено, че няма как всички да са еднакви, веднъж бях свидетел как една леля цапардоса друга по главата, защото шуми. Но хубавото е, че вярващият човек лесно прощава и следващите пъти, поне видимо, не забелязах някаква вражда. На мен са ми малко неприятни тези, които,когато някой не знае и пита нещо или пък направи някое грешно движение, го скастрят и го гледат лошо. Но общо- взето, ние си ги знаем. Те са няколко на фона на пълна църква с хора в неделните дни. Общото чувство е на радост и благодарност. Така го усещам поне аз.
Преди време го четох и от тогава, когато ходя на църква ми се случва неволно да се огледам, за да открия тези постни лица и виновни, уплашени погледи... май не видях такива. Освен по време на самата Света Литургия, когато всички са вглъбени и някои дори плачат (което е и признак за жива молитва), след това хората са светли и някак чисти, очите са особени и определено се усеща радост
. Естествено, че няма как всички да са еднакви, веднъж бях свидетел как една леля цапардоса друга по главата, защото шуми. Но хубавото е, че вярващият човек лесно прощава и следващите пъти, поне видимо, не забелязах някаква вражда. На мен са ми малко неприятни тези, които,когато някой не знае и пита нещо или пък направи някое грешно движение, го скастрят и го гледат лошо. Но общо- взето, ние си ги знаем. Те са няколко на фона на пълна църква с хора в неделните дни. Общото чувство е на радост и благодарност. Така го усещам поне аз.
Наде, значи ти си щастливка.
Не говорим за уплашени погледи. Говорим за статията като цяло- усещането като си сред вярващи. Цитирам:
" – Отче, вие какво, в църква ли не влизате? Огледайте се наоколо – само постни лица, уплашени и виновни погледи, като че ли са се събрали всички депресирани от града и околностите? Те ли са живи? Те ли се радват на живота и се обръщат към “Подателя на живот”? Тук ли животът кипи и е в излишък? Наплашени, комплексирани, вечно страхуващи се да не нарушат, да не отстъпят, бързащи на изповед след като са изяли една пирожка в повече, или са погледнали с копнеж парчето торта, неприемащи нищо ново, бягащи от въпросите, от риска, без който животът е постен и скучен.
– Почакайте. Ние, православните, сме прилични хора, има и нормални сред нас…
– Вие го казахте…
– Имах предвид, че и известни политици се обръщат към вярата, и артисти, и спортисти. Твърде известни личности – ярки, творчески…
– Моля Ви, по-скоро такива като тях просто ги търпят. В идеалния случай те трябва да достигнат до единствено правилното решение: да постъпят в манастир, да се отрека
от от всичко светско, дори и от това, от което очите им греят и което обичат да правят."
И
"Ние не се радваме на живота, а влачим “своето православие”, както бурлаците – каишите си. Колко православни попадат в плен на пиянството, разгула, наркотиците, защото не са намерили мярката си и са се опитвали да носят чужди дрехи. Най-голямото щастие за тях би било да се събудят един ден и да разберат, че никой не изисква от тях да теглят този каиш. Господ не иска това от тях и не е нужно да се давят във водка или да си отиват от църквата, за да намерят радостта от живота, тя е тук, пред очите на Бога. Нужно е само спокойствие, нужно е да се опитат да бъдат себе си, такива каквито Господ ги е създал – свети, добри и весели."
И: Тук най-страшната дума е “длъжен”. Ние нямаме такива задължения, защото всеки от нас има свой ритъм и стил на живот, уникален и неповторим, без предписания отвън, избиран лично по пътя на пробите и грешките. Просто стилът на живот на православния не може веднъж завинаги да бъде унифициран и предписан за всеки един без изключение.
Не трябва да казваме: ето това е православно облекло, това е православна музика, кино, спорт, храни, книги, и не може да има други, освен тях. Кой ги е определил? Кой притежава този безценен дар да бъде безгрешен?
Не говорим за уплашени погледи. Говорим за статията като цяло- усещането като си сред вярващи. Цитирам:
" – Отче, вие какво, в църква ли не влизате? Огледайте се наоколо – само постни лица, уплашени и виновни погледи, като че ли са се събрали всички депресирани от града и околностите? Те ли са живи? Те ли се радват на живота и се обръщат към “Подателя на живот”? Тук ли животът кипи и е в излишък? Наплашени, комплексирани, вечно страхуващи се да не нарушат, да не отстъпят, бързащи на изповед след като са изяли една пирожка в повече, или са погледнали с копнеж парчето торта, неприемащи нищо ново, бягащи от въпросите, от риска, без който животът е постен и скучен.
– Почакайте. Ние, православните, сме прилични хора, има и нормални сред нас…
– Вие го казахте…
– Имах предвид, че и известни политици се обръщат към вярата, и артисти, и спортисти. Твърде известни личности – ярки, творчески…
– Моля Ви, по-скоро такива като тях просто ги търпят. В идеалния случай те трябва да достигнат до единствено правилното решение: да постъпят в манастир, да се отрека
от от всичко светско, дори и от това, от което очите им греят и което обичат да правят."
