Библиотека на аватарните игри

МЕЧТА

Заклел се бих, видях те! Ала насън ли беше,
наяве ли - не зная; а беше нощ година,
че мъка, като огън, самотен ме гореше.
Тогава ми се мярна... Така на бедуина,
в пустинята изгубен, се мерне палма млада
и мисли той: при нея кристал-вода извира
и бърза той към нея на отдих и прохлада,
а то мираж - от палма следа се не намира.
И ти мираж ли беше? Все пак видях те аз
и мисля те, и мисля - и чезна оттогаз.
 
По кротък лик те имам сестрица на луната,
зора през май нарекох усмивката ти блага,
да помня твоя поглед - аз гледам небесата,
гласа ти за да чувам - запрях си птичка драга...
На розата обикнах мириса ароматен,
че в него има нещо от твоя дъх небесен;
пленява ме зефирът - и как е той приятен,
как сладичко ми шепне за тебе мит чудесен.
А питам ли къде си, сърдечно глас ечи,
но всякога и всичко на питане мълчи.
 
Реша да те подиря. Залутан сред тълпата -
на страстите житейски попаднал в маскарада,
аз искам да узная под маските лицата...
Но ти ли там ще бъдеш? И мъка ме напада,
змия сърце ми гризе, че пак не те намирам.
Сред весели другари от чашата кипяща
тогаз утеха искам... но сякаш те съзирам
изправена край мене замислена, скърбяща -
и бягам аз разкаян; и само господ знай,
какво в безсънни нощи тогава ме терзай...

Пейо Яворов

НЕРАЗДЕЛНИ

        Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
        кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

        Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
        и така ми тайната си повери сама Калина -

        с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
        "Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.

        Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
        ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!

        И не грееше туй слънце от високо, от далеко -
        грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.

        Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
        и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:

        "Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
        че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.

        Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
        За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."

        Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви -
        писано било та ние да се не сбереме живи...

        Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
        и навалица заварих да се трупа от махлата,

        тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -
        "Клетника - дочух между им да се шушне и говори: -

        право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"
        Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.

        През навалицата виком полетях и се промъкнах,
        видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах

        остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
        върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...

        Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
        мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!

        Не в черковний двор зариха на любовта двете
                                                                        жъртви -
        тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -

        а погребаха ни тука, на брегът край таз долина...
        Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -

        той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
        За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."

        Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
        и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.

                                                             Пенчо Славейков

ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ
 
Христо Ботев
 
 О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?
 
Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня."
 
Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
 
Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.
 
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

Синева

Ти отмина, ти отмина, ти отмина.
Сякаш сън, сякаш сън, сякаш дъжд,
сякаш пролет и есен, и зима...
Твойта сянка над младата ръж
се изви като кърпа синя.
Непрежалена тъжна шега
като яребица се заобажда.
И една ароматна тъга може
 лекичко да те възражда.
Аз се спрях, аз се спрях и затворих очи,
за да мога да те преживея.
А душата виновно, виновно мълчи
 само вятъра мина през нея.
Само вятърът, вятърът вейне едва,
 пиле някакво вън изписука.
Ах каква, ах каква синева, синева
сме забравили някога тука.
Синева, синева, синева.

Павел Матев

Къщата

Сам дяволът я сякаш дал под наем,
но неизвестно кой е наемателят.
Затворена е всякога вратата
а мракът спи и през деня във стаите.
 
Дъждът гризе мазилката и бяга
през счупените водостоци от олово
и като пот по челото на болен
по сивите стени избива влага.
 
И снощи (ти видя ли от прозореца?),
когато писна ненадеен вятър,
разтвори се, затвори се вратата,
завиха нощни кучета на двора
 
и черна сянка, дълга като копие,
разчупи се на каменните стълби
и аз видях, и аз познах там мъртвия,
когото преди девет дни заровиха.

Атанас Далчев

  Вълните

Вълните на морето са жени,
избягали от къщите-окови.
Ела, една вълна сама стани,
сестра на вятъра бъди отново.

Ела, сред най-дълбокото иди,
при царството на тъмните стихии.
Била ли си обичана преди -
едва сега ще можеш да откриеш.

Страхливият ще седне на брега,
ще шепне колко много ти е верен,
безсилният ще плаче от тъга,
а истинският сам ще те намери.

Ще иска той с прегръдка да те спре,
но ти не се завръщай, нито спирай.
Вълната е вълна насред море.
А тръгне ли към плиткото - умира.

Евтим Евтимов

Петя Дубарова
С дъжда

От спуканите вени на небето
потича неспокоен и студен,
съзира ме, заглежда се във мен,
с езици хладни близва ми лицето.
 
Той ту се свива в локва пред нозете,
треперещ като коте от вода,
ту бяла електрическа звезда
във него се оглежда като цвете.
 
Заслушвам се и чувам как над мене
със капки черни като вишнев сок
той удря по циментовия блок
и нещо му говори със звънтене.
 
Във тази нощ сама съм в тъмнината,
но нищо не навява самота,
защото е изкуство под дъжда
да можеш да говориш със водата.
 
1978

ВЯРА
(Никола Вапцаров)

Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
 
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! –
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
 
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"
 
За него – Живота –
направил бих всичко. –
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
 
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
 
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? –
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
 
Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
 
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
 
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! – Не струва! –
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!

Юноша

Христо Смирненски

Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра,
тук дойдох запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.
 
Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възторжен разтворих очи,
за да срещна Живота по друм от цветя
в колесница от лунни лъчи.
 
Но не пролет и химн покрай мен позвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат.
 
И през облаци злоба и демонска стръв
черна сянка съзрях да пълзи —
златолюспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи.
 
