"Вкусни" книги - 2

"... Господи, сосът извира!
Затварям вратата на фурната, грабвам лъжица и започвам да бъркам. Та той представлява доста гнусна на пръв поглед кафява вода на буци. Отварям трескаво шкафовете, за да открия нещо, което да сипя вътре. Брашно. Царевично брашно. Нещо такова ми трябва. Това ще ми свърши работа. Грабвам малко бурканче и сипвам енергично от бялата пудра, а след това избърсвам потта от челото си. Добре. Ами сега какво?
В този момент си спомням за белтъците, забравени в купата. Грабвам готварската книга и прокарвам пръст по страницата. Промених десерта на целувки с яйчен крем, след като прочетох, че се правели много лесно.
Дотук добре. Ами после?
„Поставете стегналите се целувки в соса, пресипан върху готварско фолио.“
Поглеждам в купата. Да са се стегнали, значи. Моите са в течно състояние.
Трябва да се получат, повтарям си отчаяно аз. Просто трябва да се получат. Следвах инструкциите много внимателно. Може би течността е по-гъста, отколкото изглежда. Може би като започна да я пресипвам, ще се стегне, както обикновено става според кулинарните закони на физиката.
Започвам бавно да пресипвам в тавичката.
Не се сгъстява. Разлива се на бяло лепкаво езерце и започва да капе по пода.
Нещо ми подсказва, че целувките с яйчен крем няма да са готови за вечерята в осем.
Лепкава капка пльосва върху крака ми и аз надавам отчаян вик. Готова съм да ревна. Защо не се получи? Толкова внимателно изпълних всичко! В гърдите ми започва да се надига дълго потискана ярост и заплашва да изригне. Яростта е насочена към мен, към противните подли белтъци, към готварските книги, към готвачите и към храната… Насочена е най-силно към онзи, посмял да напише, че целувките са „лесна работа“…
— Не са! — крясвам аз. — Изобщо не е вярно! — Запокитвам книгата към другия край на кухнята и тя се удря във вратата.
— Какво по дяволите! — възкликва мъжки глас, пълен с изненада. В следващия миг вратата се отваря и на прага застава Натаниъл. Краката му са като яки дървета, а косата му блести на залязващото слънце. Носи раница и изглежда, се кани да се прибира. — Всичко наред ли е?
— Наред е — отвръщам стреснато аз. — Всичко е наред. Благодаря ти. Много ти благодаря. — Махвам пренебрежително с ръка, но той дори не трепва.
— Чух, че приготвяш изискана вечеря — отбелязва той, докато оглежда хаоса....". "... Целия уикенд прекарваме в кухнята. Научавам се как да режа лук на ситно, на филийки. Научавам се как да режа подправките. След това се научавам как да овалвам месото в брашно и да го пусна в горещата мазнина. Научавам, че сладкишите се правят бързо, със студени ръце, на отворен прозорец. Научавам се как да бланширам зелен боб, преди да го задуша в масло.
Преди една седмица нямах представа какво означава „задушавам“.
Докато чакаме нещо да стане, двете с Айрис седим на задните стъпала и наблюдаваме как пилетата ровят из прашния двор, пием прясно сварено кафе, похапваме тиквеник и сандвичи със солено ронливо сирене и листа от маруля с домашно изпечен хляб.
— Хапвай с удоволствие — казва всеки път Айрис, когато ми подава нещо, а след това клати ужасено глава. — Не толкова бързо. Спокойно. Усети вкуса на храната!
 
