Виждам, че същата новина продължава да излиза в пресата.
Сега, както в последно време, чакането ни продължава...
- Публикувана: 25 окт. 2016, 21:17 ч.
- Последно мнение: 15 ноем. 2016, 20:56 ч.
Енгин Акюрек в нови и стари проекти – Тема 342
Пуерториканките са написали "Той е секси и ние го знаем" 
Даааа 
Енгин има два филма - първият е "Съдба" /"Kader" 2006 година. Вторият е "Малък септемврийски проблем"/"Bi Kucuk Eylul Meselesi" 2014 година.
Надявам се третият му филм да е наистина "Мадоната с коженото палто". Доста се разшумя с тази новина и дано не е само поредната "новина-бомбаси" на турската преса, че те публикуват такива "новини" че свят да ти се завие...
Ето превод от руски на разказа от бр.11 на Kafasına göre. Ако универсалките го преведат на английски, и ние ще... За нетърпеливите:
В очите ѝ се крият облаци
Енгин Акюрек
Автобусът успява да спре цял и невредим. Корпусът му е червен, макар и не с червенината на пращящи от здраве бузи. При всяко натискане на спирачката дългото туловище и подобната на акордеон хармоника превръщат балканските мелодии в съскащ танц; дори пъргаво въртящи се танцьорки от баровете в Ерзурум не могат да спасят хорона* при такова спиране. Всеки автобус си има отделно име. И с тези имена от цифри, дадени им от нас, те се обръщат един към друг.
След като автобусът успява да спре цял и невредим, вратите се отварят със съскащ звук. И аз, хвърляйки тяло във водовъртежа от хора, се отправям заедно с тълпата към задната врата. Да се качвам отзад, геройски криейки високия си ръст, ми е навик, придобит в ученическите години. Запознатите ще потвърдят – да седиш на последния чин означава да бъдеш член на престъпна организация.
Ръчният ми електронен часовник показва 7,45. Понятията „време“ и „пространство“ са някак красиво несъвместими. След две спирки, някъде около осем по моя часовник, в автобуса трябва да седне момиче, в чиито очи се крият облаци. Виждам я вече две седмици. Качва се в автобуса и вежливо си търси подходящо място.
Автобусът пристига на спирката, изпуска хъркащ звук и в един миг отваря врата пред нея. Мога да я видя иззад главите пред себе си. Когато тя сяда, всичко, заедно с автобуса, забавя движение. Старият автобус става мой най-добър приятел. Ако има език и може да говори, ще описва величието на годините, които ни предстоят.
Не знам името на момичето, просто я гледам. И докато я гледам, макар времето да е слънчево, почва слабо да вали. В съгласие с прогнозата, скритата в очите ѝ променлива облачност напоява сърцето ми с дъжд. Тъй като не знам името ѝ, историята ѝ, откъде идва, преживявам някакви сцени без смисъл. Леко влажното време в очите ѝ се заселва в моите мечти. И в мечтите си ѝ давам име. В сънищата си правя опити за първо запознанство.
- Здравей.
- Здравей.
От друго няма нужда. Това е, всяко допълнително изречение може да има смисъл само в нейните очи. Докато се гледаме, сказуемите в изреченията със стържене се връщат в състояние на тайни подлози.
Автобусът почва да се движи. Аз трябваше да сляза три спирки по-рано, но изчаквам, за да бъда още малко с нея. Разстоянието от три спирки може да се превърне в световен проблем, облаците в тези очи може да се разпръснат.
Без да полагам усилия, аз научавам разписанието.
Нашата двуседмична история е стара колкото праотец ни Адам и в същото време неповторима, като прамайка ни Ева. Вътре в този автобус заедно с нея аз пътешествам до най-прекрасните места на света.
Когато главата на шофьора се обръща назад и казва „Последна спирка“, аз съм стъпил върху въртящата се част на хармониката. Тълпата ме повлича и аз, сякаш за сбогом, срещам очите ѝ. Когато две очи са толкова близо, човек не може да гледа...
Обичам облаците. Историята на това момиче е за смели облаци, отправящи предизвикателство към самодоволното слънце. И нейната история е моя история.
Ние снимаме най-красивите любовни сцени на света. Виждайки на ръката ми електронния часовник, тя казва: „Моля за извинение, колко е часът?“ Часовникът показва 8,15. Времевите четвъртинки не са необходими. В миналото смятаха да премахнат и двайсетте минути. Записващи устройства в мен съхраняват гласа ѝ в паметта ми. Наред с всички останали гласове вече имам и неин запис.
Разказвам на всичките си приятели. Момичето е заглавието на темата. За да запълня пространството под заглавието, аз разказвам толкова много, че от любопитство те умират и после възкръсват от мъртвите.
- Как се казва?
- Не знам.
- Ти говори ли с нея?
