Шеста тема на чакащите

Здравейте, не съм писала от повече от година тук, всъщност откакто осинових. Рядко и влизам да чета.Виждам ,че има много нови хора- надяващи се, чакащи, вълнуващи се, страхуващи се,вярващи, невярващи в системата и т.н.Минах през всичко това за две години.Казвам две години, защото преди да подам документи за осиновяване започнах да чета темите тук.Прочетох всичко, поне 5 пъти.Това ми даде възможност да се осъзная и да разбера какво дете ще имам.Казвам го директно за да няма неясноти- разбрах, че при всички случаи ще ми се предложи дете от ромски произход.На получилите предложение за дете от български произход - честито, Вие сте единици.Няма да налагам мнението си за или против  дете от ромски произход, защото всеки сам взима решение и знае защо го прави:било то съобразяване с половинката си, с роднини, с колеги, с приятели, със собствени убеждения за този етнос или други съображения.
Та така: Тръгнах с голяма вяра, надежда, позитивизъм, мечти.Зачетох......И,като попарена останах.Чета първа, втора, трета тема.......ромски произход......ромски произход.Пак препрочитам всичко, стигам до четвърта тема.... пак същото.Мисля обаче че срещнах едно предложение на дете от български произход, обаче.Това същевременно не ме обнадежди изобщо.Два, три месеца осъзнавах какво се случва, плачех че нямам шанс да имам дете, не ми и минаваше мисълта за дете с ромски произход.Започнах пак да чета, от началото, но вече четех познатите  дискусии на хора, които познавах виртуално.Започнах да следя вълненията им при първите срещи, вторите, подаването на документите, делото , взимането на ДЕТЕТО и първите радости от присъствието на човечето вече у дома.Радости и притеснения от грижите естествено.Радвах се със всяка жена, написала след срещата че са харесали детето.Някои ги харесваха на първа среща, други на втората, когато емоциите са се поуталожили.Подадох документи, вече знаейки какво очаквам.И знаете ли, тогава се почувствах спокойна.Премина срещата със социален работник на когото казах, че нямам претенции за произход,че съм наясно какво очаквам.Премина и курса- там бях единствената без претенции за произхода.Улавях се, че започвам да заглеждам бебета в колички и да си казвам това какво е сладко.Докато не мина покрай мен количка с дете, мургаво, но с големи очи и мигли, смеещо се,пухкаво и сладко.Тогава погледнах майката- ромка.После умишлено заглеждах ромчетата, ами виждах деца, като всички деца, сладки, плачещи или смеещи се, къдрави или с прави косици.ДЕЦА!!!Но ми трябваше година за осъзнаване.Това е.След година и три месеца от подаването на документите получих писмо.Срещата беше на другия ден, в друг град.Писмото се беше мотало в пощата и нямах никакво време, можех да отложа за друг ден, но не исках.Обадих се и попитах само:Здравичка ли е.ДА.Нищо повече, благодарих и затворих.Тръгнах на следващия ден, много спокойна, не очаквах нищо, незная защо.В главното управление ме посрещнаха, прочетоха ми досието, нямаха снимка.Казаха ромски произход и ме попитаха дали желая среща.Да!Отидох в друг социал където щеше да се състои срещата.Там казаха да изчакам, че приемната майка не е дошла още.Междувременно да кажа осиновявах сама и бях с две приятелки от училището още.Видяхме да спира кола и да носят мургово детенце.Тя беше на година и 1 месец.Веднага ми стана ясно че това е детето.Не я харесах.Толкова не я харесах, че като ме извикаха гледах приемната майка, не и бебето.Влязохме в една стая и тя ми я подаде.Тогава малката ме гушна, усмихна се и цвъркаше.Поиграхме си, тя се оказа много сладка, усмихната, не можех да я видя, тя постоянно искаше да я водя.Не усетих как е минал един час, а аз си казах защо само десетина минути е минало.Мина срещата, не подадох заявление, оставих го за следващата среща да премисля.На другия ден изгубих вече образа и, не го запомних, разми ми се, но се хванах да се ядосвам че не съм го подала.На следващата седмица нова среща- виждам я, ох мургава, не ми харесва, отново игри, отново веусетих нищо.Гушнах я за довииждане и я погледнах, не се бях създавала образ, но не беше и този.И подадох документите.Премислих много неща обаче: на колко години съм, каква е гаранциятя че другото ми предложено ще е здраво, дали ще има друго. и така.С времето идва любовта и обичта.Година и малко от осиновяванета ще кажа само едно, че нямам време сега да пиша - Незная как се обича родено дете, но аз я обичам толкова на колкото съм способна, тя е най-хубавото дете с най-дългите мигли.Прекрасна е.Красива и инатлива.Когато й се карам тя казва мамоооо цунки цунки...Събужда се през нощта, сяда , навежда се и ме целува- тогава аз плача и ми се свива сърцето че можех да я откажа.Това беше моят път, моят избор.Успех на всички чакащи пожелавам.