В полумрака видях изтерзани лица,
вред зачух плачове като в сън
и жестока закана на гневни сърца
се преплете с оковния звън.
 
Аз познах свойте братя във робски керван,
угнетени от Златний телец;
и човешкия Дух — обруган, окован,
аз го зърнах под трънен венец.
 
И настръхнал от мрака на тази земя,
закопнях, запламтях и зова:
— Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!
Загърмете, железни слова!
 
Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души!...
 
И тогава — залюбен в тълпите, пленен
от лъчите на нова зора, —
без да питам защо съм на тоз свят роден,
аз ще знам за какво да умра.

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха —
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
 
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…
 
 
----------------------------------
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

Димчо Дебелянов

БУЛЕВАРДЪТ

Под дебели подметки и проза
дреме есенно жълт тротоар.
На разсъмване всичко е розово -
за петнайсет минути макар.

Своя автомобилен оркестър
вдъхновен дирижира денят.
И цъфтят в суматохата кестени.
Прецъфтяват. И пак цъфтят.

Аз ги имам за съученици -
тия честни дървета - на пост
пред вековната наша традиция
да ме чакат на Орлов мост.

Дефилират милион непознати -
Димитрова, Николов, Петров...
И повикана по телепатия,
бърза новата ми любов.

Булеварда с лиричния ритъм
аз не сменям за Шанз Елизе -
тук почиват след дългото скитане
уморените ми нозе.

Този факт е световно известен -
че на "Руски" започва денят.
И цъфтят в суматохата кестени.
Прецъфтяват...
И пак цъфтят!

Миряна Башева

СРЕЩА

Дамян Дамянов

С тебе ни събра случайността,
А можеше нима да се разминем ?
От пътища кръстосан е света
и всеки път е дълъг със години.
Ти щеше да останеш непознат,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да чувствам топлината
на устните, които ме целуваха.
Аз нямаше да стискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.
О, това не можеше да стане
виновникът е нашето рождение.
С тебе ни събра случайността
един на друг сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
защото не можеше да бъдем чужди.

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО

        Когато си на дъното на пъкъла
        Когато си най тъжен и злочест
        От парещите въглени на мъката
        Си направи сам стълба и излез
        Светът когато мръкне пред очите ти
        И притъмнява в тези две очи
        Сам слънце си създай и от лъчите
        Създай си стълба и по нея се качи
        Когато от безпътица премазан си
        И си зазидан в четири стени
        От всички свои пътища премазани
        Нов път си направи и сам тръгни
        Трънлив и зъл е на живота ребуса
        На кръст разпъва нашите души
        Загубил всичко, не загубвай себе си
        Единствено така ще го решиш.

КОННИЦИ
 
Конници, конници, конници, кървави конници,
моя родино и пламнало родно небе,
де е народа и де е земята бунтовница,
де сме, о мое печално и равно поле!
 
Там изгоряха селата и пеят бесилките,
вятъра стене над пустите ниви сега,
конници идат и плаче земята родилката,
сякаш че плаче и пее, и иде смъртта.
 
Тъмното копие, литнало там във просторите,
свети под слънцето днеска оплискано в кръв,
греят на свода огромни, червени прозорците,
сякаш очите на божия, алена стръв.
 
Конници, конници - братя над бездни надвесени,
моя родино и пламнало родно небе,
вятъра иде и страшно е, майко, и весело,
пей и умира просторното равно поле!

Никола Фурнаджиев

На Лора
 
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов...
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!
 
Миражите са близо, - пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек...
Миражите са близо, - пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, -
тя - плът и призрак лек!

Прощално

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и далечен гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя —
вратите не залоствай.
 
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам —
ще те целуна и ще си отида.

Никола Вапцаров

     Лорелай

        Христо Смирненски


    Сякаш хиляди огнени преси

    ме обгарят, притискат, гнетят:

    на челото ми хладни компреси,

    от хинина ушите пищят.

    

    А случайна, капризна, засмяна,

    под прозореца спря Лорелай —

    като мъдра рецепта желана,

    златокъдра кат капчица чай.

    

    И възкръсна пак приказка свята

    с аромата на пролетна нощ,

    приютила мечта непозната

    под крилата на звезден разкош.

    

    И през тънките бели завеси

    в миг разле се усмивка-корал,

    сякаш слънчево минало спре се

    и отнесе и гнет, и печал.

    

    Тя бе миг и шега мимолетна,

    седмоцветна небесна дъга,

    но умря кат мечта безответна

    в непросветна и тиха тъга.

    

    И за сбогом през тънки завеси

    пак нашепна ми погледа син:

    „На сърцето студени компреси,

    а в устата таблетка хинин!“

            "Хубава си, моя горо"
                Любен Каравелов


Хубава си, моя горо,

            миришеш на младост,

    но вселяваш в сърцата ни

            само скръб и жалост:

    

    който веднъж те погледне,

            той вечно жалее,

    че не може под твоите

            сенки да изтлее,

    

    а комуто стане нужда

            веч да те остави,

    той не може, дорде е жив,

            да те заборави.

    

    Хубава си, моя горо,

            миришеш на младост,

    но вселяваш в сърцата ни

            само скръб и жалост,

    

    твойте буки и дъбове,

            твойте шуми гъсти

    и цветята, и водите,

            агнетата тлъсти,

    

    и божурът, и тревите,

            и твойта прохлада,

    всичко, казвам, понякогаш

            като куршум пада

    

    на сърцето, което е

            всякогаш готово

    да поплаче, кога види

            в природата ново,

    

    кога види как пролетта

            старостта изпраща

    и под студът, и под снегьт

            живот се захваща.