- Не.
- И защо?
Ако разбием въпроса на части, всички отговори, които ще дам, са скрити в нейните очи. Вероятно нещо като „да гледаш най-красивия пейзаж на света от най-прекрасния връх на света“. В тясното пространство на най-претъпкания с хора автобус аз искам всичко да цъфти и да расте. След нашето първо изречение, първо приветствие един към друг оставащото разстояние от три спирки трябва да е съизмеримо с живота.
Макар Хакан и Мехмет да се возят с други автобусни линии, започват да пътуват с моята. Любопитството е невероятно нещо. Ако имаш възможност да обичаш някого отдалеч, това е още по-красиво, още по-вълнуващо. Когато говорят косите ѝ, кожата ѝ и особено очите ѝ, в моята история момичето, слизащо от автобуса, чието име не знам, се превръща в приказна героиня.
Всички удари на сърцето ми се събират в един. И във всеки удар гласовите ми връзки надават хулигански крясъци. Достатъчно силни са да преведат нейния въпрос колко е часът на японски. Сякаш всичко наоколо има един и същи смисъл и аз разбирам неговия език.
Моята двуседмична история навлиза в третата си седмица.
Третата седмица завършва с ледников период, появяват се първите признаци за преход към грегорианската епоха. В 7,30 на моята спирка ме чакат хилещите се Хакан и Мехмет. Зад ухилените им физиономии се крие детско вероломство. Май са дошли да откраднат нещо от мен, само дето предметът на кражбата не е картинка с кола от дъвка „Турбо“. Това, което съм им разказал, си е мое, моята много облачна история, тоест историята на това момиче.
Едно от нашите червени старчета, чието име не знам, но разпознавам веднага по разкъсаната хармоника, пристига в 7,45. Както винаги, аз се запътвам към задната врата. Мехмет и Хакан се потътрят заедно с мен. Те нямат моя висок ръст. Изобщо не познават задните седалки; собствено, тяхното любимо място е до шофьора. Ухилването им не помръква изобщо. Светят като фарове на крайбрежната, нахилени с трийсет и два зъба.
В 8,15 пътуваме. Хората в утринния трафик са завладени от нервен стрес. Вълнението създава свлачища на скришни места и в мен. А ухилените лица на Мехмет и Хакан, в съчетание с бибиткането на клаксоните в трафика, превръщат свлачищата в ерозия.
Когато автобусът наближава известната спирка, ние тримата на мига минаваме в пълна бойна готовност. Начело на протокола съм аз и даденият ми от Аллах висок ръст. Вратата скърца и скърца, сякаш губи всичките си болтове. Раздават се такива мерзки звуци, че унилата атмосфера, която създават, не подхожда нито на влизащата, нито на очакващите. И докато аз чакам като последен глупак с отворена уста, нашето момиче влиза в автобуса за ръка с някого...
В този миг автобусът остарява още повече, превръща се в лице на хленчещ старец на смъртния му одър. Мога да излича лицето на този хлапак, дето ѝ държи ръката, и с омекотител, но душата ми вече издава мирис на хлор.
Когато Мехмет ме ръга в хълбока и пита „Коя е?“, автобусът е вече изрод, превърнал се в мой кървав обвинител.
Ако прогнозата е била за дъжд, в този миг изгрява слънце и облаците се разсейват, все едно не ги е имало.
Хакан улавя погледа ми и пита:
- Братле, тази ли е?
- Какво...
- Това ли е момичето със скритите облаци в очите?
В някои моменти няма нужда да гледаме реалността в очите. Нашите мечти и онова, което е останало от тях, може да са по-ценни от нещото, наричано „истина“.
Обръщам се към Хакан и казвам:
- Днес времето е слънчево.
- Моля? Какво?
- Тоест, братле... искам да кажа, че това момиче е доста грозничко.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
*Хорон – турски фолклорен танц от района на Черно море. Много подобен на нашите хора. (б.пр.)
Ето превод от руски на разказа от бр.11 на Kafasına göre. Ако универсалките го преведат на английски, и ние ще... За нетърпеливите:
В очите ѝ се крият облаци
Енгин Акюрек
Скрит текст:
Ето превод от руски на разказа от бр.11 на Kafasına göre. Ако универсалките го преведат на английски, и ние ще... За нетърпеливите:
В очите ѝ се крият облаци
Енгин Акюрек
Автобусът успява да спре цял и невредим. Корпусът му е червен, макар и не с червенината на пращящи от здраве бузи. При всяко натискане на спирачката дългото туловище и подобната на акордеон хармоника превръщат балканските мелодии в съскащ танц; дори пъргаво въртящи се танцьорки от баровете в Ерзурум не могат да спасят хорона* при такова спиране. Всеки автобус си има отделно име. И с тези имена от цифри, дадени им от нас, те се обръщат един към друг.
