Здравейте, с моя мъж от две години знаем, че единствения начин за второ дете е ин витро. И двамата много искаме да имаме още едно, може и две дечица. Въпроса е, че не знам дали е дошъл момента. На 28 години съм. Имаме си страхотно момиче. Всички казват, че е много спокойно дете ( с баща й я угрижваме и обичаме много.... показваме й го постоянно... дори и в трудните моменти). В момента е мирно и тихо в семейството ни, но до скоро не беше така. Толкова много преживяхме и не знам дали съм забравила достатъчно, за да тръгна по болници... отново!
Замислила съм се за ин витро от около 7-8 месеца насам, за сега само чета разни неща, не сме пускали изследвания. Мъжа ми започна едни командировки и се почувствах малко по-финансово стабилна, а и това, че отсъства по 2-3 месеца много добре ми влияе психически. Противореча ли си
Чувствам се добре, а бащата го няма 
ами ей така - обръщам си повече внимание, стоя до късно и си правя моите си неща, мисля си за него, говорим си много по вайбъра за всякакви неща... хем сме разделени физически, хем емоционално го усещам много близко, както преди да забременея с дъщеря ни. Тя е кротко дете и сме само двете и се моля да не се разболява - само тогава ми е много трудно.
Замислям се за второ дете.... искам го много... но ме спират някои неща.... дали да си дам още малко време. Между другото мъжа ми мен чака, казва, че той бил готов. Само, че мен ще бодат. Та:
1) По време на бременността ми с първото дете и след това, секса куцаше. Ще кажете нормално , ама на мен много ми липсваше, чувствах се пренебрегната, необичана, непривлекателна. Поради чисто здравословни причини не правихме секс дори и след раждането, дори и две години след това - правиха ми разни операции... сега съм ОК и не ща да се лишавам пак от това удоволствие. И не само секса липсваше, ами и отношенията ни малко куцаха докато се напаснем към детето... ама сега всичко е нормално. Ама е и нормално при положение, че моето внимание е нацяло насочено към бебето. Много всеотдаен баща е.. много ми помага за детето и за всичко.
2) Раждането ми беше леко, но след това......за 7 месеца имах две извънматочни бременности, когато дъщеря ми беше на 1година - година и 7-8 месеца. Не мога да ви опиша какъв ужас преживях по болници и лекари. Имах чувството, че съм се върнала от война, че е била моя война с кръв, болка и голяма загуба. След физическата победа, имаше период на огромна дупка - психическа... постоянно се сещах за това, че ми правиха кюретаж без упойка, а не е бил необходим или че ме пратиха вкъщи бременна в тръбата, а аз отидох на малка екскурзия като си мислих, че не съм бременна; за множеството лекарства; за това, че след лапароскопия (без кръвка операция) корема ми се напълни с 1 литър кръв и не можех да стана от леглото, а лекарите си мислиха, че се преструвам, за това, че ме оставиха с една тръба в устата, която стига до стомаха цяла вечер след операцията без да е необходимо; за това че пътувах 200 км с ужасни болки в корема като си мислих, че не съм бременна и се налагаше да успокоявам дъщера си по време на пътя и да си сложа усмивката; за това, че след операциите трябваше да си гледам детето, защото нямаме роднини в града и трябваше да се правя, че всичко е ОК; за това, че щях да оставя едногодишно дете без майка, а толкова много искам да я отгледам и да й се радвам и да гледам и нейните деца, ами ако ми се случи нещо, нея кой ще я гледа; че се пулих в продължение на 3 години в рецепти и листовки от нон стоп по доктори, и заради това, че дъщеря ми беше няколко пъти в болница след мен.... по едно време го имах за нещо нормално да съм в болница, даже ми ставаше спокойно... казвах си всичко ще е наред щом съм вече тук.... така де.... Докато бях бременна с дъщеря си първите три месеца кървях няколко пъти, а много исках да имам дете...; от многото прегледи се чувствах като изнасилена, умарсена, неразбрана от съдбата.
3. По време на майчинството ми много исках да работя. Преди това учих... много... харесваше ми, бях много любознателна, завърших висше и хоп тъкмо поработих 1 година и бременна. Оказа се, че няма да гоня кариера ами ще си гледам домакинството и детето, а мъжа ми успяваше в неговата си работа.... как му завиждах.. ама много. Беше откраднал и мечтаната ми професия, а аз вкъщи домакиня, та за това образование не се изисква. От 2-3 месеца работя и ми харесва. Чувствам се финансово независима, по специалността си, сред големи хора
А искам още едно дете, но ако тръгна да гоня кариера ще отидат години.... и първото ще порасне и аз ще остарея, а как искам още едно, даже две и мъжа ми..... имам чувството, че биха ни изпълнили дома много ама наистина много....
