С плач на детска градина

Здравейте,
 освен, че е  „проблемът с детската градина е често срещан“, винаги зависи  и от конкретното дете, и конкретното семейство. Това, по мое мнение и е едно от интересните неща в нашата професия – винаги е различно. Така че ви благодаря за запитването.
Явно много добре си познавате детето, защото сте „нацелили“ основните психологически механизми, без да сте специалист по детско развитие.
Да, когато се разболеят, децата „инфантилизират“ - тоест като че ли за кратко се връщат към предишни „стъпки“ в развитието си, като след като оздравеят „наваксват“. За съжаление, в „пренаселените“ детски градини децата боледуват често. Приемете, че това е „тренинг“ за първи клас и там, най-вероятно, вече ще си е изградил железен имунитет и няма да пропуска и да трябва да наваксва.
Също, явно много точно сте усетили, че когато вие сте тревожна и той става тревожен и ходенето на детска градина става по-трудно. Майката и детето , както и сама сте открили  са като „скачени съдове“ по отношение на емоциите. Децата, освен че са чувствителни, много бързо научават, понякога и подсъзнателно, че е много лесно да манипулират майките си през чувството за вина. А много майки се чувстват именно виновни – че оставят децата си за да ходят на работа, че нещо не са направили както трябва с  оставянето в детската градина, че не са обяснили достатъчно добре, защо и т.н..
Третото, с което съм съгласна с вас е, че като че ли става дума за „противопоставяне“ между вас и синът ви. Това, че е малък, просто означава, че механизмите да го прави са различни от тези на възрастните, а не че не пробва..Друг е въпросът дали това е осъзнато или не. Проблемът в това е, че и двата изхода от противопоставянето „няма да му свършат работа“:
- ако той успее да ви се наложи, на крехката възраст от 5г, това означава, че ще се разколебае във вашия авторитет на възрастен, отговорен за него човек, който знае и казва какво да се прави с неговото възпитание и развитие. Защото, ние родителите сме хората, които знаем кое е най-доброто за децата ни  и освен това ние носим ОТГОВОРНОСТТА за това да станат здрави, доволни и отговорни възрастни.
-ако не успее, може за известно време да пострада самочувствието и себе оценката му.
Обикновено като „арбитър“  и "балансьор" в подобни ситуации на противопоставяне и конкуренция се меси другия родител. Не случайно, чисто психологически, най-доброто е децата да разполагат и с двамата си родители, именно защото подобни омагьосани кръгове, се разкъсват по един "неболезнен" начин.
В светлината на всичко изписано до тук ми се струва, че най-уместно  да пробвате това, което сама предлагате – един ден да го води на детска градина баща му, един ден вие. Това предварително да се разясни на детето и то да е на ясно че, всеки ден ситуацията ще е различна. Спрете да му обяснявате, каквото и да е повече. С действията си ще покажете, че:
-ходенето на градина е нещо неизбежно
-да, ситуацията – родителят, който го води, групите може да са различни..
-да, родителите са на едно мнение по въпроса с градината и се подкрепят в решението си.
Пробвайте с тази "стратегия",  още повече, че то е нещо, до което сте достигнала сама, тоест доверете се на себе си, ако не сработи, винаги можем да потърсим други решения.
Желая ви успех.
Даниела Тахирова /психотерапевт/

Здравейте!
Благодаря Ви за отговора. Междувременно през изминалата седмица, след като Ви писах за съвет, прибегнах до малко по-драстичен метод, нещо като наказание. По принцип почти всеки ден след като го взема от градината, той обича да кара колело или кола пред блока или из квартала. Казах му, че няма да му позволя да кара нито едното, защото искам да си помисли хубаво за държанието си сутрин и при положение, че няма конкретна причина да се държи така с мен сутрин и продължава да плаче. Признавам, че му бях доста ядосана по принцип, но когато му обясних какво съм решила го съобщих със спокоен и твърд тон, така че да разбере, че съм наистина сериозна. Той го прие с неохота и се постара в следващите дни да не плаче. Върнахме се към нашия си "ритуал" да се гушкаме и да броим до число, което той си избере и после да си кажем чао. На третия ден вечерта, докато се приспиваха и си говореха, е споделил на баща си най-накрая някаква причина - че му било много трудно да се раздели с мен сутринта и че тези един-два гуша, които му давам, не му били достатъчни.
Тази сутрин по "понеделнишки" плака сърцераздирателно, но успяхме да се разделим добре и то без да се е тръшкал и изтерясвал. Ясно ми е, че методите с наказанията са с краткотраен ефект, но идеята ми беше да го накарам да се замисли и да му покажа, че той може да се справи с чувствата и ситуацията и сам. Точно това беше и единствения ни разговор през уикедна по отношение на градината.
На този етап ще пробваме с това, което вие ми предлагате, да се редуваме сутрин с воденето на градина.
Не знам защо майките в общия случай, губим авторитета си така лесно и по този начин макар и неволно караме бащите да се превръщат в "лошото ченге". Начин, по който явно съм била отглеждана, и който бих искала да избегна.
Благодаря за пожеланията и вниманието и ще ви пиша пак!

Здравейте,
Много ви благодаря,че ми представяте нещата в развитие.
Наказанията и правилата, смятам, също са  част от възпитанието на децата. Вие си познавате детето най-добре и сте му майка, така че каквото сте сметнала за най-добро, това сте направили. Това за мен е правилния подход и точка.
По отношение на „лошото ченге“ - Най-известната френска психоаналитична концепция за отглеждане на деца гласи точно това –  За „правилното слагане и случване“ на детската психика, независимо от пола, бащата винаги трябва да дава и налага правилата т.е той винаги е „изправен“="лошото ченге", майката винаги  трябва да се грижи и утешава т.е тя винаги е „легнала“="дорото ченге" (“легнала“ и „изправен“ са термини на Жак Лакан). Тъй като това е само теория, признавам, много ефективна от терапевтична гледна точка, играта „добро ченге/лошо ченге“ , по мое мнение,се случва не винаги в този изчистен вид, обаче винаги върши работа .
Даниела Тахирова