След като автобусът успява да спре цял и невредим, вратите се отварят със съскащ звук. И аз, хвърляйки тяло във водовъртежа от хора, се отправям заедно с тълпата към задната врата. Да се качвам отзад, геройски криейки високия си ръст, ми е навик, придобит в ученическите години. Запознатите ще потвърдят – да седиш на последния чин означава да бъдеш член на престъпна организация.
Ръчният ми електронен часовник показва 7,45. Понятията „време“ и „пространство“ са някак красиво несъвместими. След две спирки, някъде около осем по моя часовник, в автобуса трябва да седне момиче, в чиито очи се крият облаци. Виждам я вече две седмици. Качва се в автобуса и вежливо си търси подходящо място.
Автобусът пристига на спирката, изпуска хъркащ звук и в един миг отваря врата пред нея. Мога да я видя иззад главите пред себе си. Когато тя сяда, всичко, заедно с автобуса, забавя движение. Старият автобус става мой най-добър приятел. Ако има език и може да говори, ще описва величието на годините, които ни предстоят.
Не знам името на момичето, просто я гледам. И докато я гледам, макар времето да е слънчево, почва слабо да вали. В съгласие с прогнозата, скритата в очите ѝ променлива облачност напоява сърцето ми с дъжд. Тъй като не знам името ѝ, историята ѝ, откъде идва, преживявам някакви сцени без смисъл. Леко влажното време в очите ѝ се заселва в моите мечти. И в мечтите си ѝ давам име. В сънищата си правя опити за първо запознанство.
- Здравей.
- Здравей.
От друго няма нужда. Това е, всяко допълнително изречение може да има смисъл само в нейните очи. Докато се гледаме, сказуемите в изреченията със стържене се връщат в състояние на тайни подлози.
Автобусът почва да се движи. Аз трябваше да сляза три спирки по-рано, но изчаквам, за да бъда още малко с нея. Разстоянието от три спирки може да се превърне в световен проблем, облаците в тези очи може да се разпръснат.
Без да полагам усилия, аз научавам разписанието.
Нашата двуседмична история е стара колкото праотец ни Адам и в същото време неповторима, като прамайка ни Ева. Вътре в този автобус заедно с нея аз пътешествам до най-прекрасните места на света.
Когато главата на шофьора се обръща назад и казва „Последна спирка“, аз съм стъпил върху въртящата се част на хармониката. Тълпата ме повлича и аз, сякаш за сбогом, срещам очите ѝ. Когато две очи са толкова близо, човек не може да гледа...
Обичам облаците. Историята на това момиче е за смели облаци, отправящи предизвикателство към самодоволното слънце. И нейната история е моя история.
Ние снимаме най-красивите любовни сцени на света. Виждайки на ръката ми електронния часовник, тя казва: „Моля за извинение, колко е часът?“ Часовникът показва 8,15. Времевите четвъртинки не са необходими. В миналото смятаха да премахнат и двайсетте минути. Записващи устройства в мен съхраняват гласа ѝ в паметта ми. Наред с всички останали гласове вече имам и неин запис.
Разказвам на всичките си приятели. Момичето е заглавието на темата. За да запълня пространството под заглавието, аз разказвам толкова много, че от любопитство те умират и после възкръсват от мъртвите.
- Как се казва?
- Не знам.
- Ти говори ли с нея?
- Не.
- И защо?
Ако разбием въпроса на части, всички отговори, които ще дам, са скрити в нейните очи. Вероятно нещо като „да гледаш най-красивия пейзаж на света от най-прекрасния връх на света“. В тясното пространство на най-претъпкания с хора автобус аз искам всичко да цъфти и да расте. След нашето първо изречение, първо приветствие един към друг оставащото разстояние от три спирки трябва да е съизмеримо с живота.
Макар Хакан и Мехмет да се возят с други автобусни линии, започват да пътуват с моята. Любопитството е невероятно нещо. Ако имаш възможност да обичаш някого отдалеч, това е още по-красиво, още по-вълнуващо. Когато говорят косите ѝ, кожата ѝ и особено очите ѝ, в моята история момичето, слизащо от автобуса, чието име не знам, се превръща в приказна героиня.
Всички удари на сърцето ми се събират в един. И във всеки удар гласовите ми връзки надават хулигански крясъци. Достатъчно силни са да преведат нейния въпрос колко е часът на японски. Сякаш всичко наоколо има един и същи смисъл и аз разбирам неговия език.
Моята двуседмична история навлиза в третата си седмица.
Третата седмица завършва с ледников период, появяват се първите признаци за преход към грегорианската епоха. В 7,30 на моята спирка ме чакат хилещите се Хакан и Мехмет. Зад ухилените им физиономии се крие детско вероломство. Май са дошли да откраднат нещо от мен, само дето предметът на кражбата не е картинка с кола от дъвка „Турбо“. Това, което съм им разказал, си е мое, моята много облачна история, тоест историята на това момиче.