Знам, че точка 2 ми е най-големия стоп... дали мога да си причиня пак тази физическа болка, трябва ли да е изпитание, за да имам още едно дете, нали си имам вече едно и тя ми е най-важна..
Замислила съм се за ин витро от около 7-8 месеца насам, за сега само чета разни неща, не сме пускали изследвания. Мъжа ми започна едни командировки и се почувствах малко по-финансово стабилна, а и това, че отсъства по 2-3 месеца много добре ми влияе психически. Противореча ли си
Чувствам се добре, а бащата го няма ами ей така - обръщам си повече внимание, стоя до късно и си правя моите си неща, мисля си за него, говорим си много по вайбъра за всякакви неща... хем сме разделени физически, хем емоционално го усещам много близко, както преди да забременея с дъщеря ни. Тя е кротко дете и сме само двете и се моля да не се разболява - само тогава ми е много трудно. Замислям се за второ дете.... искам го много... но ме спират някои неща.... дали да си дам още малко време. Между другото мъжа ми мен чака, казва, че той бил готов. Само, че мен ще бодат. Та:
1) По време на бременността ми с първото дете и след това, секса куцаше. Ще кажете нормално , ама на мен много ми липсваше, чувствах се пренебрегната, необичана, непривлекателна. Поради чисто здравословни причини не правихме секс дори и след раждането, дори и две години след това - правиха ми разни операции... сега съм ОК и не ща да се лишавам пак от това удоволствие. И не само секса липсваше, ами и отношенията ни малко куцаха докато се напаснем към детето... ама сега всичко е нормално. Ама е и нормално при положение, че моето внимание е нацяло насочено към бебето. Много всеотдаен баща е.. много ми помага за детето и за всичко.
2) Раждането ми беше леко, но след това......за 7 месеца имах две извънматочни бременности, когато дъщеря ми беше на 1година - година и 7-8 месеца. Не мога да ви опиша какъв ужас преживях по болници и лекари. Имах чувството, че съм се върнала от война, че е била моя война с кръв, болка и голяма загуба. След физическата победа, имаше период на огромна дупка - психическа... постоянно се сещах за това, че ми правиха кюретаж без упойка, а не е бил необходим или че ме пратиха вкъщи бременна в тръбата, а аз отидох на малка екскурзия като си мислих, че не съм бременна; за множеството лекарства; за това, че след лапароскопия (без кръвка операция) корема ми се напълни с 1 литър кръв и не можех да стана от леглото, а лекарите си мислиха, че се преструвам, за това, че ме оставиха с една тръба в устата, която стига до стомаха цяла вечер след операцията без да е необходимо; за това че пътувах 200 км с ужасни болки в корема като си мислих, че не съм бременна и се налагаше да успокоявам дъщера си по време на пътя и да си сложа усмивката; за това, че след операциите трябваше да си гледам детето, защото нямаме роднини в града и трябваше да се правя, че всичко е ОК; за това, че щях да оставя едногодишно дете без майка, а толкова много искам да я отгледам и да й се радвам и да гледам и нейните деца, ами ако ми се случи нещо, нея кой ще я гледа; че се пулих в продължение на 3 години в рецепти и листовки от нон стоп по доктори, и заради това, че дъщеря ми беше няколко пъти в болница след мен.... по едно време го имах за нещо нормално да съм в болница, даже ми ставаше спокойно... казвах си всичко ще е наред щом съм вече тук.... така де.... Докато бях бременна с дъщеря си първите три месеца кървях няколко пъти, а много исках да имам дете...; от многото прегледи се чувствах като изнасилена, умарсена, неразбрана от съдбата.
3. По време на майчинството ми много исках да работя. Преди това учих... много... харесваше ми, бях много любознателна, завърших висше и хоп тъкмо поработих 1 година и бременна. Оказа се, че няма да гоня кариера ами ще си гледам домакинството и детето, а мъжа ми успяваше в неговата си работа.... как му завиждах.. ама много. Беше откраднал и мечтаната ми професия, а аз вкъщи домакиня, та за това образование не се изисква. От 2-3 месеца работя и ми харесва. Чувствам се финансово независима, по специалността си, сред големи хора
А искам още едно дете, но ако тръгна да гоня кариера ще отидат години.... и първото ще порасне и аз ще остарея, а как искам още едно, даже две и мъжа ми..... имам чувството, че биха ни изпълнили дома много ама наистина много....
Знам, че точка 2 ми е най-големия стоп... дали мога да си причиня пак тази физическа болка, трябва ли да е изпитание, за да имам още едно дете, нали си имам вече едно и тя ми е най-важна..
няма нужда. 
