Малко трудна тема...за болестта - РАК !!!

Майка изкара сумати химии /рак на гърдата/-и вливки и орални химиотерапии, херцептин, антиоксиданти, китайски гъби и какво ли не.. Нищо не помогна за съжаление. В момента е в хоспис и бере душа. А го откриха в съвсем ранен стадий. Беше колкото бобено зрънце. Изрязаха само част от гърдата. Казаха, че няма в лимфните възли и е 1-ва степен злокач. Няколко месеца по-късно - подкожни метастази, после в белия дроб, докато стигнахме до това положение. Така че, много прави са били старите хора: "Има ли век, има и лек". Писано ли му е на човек да живее и с ментови бонбони да се лекува, пак ще се оправи. Заблуждаваме се, че контролираме нещата. Ние правим само това, което смятаме, че е редно.
За потвърждение имам и обратния пример: Дъщеря ми имаше тумор в мозъка, когато беше на 3 години. Огромен, колкото портокал, при това злокачествен. Всички светила я отписаха. Намери се неврохирург, който се реши на тази рискована операция. Премахна го напълно, чрез 3 операции, в продължение на 4 години. Изряза и част от здравия мозък, за всеки случай. И напук на всички песимистични прогнози, беше излекувана и сега си е едно съвсем нормално дете.
Не съжалявайте за нищо, което сте направили, или което не сте направили за любимия си човек. Бедете до него подкрепяйте го, помагайте му, пък то става каквото има да става.

Тъкмо нещо такова исках да кажа  Важно е да се опита, но понякога болният пита: ок, опитах,но гадта не спира да расте...отлагам само края,а всички процедури са болезнени  и мъчителни дали 1 месец или 3, отлагам само,а не мога и да съм ефикасен  дори и не печеля време с любимите хора, защото съм сигурен,че те 'нямат' търпение спра да се мъча   

ГОЛЯМА ГУШКА НА ВСИЧКИ 

Здравейте!
Някой от тук разбра ли, че Премиера, даде зелена светлина за Антималигноцит..
Момичета ще успея, аз и хората които ме подкрепяха, най после сме към края. Много съм щастлива, че болните ще имат право на избор.

Браво на Премиера. Дано нещата се развият докрай. 

 

Е, първата вливка винаги е лесна.
Не, не трябва да се отказва...Лекарствата, които се вливат, прпдължителността... индивидуално е. Всичко се определя, на базата на хистологичните изследвания...
Но, вие и най-вече баща ти имате право и трябва да знаете какви коктейли му вливат...
Питайте онкологът ви...
Успех...

 Вече има сформирана работна група, по регистрацията на Антималигноцит.
 

Вярата,че ще преборим болестта е предпоставка за благоприятнен изход.Вярата в Бог,в самите нас,в силата на позитиното мислене,в ефекта от положитената енергия,която ежеминутно ни изпращат хората ,които ни обичат.В крайна сметка ние сами предопределяме съдбата си,каквато е настройката на мислите ни,такъв код изпращаме във Вселената,това и ни се връща.Моля ви,не допускайте и за миг да ви обземат черни мисли,не се давайте на страха,гнева,отчаянието,отричането...те само ви съсипват и помагат на болестта да се развива...Не го допускайте!Желая много сила,оптимизъм и повече късмет на всички вас и вашите близки!

Но такъв тип вяра може и да те съсипе много лесно... Ако въпреки тази вяра, "че ще преборим болестта", нещата вървят надолу, дали ще запазим вярата си? И в какво? Много хора, посветили целия си живот на Вярата също са си отишли от този свят от страшната болест.
Аз мисля, че Вярата има малко по-друг смисъл. А именно: да вярваме, че каквото и да се случи с нас, то има много-по дълбок смисъл извън земния живот и нашия човешки разум. Извън нашите желания и усилия. Те имат предел. Отвъд тях е Великата Безпределност! Вярата в нея спасява душата. Това е моят личен опит, изстрадан и проверен многократно. Изписани са и много книги за това, но едно е да ги четеш и да те човърка съмнението, а друго е да го изпиташ на гърба си.
Да, мислите са важни, те са в основата на всичко, но когато не са в синхрон с волята на Природата, остават да висят в пространството безплодни. Съгласна съм, че ние "сами определяме съдбата си", но не в един живот. И не сами за себе си, а свързани с всички други съдби и животи.
Единствено съм съгласна с това, че не трябва да се отдаваме на страха, гнева, отчаянието и отричането. Нито да си задаваме въпроса "Защо на мен?" или "защо сега?". Във всичко има смисъл и добра Воля, дори и да не го разбираме в момента.
Много дълго време си задавах въпроса какво е това "Смирение", за което пише в свещените книги. Винаги съм се дразнила от него и ми е звучало като налагане на чужда воля, като отнемане на личнатата свобода, някакъв вид ограничение... След всичко, което ми се стовари на главата, смело мога да кажа, че ми беше разяснен смисълът му: Това е точно тази Вяра, за която казах. Това е нещото, което спасява душата, когато сме в безизходица, когато сме безсилни да променим нещата. В такъв момент трябва просто да се оставим на Съдбата, да се отпуснем, но не от смазващо отчаяние, а с Вяра във Вселенските закони.
Те са вечни и неизменни!