Едно от нашите червени старчета, чието име не знам, но разпознавам веднага по разкъсаната хармоника, пристига в 7,45. Както винаги, аз се запътвам към задната врата. Мехмет и Хакан се потътрят заедно с мен. Те нямат моя висок ръст. Изобщо не познават задните седалки; собствено, тяхното любимо място е до шофьора. Ухилването им не помръква изобщо. Светят като фарове на крайбрежната, нахилени с трийсет и два зъба.
В 8,15 пътуваме. Хората в утринния трафик са завладени от нервен стрес. Вълнението създава свлачища на скришни места и в мен. А ухилените лица на Мехмет и Хакан, в съчетание с бибиткането на клаксоните в трафика, превръщат свлачищата в ерозия.
Когато автобусът наближава известната спирка, ние тримата на мига минаваме в пълна бойна готовност. Начело на протокола съм аз и даденият ми от Аллах висок ръст. Вратата скърца и скърца, сякаш губи всичките си болтове. Раздават се такива мерзки звуци, че унилата атмосфера, която създават, не подхожда нито на влизащата, нито на очакващите. И докато аз чакам като последен глупак с отворена уста, нашето момиче влиза в автобуса за ръка с някого...
В този миг автобусът остарява още повече, превръща се в лице на хленчещ старец на смъртния му одър. Мога да излича лицето на този хлапак, дето ѝ държи ръката, и с омекотител, но душата ми вече издава мирис на хлор.
Когато Мехмет ме ръга в хълбока и пита „Коя е?“, автобусът е вече изрод, превърнал се в мой кървав обвинител.
Ако прогнозата е била за дъжд, в този миг изгрява слънце и облаците се разсейват, все едно не ги е имало.
Хакан улавя погледа ми и пита:
- Братле, тази ли е?
- Какво...
- Това ли е момичето със скритите облаци в очите?
В някои моменти няма нужда да гледаме реалността в очите. Нашите мечти и онова, което е останало от тях, може да са по-ценни от нещото, наричано „истина“.
Обръщам се към Хакан и казвам:
- Днес времето е слънчево.
- Моля? Какво?
- Тоест, братле... искам да кажа, че това момиче е доста грозничко.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
*Хорон – турски фолклорен танц от района на Черно море. Много подобен на нашите хора. (б.пр.)
Ето превод от руски на разказа от бр.11 на Kafasına göre. Ако универсалките го преведат на английски, и ние ще... За нетърпеливите:
В очите ѝ се крият облаци
Енгин Акюрек
Автобусът успява да спре цял и невредим. Корпусът му е червен, макар и не с червенината на пращящи от здраве бузи. При всяко натискане на спирачката дългото туловище и подобната на акордеон хармоника превръщат балканските мелодии в съскащ танц; дори пъргаво въртящи се танцьорки от баровете в Ерзурум не могат да спасят хорона* при такова спиране. Всеки автобус си има отделно име. И с тези имена от цифри, дадени им от нас, те се обръщат един към друг.
След като автобусът успява да спре цял и невредим, вратите се отварят със съскащ звук. И аз, хвърляйки тяло във водовъртежа от хора, се отправям заедно с тълпата към задната врата. Да се качвам отзад, геройски криейки високия си ръст, ми е навик, придобит в ученическите години. Запознатите ще потвърдят – да седиш на последния чин означава да бъдеш член на престъпна организация.
Ръчният ми електронен часовник показва 7,45. Понятията „време“ и „пространство“ са някак красиво несъвместими. След две спирки, някъде около осем по моя часовник, в автобуса трябва да седне момиче, в чиито очи се крият облаци. Виждам я вече две седмици. Качва се в автобуса и вежливо си търси подходящо място.
Автобусът пристига на спирката, изпуска хъркащ звук и в един миг отваря врата пред нея. Мога да я видя иззад главите пред себе си. Когато тя сяда, всичко, заедно с автобуса, забавя движение. Старият автобус става мой най-добър приятел. Ако има език и може да говори, ще описва величието на годините, които ни предстоят.
Не знам името на момичето, просто я гледам. И докато я гледам, макар времето да е слънчево, почва слабо да вали. В съгласие с прогнозата, скритата в очите ѝ променлива облачност напоява сърцето ми с дъжд. Тъй като не знам името ѝ, историята ѝ, откъде идва, преживявам някакви сцени без смисъл. Леко влажното време в очите ѝ се заселва в моите мечти. И в мечтите си ѝ давам име. В сънищата си правя опити за първо запознанство.
- Здравей.
- Здравей.
От друго няма нужда. Това е, всяко допълнително изречение може да има смисъл само в нейните очи. Докато се гледаме, сказуемите в изреченията със стържене се връщат в състояние на тайни подлози.
