Случи ми се нещо странно XV

И аз съм чувала, че повтарящи се числа означават, че твоят ангел-хранител иска нещо да ти каже. Обаче, ти трябва да направиш връзката. Как пък гледате и помните номера на коли, на мен и неон да ми светка с дадено число, има голям шанс да го пропусна  
Скарлет, карък точно май не съм. Особено, когато не зависи от мен пряко нещо(каквото и да е) не става и не става. Става след време, като вече дори съм забравила за нещото или имам нещо по-важно на дневен ред.
Мира, и мен от това ме е страх. Просто си отиваме и това е краят, няма нищо след това...

Е добре де, нали ни няма, от какво да ме е страх след това, като няма нищо 
Още едно доказателство, че при мен нещата от първият път не стават. Развали ми се пералнята на 23.12 последният работен ден, викам майстор, вмества ме в графика си, и пералнята до вечерта уж тръгна, но така и не разбра майстора откъде е бил проблема, защото тя работи пред него, човека си тръгва и естествено при мен, пак се разваля  празниците ги изкарах така с натрупано пране, че и от гостите имаше още, викам го вчера пак, човека пак идва по някое време и намери откъде е проблема та вече пуснах 3 перални, проблем няма. По-странното е, че докато ровя тези 3 дни по форумите къде ли ще да е проблема, намирам едно мое запитване от 25.12.2013/точно преди 3г/ откъде да си купя маншон, от там се сещам, че тогава се беше закъсал, но обърнаха скъсаното от горната страна, и новият, който дойде след месец, ми стои нов в нас. Поглеждам адреса на фирмата, оказва се, че са на улицата на която живее вече голяма ми дъщеря  И повредата се оказа точно в маншона, та добре че си имахме нов.

Скарлет, правилната дума в случая не е страх. Друга емоция изпитвам при мисълта за смъртта. Още, обаче, не съм я определила. Може би нещо средно между страх, тъга и гняв. Не знам...

П.П. Най-странно от твоето преживяване с пералнята е, че отново се е развалила в края на декември, точно както миналия път  Най-мразя да ми застоява прането в коша...

Трудно е за хора прагматични, логични. Или по-скоро за тези, които не са "отворени" за тези неща. Защото и в това има много подредена логика. И аз съм много скептична, по принцип, за неща, които не можеш да пипнеш, да видиш, да почувстваш в реалния живот. От 2-3 месеца чета темата, не всички постове, някои потребители само. И покрай тия определени постове, се сетих за нещо, което ми се случи няколко пъти преди 4-5 години. Имаше тогава период, в който се "отделях" от тялото си. Не беше търсено, просто ми се случи. Не помня нищо, обаче, за процеса. Помня само усещането- невероятно хубаво, щастие някакво. Абе, точно си летях, без форма, без усилия някакви. Само се сещам, че след първите пъти, си лягах умишлено в някви лежерни следобеди, сама и на тихо, за да си го случа. След това бях като чисто нова. После имаше промяна в битието ми, забравих за всичко това. Сега се мъча да го направя пак, но не ми се получава. А по отношение на това, дали си стар, или нов дух - не знам, да кажат по-опитните по темата. На мен ми звучи логично, това, което предполагаш. Аз, преди 10 години си поръчах професионален хороскоп. Там ми бяха написали, че съм много, много стар дух. И в този живот, най-накрая, трябва да поправя нещо, което ме е съпътствало през всички предишни. Няма да изпадам в конкретики, но, това, което трябва да поправя, наистина ми е съществен недостатък. И наистина в настоящия ми живот, основните ми предизвикателства са свързани с него. И пак не ми се получава.   
П.С. Мен ме е страх от преждевременна  смърт дотолкова, доколкото касае детето ми. Да не расте без мен. И родителите ми, и мъжа ми. Иначе - воала, квото -такова.

И аз споделям мнението на Мирка за смъртта. Но много, много ми се иска това да не е така и за жалост не можем да разберем преди да е станало...

Мен не ме е страх от самата смърт, каквото е писано ще стане. Страх ме е за детето, най-вече да не расте без майка. И то не е точно страх, а огромна мъка изпитвам и ми се реве само като си представя. Помня като бях малка, мама изкара тежка пневмония, в болница беше и т.н. всеки ден съм ревала какво ще й стане и да не умре, а да съм била на макс 5г. И хем никой нищо страшно не ми е казвал или да са ме плашили, просто съм доста емоционална и чувствителна натура. Планини бих повдигнала да й го спестя, дано не ми се налага... След описаната клинична смърт, мъжът ми е бил развалина, сестра ми каза че й било жал да го гледа, като скимтящо болно животно. Не ми се мисли ако нещо ми се случи и той какви ще ги върши... Та да не дава Господ, дано да сме здрави и дълголетни.  
Относно това че съм млада душа си мислех, понеже въпреки всичко ми се получават нещата, с много усилие и труд от моя страна, но се случват, т.е. моята логика е че нямам натрупани дългове от предни животи.  
И все пак си мисля, че смъртта не е края...
Гретел, това което описваш е изключително интересно, като чета подобни истории хем вярвам, хем една част от мен си мисли че хората преувеличават и си доизмислят. Щом си го преживяла няколко пъти, аз мисля че може да се повтори, но трябва да налучкаш кое го предизвиква, точно същите предусловия да поставиш. И няма ли хора/ментори, които биха могли да ти помогнат или да те напътстват в случая?

