365 тайни от моя живот /4 тема/

Ще мине! Поспи малко!

Имам тайна, от която ме е срам и никога не съм се осмелявала да я споделя. Тя е, че не искам да имам приятелки и приятели. Не искам никой. Жадувам за самота. Не ми се споделя, не ми се говори дори. Искам да остана сама със себе си и да мълча. Приятелките ми се обаждат честичко по телефона. Интересуват се от мен, искат да споделят. Хора, срам ме е да го кажа, но се дразня от тези разговори. Натоварвам се. Имам чувството, че сама ми е най-добре и съм щастлива. В същото време немога да го споделя с приятелките, защото ще се обидят. А аз съм изморена от хора и общуване.

Много добре те разбирам..
Но аз на моите често им казвам, че не мога и не искам да ги виждам, говоря и тн.
НО - ако е нещо наистина важно или имат нужда - винаги откликвам.

Много тъжно ми стана преди малко - една приятелка дълго рева на телефона..кърши ръце и събира сили да си тръгне след повече от 20 г. брак.

Аз също откликвам винаги, когато имат проблем. Точно в това е проблема. В дългото изслушване на техните проблеми, в дългото съчувствие, а в същото време аз не споделям и не искам да споделям /напоследък съм се затворила в себе си/. Как да кажа на страдаща приятелка да не ми се обажда, че не ми се слуша вече. И накрая излиза, че се съобразявам много с това да не нараня другите и прекалено малко се съобразявам със себе си и моите потребности. Сигурно съм лоша и съм егоистка.

Вероятно сте много млади още, затова изисквате внимание за себе си от другите..
Опитай се да им обясниш как се чувстваш и поискай и ти разбиране от тях.

ако е обичайно, ежедневно, тегаво мрънкане, просто не си вдигаш телефона, когато не си на кеф
при директен въпрос "защо", отговаряш "не ми се говореше" и край
дългогодишните ми приятелки знаят, че от време на време съм абсолютно неконтактна, желая да бъда оставена сама и появяват разбиране, защото в моментите, в които имат истинска нужда от приятел, съм до тях
научи се да казваш "не" и се съобразявай със собствените си желания
ако някой до толкова не успява да съобрази, че е редно за замълчи и да те остави сама, когато имаш нужда, дали ти е истински приятел, който е загрижен за теб? ми не

Абсолютна същата, т. нар. тайна, имам и аз. Тайна е, че отскоро си изтрих всички социални приложения на телефона (от рода на Viber, Instagram, Messenger, Fb), именно, за да сведа до минимум разговорите с околните. А когато някой реши да ми се обади, за да сподели нещо или просто да ме чуе как съм...игнорирам самото обаждане. Тайна е, че напоследък игнорирам всякакви покани за излизания, събирания с колежки, приятелки, познати, както по поводи, така и без не защото си имам други ангажименти, а защото не се чувствам добре там, където има много хора (задушавам се, изнервям се вътрешно, макар и да не го показвам). Обичам да ми е спокойно.

Още един с тайната на Пити и Bubolinaaa91. 
Не намирам за лошо да се ограничават или дори да се елиминират контактите с хора, в чието присъствие човек трябва да е в някаква роля. Да се вслушваме в себе си и да бъдем себе си е единственото, което може да се добави след "трябва". До подобни 'резки завои' се стига именно защото човек твърде много пъти е правил компромиси със себе си. Нещо, което всички правим и което е абсолютно нездравословно, особено в дългосрочен план. Представете си как костта се деформира при продължително носене на неудобни и неподходящи обувки...

Благодаря ви момичета! Стана ми по-добре. Със сигурност ще трябва да променя нещо в себе си, за да се чувствам щастлива.

Мен също ме изтощава присъствието на хора и обожавам да съм сама.
На новата ми работа организират всеки месец тиймбилдинги, което хич не ми е по вкуса и ще видим как ще ги изтърпявам. Колегите са страхотни, за щастие, но аз просто нямам нужда от толкова социални контакти.
Още от дете предпочитах да си чета книга, вместо да участвам в колективни игри.

Преди, когато се чувствах разочарована и "пренебрегната" от близък за мен човек, първото нещо, което ми идваше наум, е да стоваря целия гняв, злоба, тъга, която е предизвикал у мен, с такава страшна сила върху него, че, мисля си, ако думите имаха способността да убиват, да съм пратила досега няколко човека в реанимация... съвсем целенасочено. Не вярвам в приказки от рода "ако те ударят по едната буза, подложи и другата". Благодарна съм, че съм израснала достатъчно разумна (нямам спомен някой да ме е учил кое е правилно/морално и кое - не; от дете си бях много сериозна и имам чувството, че съм се родила с характера си) и умея да се въздържам и да правя добро впечатление на хората,.. защото вътрешно съм един много гневен човек.
Странното е, че вече нямам никакво желание да "викам" и да "блъскам". Нямам и желание да говоря с хората, отключили това състояние у мен, независимо в какви отношения се намираме в момента. Хубавото в случая е, че не го правя, "защото това е зряло поведение", а защото от много време насам най-после започна да ми пука за мен самата.. Целият този гняв, който насочвах към определени хора, се връщаше почти мигновено като бумеранг към мен. Бях много нещастен човек,.. но пък и не съм такава да споделя пред някой какво ме тревожи. Сама се "оправях", и това не е от вчера и днес, винаги е било така при мен. "Самотата" никога не ме е карала да се чувствам самотна. Мисля, че съм най-добрият си приятел! Човек трябва да разчита единствено на себе си за собственото си щастие и вътрешен мир! Грешката ми беше, че досега разчитах на други хора за това; беше ме страх, че сама няма да "оцелея".
От дълго време не съм се чувствала така свободна. И не ми пука за никого!

Аз да кажа при мен какво става.

Всичко ще е наред. Имам познати, водещи съвсем нормален живот повече от 20 години след инфаркт.

Благодаря 

Green, за мен е удоволствие да те чета.

Sea.sea, това е много добра новина