И
"Ние не се радваме на живота, а влачим “своето православие”, както бурлаците – каишите си. Колко православни попадат в плен на пиянството, разгула, наркотиците, защото не са намерили мярката си и са се опитвали да носят чужди дрехи. Най-голямото щастие за тях би било да се събудят един ден и да разберат, че никой не изисква от тях да теглят този каиш. Господ не иска това от тях и не е нужно да се давят във водка или да си отиват от църквата, за да намерят радостта от живота, тя е тук, пред очите на Бога. Нужно е само спокойствие, нужно е да се опитат да бъдат себе си, такива каквито Господ ги е създал – свети, добри и весели."
И: Тук най-страшната дума е “длъжен”. Ние нямаме такива задължения, защото всеки от нас има свой ритъм и стил на живот, уникален и неповторим, без предписания отвън, избиран лично по пътя на пробите и грешките. Просто стилът на живот на православния не може веднъж завинаги да бъде унифициран и предписан за всеки един без изключение.
Не трябва да казваме: ето това е православно облекло, това е православна музика, кино, спорт, храни, книги, и не може да има други, освен тях. Кой ги е определил? Кой притежава този безценен дар да бъде безгрешен?
Това малко ми прилича на случаите, когато някой каже , например :"Жените сте такива и такива" или пък клишето за "днешната младеж"... Така и за православните хора. Има различни характери или пък, преминаващи през различни периоди от живота си. Има светли и тъмни моменти. Както при всички други хора. Има много цветни и колоритни между православните хора. Има и облечени от горе до долу в тъмни цветове. Трябва да уважаваме всеки човек, че и да го обичаме. Щом е решил така- добре. Ако е мрачен и потиснат- добре, ще се помолим за него, Господ е добър, ще му помогне. Пътят на вярата е процес, в който преминаваме през какви ли не изпитания, включително и страх, и униние, и осъждане, и най- вече гордост. Важното е как излизаме от всичко това. Така поне си мисля. Православните хора, които познавам не приличат на описаните от младежа в статията. Естествено, всеки си има някакви кусури, но кой няма. Ние идеални ли сме? И накрая- познавам такива, които чрез Православието са се спасили от наркотици, но не и такива, попаднали в последствие в техния капан. Да пази Господ!
Напълно съм съгласна.
...Нужно е само спокойствие, нужно е да се опитат да бъдат себе си, такива каквито Господ ги е създал – свети, добри и весели."
И: Тук най-страшната дума е “длъжен”. Ние нямаме такива задължения, защото всеки от нас има свой ритъм и стил на живот, уникален и неповторим, без предписания отвън, избиран лично по пътя на пробите и грешките. Просто стилът на живот на православния не може веднъж завинаги да бъде унифициран и предписан за всеки един без изключение.
Не трябва да казваме: ето това е православно облекло, това е православна музика, кино, спорт, храни, книги, и не може да има други, освен тях. Кой ги е определил? Кой притежава този безценен дар да бъде безгрешен?[/i]
И: Тук най-страшната дума е “длъжен”. Ние нямаме такива задължения, защото всеки от нас има свой ритъм и стил на живот, уникален и неповторим, без предписания отвън, избиран лично по пътя на пробите и грешките. Просто стилът на живот на православния не може веднъж завинаги да бъде унифициран и предписан за всеки един без изключение.
Не трябва да казваме: ето това е православно облекло, това е православна музика, кино, спорт, храни, книги, и не може да има други, освен тях. Кой ги е определил? Кой притежава този безценен дар да бъде безгрешен?[/i]
Nil desperandum!, именно.Някъде коментирах, че ми е правило впечатление различното облекло, например всички жени и деца са с дълги, откровено грозни поли,дори млади, красиви жени, облечени като лелки, момиченцата и те.Това ми е правило впечатление но на малко места. Когато бях бременна, не ми личеше до късна бременност и се притеснявах да ходя на цялата литургия, защото не можех да стоя толкова дълго права, а ако седнех ме гледаха накриво. Още като дете имам един неприятен спомен, бях с моята баба на църква и явно нещо съм направила, но някаква жена се обърна и така грозно ми изсъска в лицето.Да се прави проблем, че жена в напреднала бременност не чака на опашката за Цветница, да се бутат и пререждат солидни, възрастни хора. В посланията на църквата често се залага много повече на изкуствено печалните лица, а не на необходимостта да бъдеш радостен, сякаш самобичуването е начин да се справиш с гордостта, за мен самобичуването е също проява на гордост и то може би по-опасна.
Разбира се, че има и такива хора, но защо трябва да се обобщава, сякаш масово православните сме такива. Не бива да сме такива. И ако някой, търсещ духовното влезе тук и прочете тези неща, а и по- рано обсъжданото и оплювано духовенство, какво ще си каже? Ние имаме и тази отговорност. Ще отиде при Дънов или при протестантите... та те са толкова усмихнати, пеят, весели са, всичко изглежда лесно и приятно, но само на повърхността. А ние тук- едни намусени, осъждащи и лоши хора. Така изглежда. Защото не даваме добри примери, а само лоши. Трябва да се говори за всичко, но да се дават и добрите примери, защото и тях ги има, даже са повече, но никой не ги вижда.
Пускали сме тази статия тук, но е по темата и представя другата гледна точка: Православието е нежна майчинска прегръдка
Пускали сме тази статия тук, но е по темата и представя другата гледна точка: Православието е нежна майчинска прегръдка