Има, доколкото чета из интернет, и книги има. Не като конкретни напътствия, а като философия и разбирания. Аз повече чета, не искам на всяка цена да ми се случи нещо, по-скоро по начина, за който споменаваш- да разбера защо в онзи момент ми се случи....
Именно, де, аз съм същата. Интересното е, обаче, че тогава го приемах за абсолютно нормално и естествено, единствено като привилегия. И веднъж не си казах "Ти изчатка, мойто момиче", което ми е привичната реакция.
Аз затова и не съм писала досега, нещо в твоя пост ме провокира.
Иначе повечето случки, които се разказват тук, за мен са си просто израз на работещи съзнания и подсъзнания, нищо странно не виждам в повечето съвпадения, а и сънища. Но ми е интересна да ви чета.

А аз в миналото си мислех ,че съвсем откровено лъжат, измислят си, създават "градски легенди" , някои от тях с цел да се правят на интересни, други - за да забавляват аудиторията.
Сега мога да кажа, че не си доизмислят(като цяло), за преувеличение даже не помислям, по-скоро се премълчават неща, които изглеждат съвсем абсурдни. Всичко, в което участват или наблюдават, го пречупват през личната си призма, а елемента субективност винаги изключва абсолютно обективното представяне. А и често човек изобщо не разбира същността на случващото се, сам се съмнява, защото съзнанието му не е подготвено да приема странности. Собствените колебания пред необяснимото разколебават позицията на "очевидеца" или "участника".

Що се отнася до майчинските страхове за децата, и аз съм го преживяла, чувствах същото. Всъщност доста по-късно разбрах, че единствените губещи са тези, които са си отишли. Всички други продължават. По някакъв начин. Смисълът е да се продължи възможно най-дълго. Винаги има време за нов етап в живота, който да преосмисли времето за връщане.

Ън, благодаря за включването! Защо да са губещи, тези които си заминават? Ако има друг живот и душата има мисия, по-скоро е кръговрат- раждаш се, живееш както ти е било писано и със смъртта приключва цикъла, за да продължиш в следващ живот. Или нещо бъркам? При условие, че душата не натрупва емоционален заряд и се преражда, какво губи? Все си мисля, че на оставащите тук им е по-трудно, въпреки че продължават живота си, някак.

Аз веднъж "сънувах", че умрях. По-точно мисля, че съм го сънувала. Много ме е страх да не би да ми се е случило наистина по време на сън...
Та както си спях, сънувах, че по едно време полетях много нагоре. Все едно се превърнах в птица.  И в някакъв миг ми изчезнаха всички грижи и проблеми. Едно състояние, в което все едно нямаш никаква, ама абсолютно никаква мисъл в главата - ни за работа, ни за семейство, за нищо. Странното е, че и за семейството дори не се притеснявах, все едно ми беше безразлично за тях. Чувството беше на пълно, пълно блаженство. Просто не мога да го опиша с думи. В следващия момент си помислих /докато спях/, че това, което изпитвам е ужасно странно и мога да го отъждествя единствено с умиране. И супер много се изплаших и се събудих. Не мога да си обясня как по време на сън разсъждавах върху случващото се, но такива ми бяха възприятията... 

Все още потръпвам от спомена за онази пълна нирвана, която усетих по време на това преживяване. И все още ме е страх, че съм преживяла нещо подобно на смърт...

Преди сънувах цветно, че и със звук даже. Супер реалистично, будила съм се от стрес/страх, до такава степен реално. След една травма на главата, вече не сънувам, или поне не помня грам да съм сънувала.
Утро, това което описваш звучи чудесно, пълна нирвана без грижи и проблеми. Дано наистина е така в отвъдното. В крайна сметка, на душата не й дреме за "дребните" ни проблеми телом. И пак остава въпроса - не е ли по-голяма мъката, за тези които остават със своята загуба и скръб? Заминалите или заминават завинаги(т.е. край няма друг живот и това е краят) или се прераждат, може и в друга форма/време. Трети вариант си остава ада и рая, и за друго май не се сещам.

И аз съм го сънувала това. Даже виждах погребението си отгоре. На мен ми беше супер леко и исках да кажа на  всички да спрат да плачат и че съм супер добре, но знаех, че не мога. Не изпитвах грам тъга от това, че виждам тялото си в ковчег и около мен има скърбящи.

utro77, това все едно, че аз съм го писала. Абсолютно същото като усещане и като мисъл беше и при мен. Казах си - това сигурно е рая. Никаква мисъл за близки, за тревога или някаква тъга. Пълно отпускане на съзнанието. Това е най-скъпия ми спомен от "сън". Никога няма да го забравя и сега , мислейки за смърт, пред мен е тази картина за пълно блаженство.  За мен все още е непонятна тази липса на мисъл и тревога за близки, защото в настоящето ми аз нямам и секунда, в която да не мисля за децата, за съпруга ми, за родителите. Даже съм доста тревожна, малко параноична си падам.

Когато сънувате, близките ви, семейството ви, присъстват ли в сънищата ви?
В моите не.
Много рядко, дори не веднъж годишно......

Присъстват, да.
Но също така присъстват и много непознати хора...