Хубава история. Истинска и много положително зареждаща, защото е честна. Успех и здраве, DPP

Благодаря ти за споделената история, DPP! Още дълги години да те радва детето ти 

DPP,просълзи ме...
Наистина не е лесно решение. За мен ти си се справила страхотно с това да се настроиш.  Важно е човек да е наясно със себе си.
Дано накараш повече хора да се замислят. 

А децата ни наистина са богатство, независимо от произхода им.
Наскоро си мислех за това колко различни са и ще бъдат синът ми и другите деца, растнали в едно и също приемно семейство. И това не е заради  произхода им, а заради различните семейства - заради нас. Те стават и са нашите деца. От нас зависи до голяма степен какви ще са децата ни,  а не от произхода им.

DPP, и аз на първата среща мнооого се чудих. При мен проблемът не беше цвета на кожата/ произхода в този смисъл.  Всъщност притесняваше ме произхода - информацията за майката и утежняващи обстоятелства около бременността и раждането, недоносеността, огромното изоставане в развитието и това дали ще навакса, диагнозите, които ми изредиха и предупреждението на социалните, че детето е без отказ и майката ще обжалва, тя нямало да спечели и детето наистина ще бъде осиновено, но ???... Според мен всячески се опитваха да ме откажат, да събират откази, защото е била вписана в регистъра за международно. Това, последното, не ми го казаха, но аз вече бях разглеждала регистъра и бях обърнала внимание на две досиета. "Моето" дете беше едно от двете. А и социалната изпусна едно извинение с половин уста, че ми я предлагат само, защото съм заявила, че бих осиновила и дете със здравословен проблем, а те "искали да й дадат шанс да остане в България". Та и аз бях в огромна чуденка. Честно да си призная, ако си бях оставила време за размисъл, сигурно щях да се откажа. И тогава, докато слизах по стъпалата на ЦНСТ-то взех решение - "Няма какво толкова да я избирам, няма ДЦП или диабет, щом американците могат и аз ще положа усилия да навакса, а и не знам следващ път ще има ли и какво дете ще ми предложат..." Слязохме на улицата и се обадих по телефона на майка - взимам я! И се улових, че веднага започнах да мисля и да говоря за нея като за "моето" дете.

Никога няма да забравя един коментар от темите, че ако децата избираха нас, а не ние тях, колко ли ще се наложи да чакаме тогава? Въпреки, че при мен се получи точно така - детето избра мен, после аз - нея. И това в рамкитет на един час. Толкова емоции бяха на първата ни среща, на втората, на третата. Точно, когато вече подавах документите за делото се обаждам на моя братовчедка, която беше преди години юрист в нашето ДСП. Обяснявам й колко е сладка малката, колко нямам търпение да си я доведа в къщи, а тя ми казва: "Това е ясно! Всички деца се изключителни, но кажи ми тя дали те хареса теб?". Вечер, когато си легнем и си казваме, че се обичаме, тя задължително се изказва: "Мамо, аз те обичам повече! От тук до Слънцето и до Луната и обратно!". Това засега ми стига!

А аз да попитам - кога свикнахте с детето, колко време мина, докато го обикнете.
Минава вече месец и нищо.
С родната ми дъщеря трудно свикнах, много време мина, а и бях оперирана от чувства към деца, заради невъзможността да имам мои дълги години. Това ми беше огромен проблем, не понасях децата. А сега се оказва, че много трудно свиквам с тях, много трудно.

Благодаря, DPP! Прекрасно написано!
Бих посъветвала чакащите, които имат съмнения относно произход и цвят на кожата, да се срещат с повече осиновители и техните деца. Така ще могат да си дадат отговор на въпроса какво да очакват и с какво могат да се справят. И когато ги налегне отчаяние, че нещата няма да се случат, нека си препрочетат статистическата тема.

Въпреки любовта ми към децата и всички деца, които са минали през живота ми, май с моето най-трудно свикнах. Може би след около 3-4 месеца можех да кажа, че това е моето дете без всякакви притеснения и на всеки. Две години след това, вече нямам никакви съмнения, че сме свикнали една с друга. Тя свикна по-бързо от мен. Може би за около месец. И точно, когато се чудех дали я обичам достатъчно и дали точно това е майчината обич, сънувах сън, че ми я вземат и ми дават друго дете. Що сълзи изревах на сън и колко се травмирах не е истина. Когато се събудих с все още насълзени очи и я видях да спи до мен, бях на върха на щастието. Тогава разбрах колко много наистина я обичам и не искам никой друг на нейно място. Това беше може би около третия месец, откакто бяхме заедно.

Нямаше експлозия от фойерверки. Малкият почти от първия ден го почувствах мой. С каката беше много по-дълго и трудно - тя да ме приеме и аз нея. Започнах да го осъзнавам когато ме питаха защо не я върна. Тогава разбрах, че е моя, че колкото и да ми е трудно не бих могла да се откажа от нея. Човек не се отказва от детето си, защото му е трудно, много трудно. Осъзнах с пълна сила колко я обичам на първото тържество в градината (около година и половина след като я осинових). Моето беше едно объркано, изгубено дете, което се опитваше да бъде смело и да направи това, което е репетирала. Тогава някаква буца заседна в гърлото ми и сълзи напълниха очите ми. Научих се да я приемам и обичам такава, каквато е -инатеста, хиперактивна, с проблемите и особеностите си, тръшкаща се, излагаща ме, хитруша...