Автобусът почва да се движи. Аз трябваше да сляза три спирки по-рано, но изчаквам, за да бъда още малко с нея. Разстоянието от три спирки може да се превърне в световен проблем, облаците в тези очи може да се разпръснат.
Без да полагам усилия, аз научавам разписанието.
Нашата двуседмична история е стара колкото праотец ни Адам и в същото време неповторима, като прамайка ни Ева. Вътре в този автобус заедно с нея аз пътешествам до най-прекрасните места на света.
Когато главата на шофьора се обръща назад и казва „Последна спирка“, аз съм стъпил върху въртящата се част на хармониката. Тълпата ме повлича и аз, сякаш за сбогом, срещам очите ѝ. Когато две очи са толкова близо, човек не може да гледа...
Обичам облаците. Историята на това момиче е за смели облаци, отправящи предизвикателство към самодоволното слънце. И нейната история е моя история.
Ние снимаме най-красивите любовни сцени на света. Виждайки на ръката ми електронния часовник, тя казва: „Моля за извинение, колко е часът?“ Часовникът показва 8,15. Времевите четвъртинки не са необходими. В миналото смятаха да премахнат и двайсетте минути. Записващи устройства в мен съхраняват гласа ѝ в паметта ми. Наред с всички останали гласове вече имам и неин запис.
Разказвам на всичките си приятели. Момичето е заглавието на темата. За да запълня пространството под заглавието, аз разказвам толкова много, че от любопитство те умират и после възкръсват от мъртвите.
- Как се казва?
- Не знам.
- Ти говори ли с нея?
- Не.
- И защо?
Ако разбием въпроса на части, всички отговори, които ще дам, са скрити в нейните очи. Вероятно нещо като „да гледаш най-красивия пейзаж на света от най-прекрасния връх на света“. В тясното пространство на най-претъпкания с хора автобус аз искам всичко да цъфти и да расте. След нашето първо изречение, първо приветствие един към друг оставащото разстояние от три спирки трябва да е съизмеримо с живота.
Макар Хакан и Мехмет да се возят с други автобусни линии, започват да пътуват с моята. Любопитството е невероятно нещо. Ако имаш възможност да обичаш някого отдалеч, това е още по-красиво, още по-вълнуващо. Когато говорят косите ѝ, кожата ѝ и особено очите ѝ, в моята история момичето, слизащо от автобуса, чието име не знам, се превръща в приказна героиня.
Всички удари на сърцето ми се събират в един. И във всеки удар гласовите ми връзки надават хулигански крясъци. Достатъчно силни са да преведат нейния въпрос колко е часът на японски. Сякаш всичко наоколо има един и същи смисъл и аз разбирам неговия език.
Моята двуседмична история навлиза в третата си седмица.
Третата седмица завършва с ледников период, появяват се първите признаци за преход към грегорианската епоха. В 7,30 на моята спирка ме чакат хилещите се Хакан и Мехмет. Зад ухилените им физиономии се крие детско вероломство. Май са дошли да откраднат нещо от мен, само дето предметът на кражбата не е картинка с кола от дъвка „Турбо“. Това, което съм им разказал, си е мое, моята много облачна история, тоест историята на това момиче.
Едно от нашите червени старчета, чието име не знам, но разпознавам веднага по разкъсаната хармоника, пристига в 7,45. Както винаги, аз се запътвам към задната врата. Мехмет и Хакан се потътрят заедно с мен. Те нямат моя висок ръст. Изобщо не познават задните седалки; собствено, тяхното любимо място е до шофьора. Ухилването им не помръква изобщо. Светят като фарове на крайбрежната, нахилени с трийсет и два зъба.
В 8,15 пътуваме. Хората в утринния трафик са завладени от нервен стрес. Вълнението създава свлачища на скришни места и в мен. А ухилените лица на Мехмет и Хакан, в съчетание с бибиткането на клаксоните в трафика, превръщат свлачищата в ерозия.
Когато автобусът наближава известната спирка, ние тримата на мига минаваме в пълна бойна готовност. Начело на протокола съм аз и даденият ми от Аллах висок ръст. Вратата скърца и скърца, сякаш губи всичките си болтове. Раздават се такива мерзки звуци, че унилата атмосфера, която създават, не подхожда нито на влизащата, нито на очакващите. И докато аз чакам като последен глупак с отворена уста, нашето момиче влиза в автобуса за ръка с някого...
В този миг автобусът остарява още повече, превръща се в лице на хленчещ старец на смъртния му одър. Мога да излича лицето на този хлапак, дето ѝ държи ръката, и с омекотител, но душата ми вече издава мирис на хлор.
Когато Мехмет ме ръга в хълбока и пита „Коя е?“, автобусът е вече изрод, превърнал се в мой кървав обвинител.
