Раждане в Майчин Дом - София (2 тема)

Историята води началото си от предишния ден, когато празнувахме общ РД на девойките (8 февруари, събота). Бре, на този ден се чувствах прекрасно, подготвях, сервирах, отсервирах, вечерта  даже обрахме прахоляка зад хладилника (място, невидяло почистване поне 3 години).

На другия ден, както му е обичаят, тръгваме към мамини и пристигаме около 12 часа, и точно тогава започнах да усещам някави контракции, но не им обърнах внимание, та нали и преди това си имах постоянно (а предния ден бях чела случайно, че трябва да се алармираме, ако контракциите са повече от четири/час). Е, тези определено бяха през около 10-15 минути, но аз някак си зарових тиквата в пясъка и си рекох, не, само ми струва, надали за това става въпрос. Че кой очаква да роди в 27 г.с.+6 дни?

(Само да уточня, тези контракции бяха силни и ритмични, различни от обичайното, но не и болезени все още. И все пак, бяха подозрително регулярни, имаха начало, пик и край, трябваше да се усетя, ама аз не.)

Разходихме се с децата и като се върнахме към 14 часа, се почувствах аЦки изтощена (от контракциите явно), та си полегнах и така докъм 15-16 часа, но ония ми ти контракции не спират, и туй то. И въпреки това аз продължавах да съм с дълбоко заровена в пясъка глава - магаре, бре. Ообаче като станах и отидох до тоалетната, установих, че имам съвсем леко зацапване (розово-каХяво). Ето тогава вече ми светна сигналната лампа, но все още се надявах, че може да се спрат нещата (блажени са вряващите).

Лъв ми си беше тръгнал, както обикновено, а аз бях само с майка ми, сестра ми и децата. Звъннах му да пристига незабавно и да и донесе някои неща, от които най-важното - самобръсначка, хаха, ще се гътна. Докато ми намери нещата и се натутляви, то стана 17 часа (контракциите все още бяха регулярни, но аз ги бях забравила, вместо това бях съсредоточена в зацапването, което м/увременно беше спряло). Влязох в банята, поприготвих се, колкото да не е без хич и дансъ излагаме пред чужденците, а като потеглихме (от Младост-4) беше точно 17:30. Обадихме се на моя доктор (от Шейново), той обаче не беше схванал сериозността на положението и отговори, че на другия ден ще се погрижи.

И така, пътуваме към Шейново в неделя вечер, когато софиянци се връщат от родните места, както обича да се изказва лъв ми, то не бяха каруци,  то не бяха „бакшиши”, а моите контракции зачестяват и започват вече да стават лееееко болезнени, та с крайчеца на очото си аз започвам да прозирам накъде са тръгнали ралтите, но все още главата ми е в пясъка.

Пристигаме в Шейново към 18 часа и там се установява, че имам 4 см. разкритие и пролапс на мехура (преминал в шийката на матката). Зацапването е било от шийката, която е изгладена естествено и всичко както си му е реда... за раждане, хахаха. И тогава вече главата ми изскочи като тапа от пясъка. Но не се стреснах, не се уплаших, нищо подобно - мобилизирах се.

От Шейново ме посъветваха да се изстрелвам директно в МД (с мръсна газ) заради бебчо, и така си измиха ръцете - пуснаха ни по вода, дето се вика. И така, пътуваме с лъв ми с нашата кола и неговото пословично чувство за ориентация (или липсата на такова). Ей, тоя човек три пъти се обърка, а моите контракции стават все по-силни и по-начесто (и няма да повярвате, ама нито един веднъж не си помислих, че може да родя в колата, даже си се надявах, че ще сфоримрат екипче прелюбезните д-ри от МД и ще си ме резнат коремно, както си требе).

Та, пристигаме ние в МД, в приемната, в която витае един своеобразен архаичен дух от края на 70-те години на миналия век, ама нищо не е мръднало, дори подовата настилка (мозайка) и боята. И като извадиха количката (че нали не трябвало да ходя, ония от Шейново предупредиха да съм внимателна, че раждам дефакто), лъв ми като я видя, рече „Абе, я по-добре си ходи на собствен ход”. Долу ме прегледа една мАкедонка, която ни увери, че щели да направят всичко възможно, но „нали знаете, няма гаранция...” А аз вече си имах бая болки, не можех да стоя мирно и по гръб - разкритието ми се оказа 9 см. (от Шейново до МД) Не съм се разтревожила нито за миг, но ме болеше и си чаках спиналната за секциото, но...

