Здравейте,
Искам и аз да споделя моите проблеми, като всеки друг. Наистина не знам какво се случва с живота ми. Не се чувствам щастлива. Безкрайно самотна и неориентирана.
А преди години пътувах много, бях във вихъра на живота ми. Тогава не си давах сметка за последствия и как живея живота ми, ами вървях по течението. Бях млада, студентка, неопитна. Имала съм няколко връзки с плачевен резултат. Наскоро почнах работа(по- скоро обучение), за което не ми заплащат, но стоя с надеждата да ме назначат. Едновременно с това ходя на други интервюта с надеждата отнякъде да изскочи нещо. Мислила съм за самоубийство, много често, още след поредната раздяла си го представих, че животът ми е до тук вече, аз няма какво повече да изпитам и изживея. Много ми помага работата, това, че съм сред хора и обсъждаме разни неща, но пак се чувствам самотно. На 28 съм, нямам приятел, семейство, без професия, живея при нашите още. Нещата никак не се развиват добре. Вече съм стара, а се чувствам все още като тинейджър. Това не е нормално. Брат ми е по-малък от мен, а работи откакто се помня. Аз съм единствената издънка в това семейство.
На 23 имах възможността да имам дете, бях 2-ри курс, но отказах. Просто знаех, че не съм готова. Искарах труден аборт с ходене по болници. Тогавашния ми приятел, ако мога да го нарека така не показа особена съпричастност. Той решава и мисли на момента. Мина и този епизод от живота ми.
После се появи друг, ама с него платоническа любов, две години ходене насам натам, нищо сериозно. И той отмина. А бях влюбена в него. Постепенно се отдръпнах от приятелите ми от детинство. В един момент усетих, като станах на 27-8 години вече, че животът ми постоянно се върти около мъжете, а не и самата мен. Правя всичко заради тях. Уча езици, записвам се на спортни занимания, какво ли не. Никога не се вглеждам в мен самата и моята кариера и развитие. Мои колежки от университета са с н-та години трудов стаж, деца, а аз... тепърва ще се установявам някъде. Кога пък да мисля и за дете и семейство, като аз оше не съм станала незасисима. А пък как ще гледам дете. Това не мога и да си представя. Не знам.. чудя се как ли щеше да се развие животът ми тогава, ако бях родила това дете. Но как щях да го гледам тогава. Аз себе си не мога да се грижа, а какво остава за друг човек. След унив-тета изкарах 3 години без абс нищо да правя, бях в тотален колапс. Знаех, че трябва да си намеря работа, но не знаех каква и какво мога. Пила съм антидепресанти, ходила съм на лекари. Някаква посттравматична депресия. Опитах се да работя от вкъщи, но без особен резултат.
Сега съм много по-предпазлива. От обучението се прибирам напрво вкъщи. Не говоря излишно, не се мотая с колеги и т. н. Просто гледам моите си задачи и не се впускам излишно в някакви авантюри и тн.
Лошо ли е това, че съм на 28 без деца, съпруг и т.н.? На работата ми всички имат или приятел или деца и т.н. А как изкам пак да пътувам, да видя света, пак да съм усмихната и щастлива. Аз нямам нито доходи, нито семейство, нито възможности да пътувам. Къде е златната среда между това да пътуваш, живееш, да работиш, да имаш съпруг, деца и т.н. Твърде стара ли съм вече? Не искам да си умра стара мома. Баба ми постоянно ми звъни и ме пита ти няма ли да се жениш вече, хаха. Мисля, че още не съм открила човека и не съм узряла (ментално и финансово) за това. Лошото е, че още поглеждам назад към миналото, моите неуспехи, разочарования и т.н., приятели от детските ми години, а не се съсредоточавам върху бъдещето. Още съм с мислене на тийнейджър, а съм на 28 години. Какво мислите за това?
Искам и аз да споделя моите проблеми, като всеки друг. Наистина не знам какво се случва с живота ми. Не се чувствам щастлива. Безкрайно самотна и неориентирана.