Vi_Vivian, как мина срещата?

Vi_Vivian, питай, ако нещо те притеснява за детето. Хора и опит - колкото искаш, все някой ще даде съвет и ще помогне. Понякога може да настръхваме като глутница вълци, но всеки винаги намира помощ и разбиране тук.

Според мен не е заради това. По-скоро заради нетактичността на някои родители да подпитват "Ами хайде, вие няма ли вече....?". В един момент намразваш всичко, свързано с този въпрос, макар че е ясно, че не е недоброжелателен, тъкмо напротив, но е нетактичен.

Отделно от това не са малко вманиачените майки , които натрапват всичко, случващо се около собствените им деца, на околните. Без да ги интересува дали пък на човека отсреща няма да му стане криво докато маминка му разказва въодушевено час и половина как нейното дете прави това или онова.

Изобщо хората са дяволски нетактични..

До DPP - Ентусиаст
# 886 5 юли 2017, 17:03 ч.

Здравейте,

Прочетох всичко много внимателно и страшно много ме зарадвахте, че сте направили правилния избор. Пиша ви   като жена с опит на бивша приемна майка, отгледала две деца и чакащ осиновител. Първото дете, което ми дадоха да гледам, беше българче на почти 5 години  с майка наркоманка, която докато е била бременна си е била по 3 пъти на ден хероин. В резултат , детето беше със страхотна обремененост и изпадаше в страшни кризи. Какво съм преживяла само аз си знам и не искам да се впускам в подробности, тъй-като детето вече е осиновено. Второто дете, което ми дадоха  беше ромче на две години, момиченце, едно таково уплашено и свито, като животинче. И аз като вас преживях първоначалния шок, детето беше мръсно , недохранено, въпреки че беше в дом. Когато го взех във вкъщи ми трябваха два дни да го преведа в ред, изкъпване с Бочко, мазане с масла за омекване на кожата и ред други неща. Първите дни, горкото от стрес не искаше да яде и само повръщаще. Да не говорим, че от дома не си бяха свършили работата и детето беше без ваксини и ред други неща. Но бавно и постепенно нещата се нормализираха. 6 месеца я гледах във вкъщи, докато тръгне на детска градина. Работех от вкъщи, детето бързо свикна и не ми е създавала много проблеми. Е не беше лесно и  трябваше доста време за да се отпусне да говори, да я подготвя за детска градина. Хубавото беше, че детето беше много спокойно и кротко дете. 2 години и половина живя при мен. Мъкнех я на всякъде с мен, всичките ми близки  и приятели я приеха. Водех я на море, планина, на всички детски спектакли в София. Записах я на детска градина, където бързо свикна, имах известни проблеми с учителки и някои майки, защото детето беше по мургаво, но и това преодоляхме. Детето посещаваше народни танци, анг. език, пеене и направо разцъфтя. Това дете буквално ми запълни живота.  От 3 години и половина съм вписана в Регистъра за осиновяване. Когато исках да я осиновя, социалните по доста груб начин ми отказаха. Осиновиха ми я преди една година. Няма да разказвам какви драми преживяхме и двете при раздялата. Мъката беше страшна. Стрес голям. Още и чувам писъците. Беше ми нужно доста време да се съвзема. Добре, че попадна на хубави осиновители, които ми дават да я виждам по скайпа, да я чувам  и да съм спокойна, че е добре. А аз....... продължавам да чакам, социалните да се сетят и за мен вече почти 3,5 години. Искам да уточня само, че съм кандидат осиновител за момиченце между 2,5 и 5 години без претенции за произход. И пиша без претенции за произход ,защото от опита си установих, че не е важен произхода, нито гените, а най-важна е средата. Както казваше нашата педиатърка- 10% ген, 90 % среда.
Искам да уточня така също , че съм на 42 години  жена с хубава професия, работеща,пътуваща много и видяла доста,  която освен всичко друго се осмели и 4 години да бъде и приемен родител и въпреки всичко което преживях и разочарованията от социалните ни система /която е доста тромава и ред други неща, на които ставах свидетел/, децата са прекрасни и времето с тях ми е било най- пълноценно.

Така също  чета този форум и ми прави впечатление, че доста  осиновители и чакащи са настроени против приемните родители, виждам дори една масова истерия. Това е глупаво и отчасти е насаждано от самите социални , за които не искам да коментирам. Приемните родители са доста мачкани от системата и самите социални, презирани от осиновителите, тези хора не заслужават таково отношение.  Да работят за пари, а вие не работите ли! Бих се радвала, ако моето бъдещо дете има добри приемни  от които е научило основите на живота. И да, бих поддържала връзка с тях, защото считам, че човек трябва да отвори сърцето си и да надскочи себе си!

Успех на всички чакащи, кандидат осиновители и вече мами. Не е лесно, но от опит ви казвам, че си заслужава!
Всеки миг, минута и секунда. Не бъдете озлобени, отворете сърцата си и вашето дете ще ви се отблагодарява всеки ден!