Когато ме качиха горе в родилното, разбрах, че ще ми се размине третото секцио (не им се разправяше май, а и бях доста напреднала). Само леко се уплаших, но си духнах в пазвата и си пожелах „Дано знаят какво правят!” Поне пропуснах клизмата и тоалета - нямаше време, но аз си се бях и леко подготвила (макар и не добре, както отбеляза македонката). Вързаха ме на монитор, за да следят тоновето на бебочеството - най-неприятният момент - аз исках да лежа настрани и да си държа корема - забраниха ми. Бяха крайно нелюбезни (да не кажа груби), все пак - неделя вечер, вместо да си пият чайче/ромче, дошла някаква, при това изпратена от Шейново (защо те пратиха? топ въпроса на вечерта).

Но пък раждах във ВИП условия, в отделна родилна зала. И се радвах на особено внимание (и грубост) - на лъв ми, преди да го изгонят, долу от приемната, му рекли, „В момента поне 5 човека са в/у жена ти.”

По едно време водещият лекар извика, „Няма предлежание.” и леко ме ошашка - той пък не напипвал глава ли е, крака ли са. Довлачиха монитор, видя, че е глава, но аз си знаех. То при такова малко бебе тръгва първо мехура (пролапс), па и не се пука до сами края, та ми развяха оня ми ти шиш и ме уплашиха и с него, та си викам, леле, колко ли ще боли, но за мое учудване не боля, направиха го професионално - в началото на една контракция.

И така, след като известно време ми забраняваха да охкам и да пъшкам, да се хващам за корема и да припадам, а аз се чудех дали да ги попитам, мога ли да повърна, или направо да им го сервирам, още преди да повърна, дойде време за напъване, ама аз пък не усещах  напъни, честна дума. Или не знаех какво е. Питат ме, напъва ли те - за техен ужас отговарям - не знам. А преди напъването беше моментът с дишането, един от най-трудните: „Дишай, не напъвай!” Туй толкоз ме озори, но успях, горда съм със себе си (не че съм напъвала, но не ми се дишаше).

И моето напъване се свеждаше до наай-просто ръмжене. Естествено скараха ми се „Не ръмжи, а напъвай!” (Не мога, бе! Не знам кааааак!). Окуражиха ме „Айде, напъвай, да не те режем сега!” И така, след може би 4-5 напъна, на бял свят излезе Никола Панчев или Нико Бързаков (тогава не знаех още, че ще е Никола). Отбелязаха, че е малък, показаха ми го отдалече, но аз поради болката бях започнал да виждам размазано и видях нещо синьо-лилаво в далечината, но дотам (и беше по-голям отколкото очаквах). Той изплака, поне това чух и се кротнах.

После родих и плацентата, нея по-лесно, олекна ми от всичко, физически и психически. Дойде един ангел анестезиолог, младо момче, който ме погали с думи и ме попита как съм и нещо за алергии към упойките, после ме приспа за ревизия на матката (нещо като абразио), на тръгване отново ме попита как съм и ми пожела късмет.

Събудих се 10-ина минути по-късно вече с ревизирана матка, същевременно дойдоха да ме вземат с количка, по-нова от онази в приемната. Качиха се горе, на 12-я етаж, изпишках се, но още не знаех дали имам разкъсвания, шевове, епизиотомии. На другия ден разбрах, че нямам. Имах леко охлузване и смъдене при ходене до тоалетна, но... само това.

Имайте предвид, ако се колебаете, усещането след нормално раждане е усещане за летене, явно някакви химически в-ва се отделят в мозъка и стимулират такава реакция. Нищо че го няма бебето, нищо че са били груби, всичко им простих, вярвах, че с Нико всичко ще бъде наред и е само въпрос на време (повечко  време, вярно е). Ама и те като приключи раждането, гордо заявиха: „19:55 минути, нормално раждане след 2 Цезарови! (ама на малко бебе)”. Ше речеш, че те са го родили, милите.