А преди години пътувах много, бях във вихъра на живота ми. Тогава не си давах сметка за последствия и как живея живота ми, ами вървях по течението. Бях млада, студентка, неопитна. Имала съм няколко връзки с плачевен резултат. Наскоро почнах работа(по- скоро обучение), за което не ми заплащат, но стоя с надеждата да ме назначат. Едновременно с това ходя на други интервюта с надеждата отнякъде да изскочи нещо. Мислила съм за самоубийство, много често, още след поредната раздяла си го представих, че животът ми е до тук вече, аз няма какво повече да изпитам и изживея. Много ми помага работата, това, че съм сред хора и обсъждаме разни неща, но пак се чувствам самотно. На 28 съм, нямам приятел, семейство, без професия, живея при нашите още. Нещата никак не се развиват добре. Вече съм стара, а се чувствам все още като тинейджър. Това не е нормално. Брат ми е по-малък от мен, а работи откакто се помня. Аз съм единствената издънка в това семейство.
На 23 имах възможността да имам дете, бях 2-ри курс, но отказах. Просто знаех, че не съм готова. Искарах труден аборт с ходене по болници. Тогавашния ми приятел, ако мога да го нарека така не показа особена съпричастност. Той решава и мисли на момента. Мина и този епизод от живота ми.
После се появи друг, ама с него платоническа любов, две години ходене насам натам, нищо сериозно. И той отмина. А бях влюбена в него. Постепенно се отдръпнах от приятелите ми от детинство. В един момент усетих, като станах на 27-8 години вече, че животът ми постоянно се върти около мъжете, а не и самата мен. Правя всичко заради тях. Уча езици, записвам се на спортни занимания, какво ли не. Никога не се вглеждам в мен самата и моята кариера и развитие. Мои колежки от университета са с н-та години трудов стаж, деца, а аз... тепърва ще се установявам някъде. Кога пък да мисля и за дете и семейство, като аз оше не съм станала незасисима. А пък как ще гледам дете. Това не мога и да си представя. Не знам.. чудя се как ли щеше да се развие животът ми тогава, ако бях родила това дете. Но как щях да го гледам тогава. Аз себе си не мога да се грижа, а какво остава за друг човек. След унив-тета изкарах 3 години без абс нищо да правя, бях в тотален колапс. Знаех, че трябва да си намеря работа, но не знаех каква и какво мога. Пила съм антидепресанти, ходила съм на лекари. Някаква посттравматична депресия. Опитах се да работя от вкъщи, но без особен резултат.
Сега съм много по-предпазлива. От обучението се прибирам напрво вкъщи. Не говоря излишно, не се мотая с колеги и т. н. Просто гледам моите си задачи и не се впускам излишно в някакви авантюри и тн.
Лошо ли е това, че съм на 28 без деца, съпруг и т.н.? На работата ми всички имат или приятел или деца и т.н. А как изкам пак да пътувам, да видя света, пак да съм усмихната и щастлива. Аз нямам нито доходи, нито семейство, нито възможности да пътувам. Къде е златната среда между това да пътуваш, живееш, да работиш, да имаш съпруг, деца и т.н. Твърде стара ли съм вече? Не искам да си умра стара мома. Баба ми постоянно ми звъни и ме пита ти няма ли да се жениш вече, хаха. Мисля, че още не съм открила човека и не съм узряла (ментално и финансово) за това. Лошото е, че още поглеждам назад към миналото, моите неуспехи, разочарования и т.н., приятели от детските ми години, а не се съсредоточавам върху бъдещето. Още съм с мислене на тийнейджър, а съм на 28 години. Какво мислите за това?
Първо, не си стара. Второ, нищо ти няма. Трето, искаш да изплачеш мъката си или искаш да промениш живота си? Ако е изплакване, тук няма да стане, твърде много хора се упражняват в укори върху чуждия живот. Ако е промяна, тук също няма да стане, ще стане извън компютъра. 