На думи е лесно...за съжаление не се получава.
Когато преди 2,5 години загубих майка си,имаше и страх ,и гняв,и отчаяние...И още ги има...
Не мога да погледна възрастна жена,и да не си кажа..."Късметлийка...живее си живота и се радва на внуците си ,а моята майка си отиде...без време."  И да не изпитам гняв към жената...
Оттогава изпитвам и панически страх за другите си близки...
Аз го приемам като наказание...и не спирам да се питам какво сбърках,къде се провиних толкова, че господ ми отне най-скъпото?
Да,имам и съпруг ,и деца...но майка ми беше най-страхотния човек,който аз познавах...
И не знам дали някога ще намеря отговор на въпроса  "Защо ми бе отнета толкова рано?"

 РАДВАЙ СЕ НА ДЕЦАТА, защото на мен ми бе отнето детето, а това е най голямата земна болка на една майка...и аз се питам къде сбърках, кой обидих, кой излъгах, но днес не мразя живите деца, които са излекувани с Антималигноцит, а се боря лекарството да го има за всички, за да се лекуват и живеят, а имам и голям син и дъщеричка която родих след смъртта, мисля че за тях трябва да се борим и живеем.
Всеки е различен, трябва да го приемаме такъв какъвто е, но ако таим гняв и омраза, нито на нас ще бъдем полезни, нито на близките ни...нека направим така, че останалите живи, да бъдат лекувани и да им се радваме...
 

И друг път съм задавала въпроси в темата, но това изречение съвпада със сътоянието на мой близък. Значи тия вещества го унасят, а ние се чудим защо все му се спи или че е от химиото. Утре е на скенер да се установи ефекта от 2-та химиотерапия. Как искам да е от тия, които ще се разминат с кошмара.

краси.мира, ще намериш отговора, бъди сигурна. Но недей да подхождаш с тези самоунищожителни чувства към другите. Те са пагубни за теб самата. Аз не го казвам само на думи.. В момента майка ми е на прага на смъртта, чакаме я буквално всеки момент. Татко също си отиде отдавна от този свят и не видя внуци, но никога не си позволявам да си задавам такива въпроси. Всеки човек носи кръста си, на всеки му е отредено и от хубавото и от лошото.  Изпитанията ни обогатява духовно, колкото и жестоко да изглежда. Аз не съм мазохист, да не си помислиш такова нещо. Също страдам за майка, плача като я гледам как се мъчи толкова време, но приемам нещата като неизбежни, като част от Великия замисъл. Ние всички вървим натам от момента на раждането си. Едни по-рано, други по-късно, а трети още в детството си. Знам обаче, че живота не свършва със смъртта на тялото.
Ето Почева се е превърнала в един боец и съм сигурна, че ще върне надеждата на много отчаяни хора. Това е огромно, огромно изпитание за духа - да загубиш дете, но да останеш Човек.

Аз също бях на път да се откажа от собствената си теза в деня ,в който си отиде много близък мой човек.Имам чувството,че за двайсет и четири часа минах през всички кръгове на ада,пържих се в огъня на гнева,яростта,болката,отчаянието...В деня на погребението видях и чух неща,които ме поразиха.Стичаха се десетки хора,които не познавах,които може би и тя не познаваше.Хора ,които разказваха различни случки и събития, свързали ги  с нея,думи ,изпълнени с благодарност,уважение,възхищение,топлота.Хора изстрадали,онкоболни,на хемодиализа,дори бездомни дечица от защитени жилища дойдоха с по едно цветенце,откъснато от някъде...И не защото журналистическата й работа я бе срещнала с всички тях,както се изрази една жена тогава-журналисти много,хора малко...От  този ден съм убедена ,в това,че има човешки същества,пратени на този свят с мисията да отдадат живота си на другите,на техните проблеми и страдания,забравяйки своите собствени.Това са души,които няма какво толкова да изкупват,свършват си работата и Господ ги прибира отново при себе си,защото са му нужни..И трябва да сме благодарни на Съдбата,че сме имали привилегията да се докоснем до тях,макар и за кратко,колкото и огромна да е мъката ни след това.

juli_ett ,   благодаря ти за подкрепата!
За съжаление ,не всички сме толкова силни...