Ако прогнозата е била за дъжд, в този миг изгрява слънце и облаците се разсейват, все едно не ги е имало.
Хакан улавя погледа ми и пита:
- Братле, тази ли е?
- Какво...
- Това ли е момичето със скритите облаци в очите?
В някои моменти няма нужда да гледаме реалността в очите. Нашите мечти и онова, което е останало от тях, може да са по-ценни от нещото, наричано „истина“.
Обръщам се към Хакан и казвам:
- Днес времето е слънчево.
- Моля? Какво?
- Тоест, братле... искам да кажа, че това момиче е доста грозничко.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
*Хорон – турски фолклорен танц от района на Черно море. Много подобен на нашите хора. (б.пр.)
Първо благодаря за превода
Второ - вече твърдо мога да кажа, че разказите на Енгин трябва да се четат бавно и търпеливо, не като мен сега /преди да съм осмислила прочетеното бързам по-нататък/. Трето - хващам се, че винаги като прочета финалното изречение и на лицето ми е цъфнала една усмивка... Този Енгин - страхотен както винаги.
Сядам с кафето и се потапям в частица от света на ЕА 
Феновете: Мадоната, засега без палто.
Щом почнаха с колажите... Феновете си харесват двойката Енгин/Берен. Още повече, че точно в момента пък милиони гледат "КВФ" и те ще са най-най- въодушевени от евентуален втори техен проект.
Всичко би било наистина хубаво, ако Енгин подпише договор за филма, а Берен не се откаже...
Много ми хареса разказа, и винаги едновременно четейки "виждам " етюда 
Страшно харесвам образния му език , самоиронията и усмивката, с която и аз се усещам в края на разказа Марта 
" В някои моменти няма нужда да гледаме реалността в очите. Нашите мечти и онова, което е останало от тях, може да са по-ценни от нещото, наричано „истина“."
Страшно харесвам образния му език , самоиронията и усмивката, с която и аз се усещам в края на разказа Марта " В някои моменти няма нужда да гледаме реалността в очите. Нашите мечти и онова, което е останало от тях, може да са по-ценни от нещото, наричано „истина“."
В очите ѝ се крият облаци
Енгин Акюрек
Автобусът успява да спре цял и невредим. Корпусът му е червен, макар и не с червенината на пращящи от здраве бузи. При всяко натискане на спирачката дългото туловище и подобната на акордеон хармоника превръщат балканските мелодии в съскащ танц; дори пъргаво въртящи се танцьорки от баровете в Ерзурум не могат да спасят хорона* при такова спиране. Всеки автобус си има отделно име. И с тези имена от цифри, дадени им от нас, те се обръщат един към друг.
След като автобусът успява да спре цял и невредим, вратите се отварят със съскащ звук. И аз, хвърляйки тяло във водовъртежа от хора, се отправям заедно с тълпата към задната врата. Да се качвам отзад, геройски криейки високия си ръст, ми е навик, придобит в ученическите години. Запознатите ще потвърдят – да седиш на последния чин означава да бъдеш член на престъпна организация.
Ръчният ми електронен часовник показва 7,45. Понятията „време“ и „пространство“ са някак красиво несъвместими. След две спирки, някъде около осем по моя часовник, в автобуса трябва да седне момиче, в чиито очи се крият облаци. Виждам я вече две седмици. Качва се в автобуса и вежливо си търси подходящо място.
Автобусът пристига на спирката, изпуска хъркащ звук и в един миг отваря врата пред нея. Мога да я видя иззад главите пред себе си. Когато тя сяда, всичко, заедно с автобуса, забавя движение. Старият автобус става мой най-добър приятел. Ако има език и може да говори, ще описва величието на годините, които ни предстоят.
Не знам името на момичето, просто я гледам. И докато я гледам, макар времето да е слънчево, почва слабо да вали. В съгласие с прогнозата, скритата в очите ѝ променлива облачност напоява сърцето ми с дъжд. Тъй като не знам името ѝ, историята ѝ, откъде идва, преживявам някакви сцени без смисъл. Леко влажното време в очите ѝ се заселва в моите мечти. И в мечтите си ѝ давам име. В сънищата си правя опити за първо запознанство.
- Здравей.
- Здравей.
От друго няма нужда. Това е, всяко допълнително изречение може да има смисъл само в нейните очи. Докато се гледаме, сказуемите в изреченията със стържене се връщат в състояние на тайни подлози.
Автобусът почва да се движи. Аз трябваше да сляза три спирки по-рано, но изчаквам, за да бъда още малко с нея. Разстоянието от три спирки може да се превърне в световен проблем, облаците в тези очи може да се разпръснат.
Без да полагам усилия, аз научавам разписанието.