 
В неделя следобед, с помощта на Айрис успявам да направя печено пиле с плънка от лук, градински чай, броколи, моркови с канела и печени картофи. Когато изваждам тавата от фурната, спирам за момент, за да усетя аромата на пилето. Никога не съм усещала по-приятен аромат на домашно приготвена храна. Пилето е златисто; хрупкавата кожа е поръсена с черен пипер, който смлях преди малко. Сокът на месото все още цвърчи.
— Време е за соса — провиква се Айрис от другата част на кухнята. — Извади пилето и го прехвърли в чиния… След това го покрий. Трябва да остане топло… Сега наклони тавата. Виждаш ли мазнината, събери я с лъжица.
Докато говори, довършва сладкиш със сливи. Поръсва го с масло и го слага във фурната, след това посяга за кърпа и забърсва плота. Наблюдавах я през целия ден как се движи с отмерени, сигурни движения в кухнята, опитва вкуса на всичко, знае какво я очаква и как да се справи. Няма и следа от паника. Всичко е внимателно преценено.
— Така — застава до мен и ме наблюдава, докато бъркам соса. — Продължавай… след малко ще се сгъсти…
Не мога да повярвам, че правя сос. Аз правя сос.
И както всичко останало тук, той се получава. Съставките послушно изпълняват ролите си. Миш-машът от пилешки бульон, месо и брашно се превръща в гладка ароматна течност.
— Браво! — хвали ме Айрис. — Сега го изсипи в топъл съд… извади бучиците… видя ли колко е лесно.
— Ти си вълшебница — заявявам направо аз. — Сигурно затова всичко тук се получава. Ти си вълшебница в кухнята.
— Вълшебница в кухнята! — Виждам я как потиска смеха си. — Това ми хареса. Ела сега. Пробвай. Време е да се насладиш на направеното. — Тя сваля престилката и протяга ръка, за да вземе моята. — Натаниъл, ти приключи ли с масата?
През целия уикенд Натаниъл влизаше и излизаше от кухнята и аз свикнах с присъствието му. Накрая така се увлякох в готвенето, че дори престанах да го забелязвам. Сега той слага масата, постила покривка, подрежда приборите с костени дръжки и меки карирани салфетки.
— Вино за готвачите? — предлага Айрис и вади бутилка от хладилника, за да я отвори. Сипва ми една чаша, след това ме кани на масата. — Сядай, Саманта. Свърши повече от достатъчно за един уикенд. Сигурно си напълно скапана.
— Добре съм! — отвръщам веднага аз. Щом се отпускам на най-близкия стол, разбирам, че цял ден не съм си почивала нито за миг. И ръцете, и гърбът ме болят от рязане, кълцане и бъркане. Сетивата ми бяха бомбардирани от какви ли не миризми, вкусове и нови усещания.
— Не заспивай! — предупреждава гласът на Айрис и ме връща в настоящето. — Това ти е наградата! Натаниъл, миличък, сложи печеното пиле на Саманта тук. Можеш да го нарежеш.
Отварям очи и виждам Натаниъл да пренася пилето. Щом го поглеждам отново — с хрупкава коричка, златно и сочно, усещам как в гърдите ми нахлува гордост. Това е първото печено пиле, което съм приготвила сама. Идва ми да го снимам..."

ВКУСОТИИ И ДЕВСТВЕНА ПРИРОДА ВЪВ "ВСЕКИ ДЕН В ТОСКАНА"

След "Красивата Тоскана" и "Под небето на Тоскана" идва ред на "Всеки ден в Тоскана" - венеца на трилогията на Франсис Мейс.
Американката, която превърна живота си в италианската провинция в доходоносна професия, накара милиони жени по света да й завидят за късмета. Както казва тя самата: "Италия наистина се оказа неизчерпаема!
Да приема дара на една нова и същевременно прастара култура - с различен език, литература, история, архитектура, изкуство - е благодат, която не спира да се изсипва над мен като златен дъжд..."
Минали са 20 години, откакто Франсис Мейс е купила и реставрирала красива 200-годишна вила в сърцето на Тоскана.
Оттогава тя е успяла да превърне старата достолепна къща в дом, да направи чудна градина, да се потопи в италианския начин на живот и да опознае и най-закътаните кътчета на тази красива провинция.
Откривателка по природа, Франсис повежда читателя по малко познати пътища в Тоскана, за да му покаже чудни гледки, да го запознае с най-хубавите италиански вина и местни специалитети, както и с по-бавния, по-чувствен ритъм на живот.
Освен с новия си дом, обител на францискански монаси в миналото, Франсис ще ни запознае и с чудни места, далеч от тълпите с туристи. Ще ни поведе още по-дълбоко в сърцето на Тоскана, в по-девствената, планинска част от тази провинция.
Всичко това е уловена магия, която авторката щедро споделя със запленения читател. А когато описанията и ароматите на току-що приготвените италиански гозби ни дойдат в повече и ни завладее ентусиазъм да си приготвим нещо вкусно, Франсис ни е предоставила рецептите на тези изкусителни специалитети. (Изд. "Хермес")