Нашата двуседмична история е стара колкото праотец ни Адам и в същото време неповторима, като прамайка ни Ева. Вътре в този автобус заедно с нея аз пътешествам до най-прекрасните места на света.
Когато главата на шофьора се обръща назад и казва „Последна спирка“, аз съм стъпил върху въртящата се част на хармониката. Тълпата ме повлича и аз, сякаш за сбогом, срещам очите ѝ. Когато две очи са толкова близо, човек не може да гледа...
Обичам облаците. Историята на това момиче е за смели облаци, отправящи предизвикателство към самодоволното слънце. И нейната история е моя история.
Ние снимаме най-красивите любовни сцени на света. Виждайки на ръката ми електронния часовник, тя казва: „Моля за извинение, колко е часът?“ Часовникът показва 8,15. Времевите четвъртинки не са необходими. В миналото смятаха да премахнат и двайсетте минути. Записващи устройства в мен съхраняват гласа ѝ в паметта ми. Наред с всички останали гласове вече имам и неин запис.
Разказвам на всичките си приятели. Момичето е заглавието на темата. За да запълня пространството под заглавието, аз разказвам толкова много, че от любопитство те умират и после възкръсват от мъртвите.
- Как се казва?
- Не знам.
- Ти говори ли с нея?
- Не.
- И защо?
Ако разбием въпроса на части, всички отговори, които ще дам, са скрити в нейните очи. Вероятно нещо като „да гледаш най-красивия пейзаж на света от най-прекрасния връх на света“. В тясното пространство на най-претъпкания с хора автобус аз искам всичко да цъфти и да расте. След нашето първо изречение, първо приветствие един към друг оставащото разстояние от три спирки трябва да е съизмеримо с живота.
Макар Хакан и Мехмет да се возят с други автобусни линии, започват да пътуват с моята. Любопитството е невероятно нещо. Ако имаш възможност да обичаш някого отдалеч, това е още по-красиво, още по-вълнуващо. Когато говорят косите ѝ, кожата ѝ и особено очите ѝ, в моята история момичето, слизащо от автобуса, чието име не знам, се превръща в приказна героиня.
Всички удари на сърцето ми се събират в един. И във всеки удар гласовите ми връзки надават хулигански крясъци. Достатъчно силни са да преведат нейния въпрос колко е часът на японски. Сякаш всичко наоколо има един и същи смисъл и аз разбирам неговия език.
Моята двуседмична история навлиза в третата си седмица.
Третата седмица завършва с ледников период, появяват се първите признаци за преход към грегорианската епоха. В 7,30 на моята спирка ме чакат хилещите се Хакан и Мехмет. Зад ухилените им физиономии се крие детско вероломство. Май са дошли да откраднат нещо от мен, само дето предметът на кражбата не е картинка с кола от дъвка „Турбо“. Това, което съм им разказал, си е мое, моята много облачна история, тоест историята на това момиче.
Едно от нашите червени старчета, чието име не знам, но разпознавам веднага по разкъсаната хармоника, пристига в 7,45. Както винаги, аз се запътвам към задната врата. Мехмет и Хакан се потътрят заедно с мен. Те нямат моя висок ръст. Изобщо не познават задните седалки; собствено, тяхното любимо място е до шофьора. Ухилването им не помръква изобщо. Светят като фарове на крайбрежната, нахилени с трийсет и два зъба.
В 8,15 пътуваме. Хората в утринния трафик са завладени от нервен стрес. Вълнението създава свлачища на скришни места и в мен. А ухилените лица на Мехмет и Хакан, в съчетание с бибиткането на клаксоните в трафика, превръщат свлачищата в ерозия.
Когато автобусът наближава известната спирка, ние тримата на мига минаваме в пълна бойна готовност. Начело на протокола съм аз и даденият ми от Аллах висок ръст. Вратата скърца и скърца, сякаш губи всичките си болтове. Раздават се такива мерзки звуци, че унилата атмосфера, която създават, не подхожда нито на влизащата, нито на очакващите. И докато аз чакам като последен глупак с отворена уста, нашето момиче влиза в автобуса за ръка с някого...
В този миг автобусът остарява още повече, превръща се в лице на хленчещ старец на смъртния му одър. Мога да излича лицето на този хлапак, дето ѝ държи ръката, и с омекотител, но душата ми вече издава мирис на хлор.
Когато Мехмет ме ръга в хълбока и пита „Коя е?“, автобусът е вече изрод, превърнал се в мой кървав обвинител.
Ако прогнозата е била за дъжд, в този миг изгрява слънце и облаците се разсейват, все едно не ги е имало.
Хакан улавя погледа ми и пита:
- Братле, тази ли е?
- Какво...
- Това ли е момичето със скритите облаци в очите?
В някои моменти няма нужда да гледаме реалността в очите. Нашите мечти и онова, което е останало от тях, може да са по-ценни от нещото, наричано „истина“.
Обръщам се към Хакан и казвам:
- Днес времето е слънчево.
- Моля? Какво?
- Тоест, братле... искам да кажа, че това момиче е доста грозничко.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
*Хорон – турски фолклорен танц от района на Черно море. Много подобен на нашите хора. (б.пр.)
Продължава да се шегува със себе си, не пропуска, мечтите колко са важни, за да не потънем в "истината", която не е приятна никак.
Engin Akyürek Fan Club припомнят, че raninitv беше публикувала новината на 20 септември. "Мадоната с коженото палто", ще е продукция на Ай Япъм и е в плановете им филма да се реализира за сезон 2017/2018. Дали това е вярно, бъдещето ще покаже. Когато компанията закупила правата на романа за филмирането плаща, тя решава. Четохме, че те искат Берен, а сега искат и Енгин за главни герои. Всички останали подробности се уреждат при желание и добро заплащане...
..........................
А ето и едно кратко резюме на романа:
В навечерието на Втората световна война младият турчин Раиф е в Берлин, затворен с книгите и своите мечти за света. Едно еврейско момиче ще надмогне емоционалната пропаст между евреите и останалия свят чрез една страстна любов. В тази късна есен се срещат двама бегълци - единият от Изток, другият от Запад.
Бащата на Раиф умира и той се връща у дома. Малко след това комуникацията му с Мария прекъсва поради насилието, започнало над евреите от нацистите. Години по-късно Раиф ще научи лошата новина от една германка на гарата в Анкара - Мария е починала в концентрационен лагер. Малкото момиче до нея е негово и на Мария. Тогава Раиф я вижда за пръв и единствен път. Влакът тръгва и той дори не успява да я прегърне, нито да я види повече някога.
Engin Akyürek Fan Club припомнят, че raninitv беше публикувала новината на 20 септември. "Мадоната с коженото палто", ще е продукция на Ай Япъм и е в плановете им филма да се реализира за сезон 2017/2018. Дали това е вярно, бъдещето ще покаже. Когато компанията закупила правата на романа за филмирането плаща, тя решава. Четохме, че те искат Берен, а сега искат и Енгин за главни герои. Всички останали подробности се уреждат при желание и добро заплащане...
..........................
А ето и едно кратко резюме на романа:
В навечерието на Втората световна война младият турчин Раиф е в Берлин, затворен с книгите и своите мечти за света. Едно еврейско момиче ще надмогне емоционалната пропаст между евреите и останалия свят чрез една страстна любов. В тази късна есен се срещат двама бегълци - единият от Изток, другият от Запад.
Бащата на Раиф умира и той се връща у дома. Малко след това комуникацията му с Мария прекъсва поради насилието, започнало над евреите от нацистите. Години по-късно Раиф ще научи лошата новина от една германка на гарата в Анкара - Мария е починала в концентрационен лагер. Малкото момиче до нея е негово и на Мария. Тогава Раиф я вижда за пръв и единствен път. Влакът тръгва и той дори не успява да я прегърне, нито да я види повече някога.
Оставам с надежда за истинност във всичко което излезе в пресата относно ""Мадоната с коженото палто".
Engin Akyürek Fan Club припомнят, че raninitv беше публикувала новината на 20 септември. "Мадоната с коженото палто", ще е продукция на Ай Япъм и е в плановете им филма да се реализира за сезон 2017/2018. Дали това е вярно, бъдещето ще покаже. Когато компанията закупила правата на романа за филмирането плаща, тя решава. Четохме, че те искат Берен, а сега искат и Енгин за главни герои. Всички останали подробности се уреждат при желание и добро заплащане...
..........................
А ето и едно кратко резюме на романа:
В навечерието на Втората световна война младият турчин Раиф е в Берлин, затворен с книгите и своите мечти за света. Едно еврейско момиче ще надмогне емоционалната пропаст между евреите и останалия свят чрез една страстна любов. В тази късна есен се срещат двама бегълци - единият от Изток, другият от Запад.
Бащата на Раиф умира и той се връща у дома. Малко след това комуникацията му с Мария прекъсва поради насилието, започнало над евреите от нацистите. Години по-късно Раиф ще научи лошата новина от една германка на гарата в Анкара - Мария е починала в концентрационен лагер. Малкото момиче до нея е негово и на Мария. Тогава Раиф я вижда за пръв и единствен път. Влакът тръгва и той дори не успява да я прегърне, нито да я види повече някога.
Мариана
благодаря,че го припомни,тогава не съм обърнала внимание. 
Определено имам желание да прочета книгата ,много тъжно ,но чувствено звучи историята Чудя се обаче може ли такава комбинация - паралелно да се снима сериал и филм с различни продуценти
аз мисля, че и Берен май няма договорни взаимоотношения с Ай Япъм.