Малко трудна тема...за болестта - РАК !!!

  • 608 592
  • 1 842
  •   1
Отговори
# 30
  • с/у ОколоМръсТното
  • Мнения: 19 148
А какво е палпация ??? Embarassed Rolling Eyes newsm78

мануален преглед, т.е с докосване.

Димана  Hug

Обаче има и безсимптомно протичащо заболяване...Ето необходимостта от профилактичните прегледи! Защото всяко нехайство и немарливост се заплаща... Tired

# 31
  • Мнения: 197
Синът ми почина от левкемия... Беше само на 2 годинки и 9 месеца...
Очите ми се напълниха със сълзи като го прочетох Cry Cry Cry Ужасно съжалявам. Изживяла си най-страшния кошмар.
smile3525

# 32
  • Мнения: 2 433
много бих искала да не съществуват тези теми...
но това е животът и ние сме безсилни когато се сблъскаме с него.
Сестра ми преди 10 години отиде на гинеколог породи банална и смешна причина. Тампонът и беше се скъсъл и неможеше да го извади. Докторът пуснал и цитонамазка - резултатите бяха страшни. Последва МА спешна операция с изчистване на всичко, дори и лимфните възли където също се беше разпространило, лъче и химиотерапия...страшно...а беше на 28 години. Косата и капеще, червата се лющеха... беше станала 45кг. Преживяхме ужас някъкъв далеч от нея - а тя как се е чуствала - мога само да предполагам...
На великден правихме курбан за 10 година живот!
промени се! напусна мъжът си, работата си - стегна се и не и се дава на болестта. Бори се смело и вярва че ще се справи! И аз вярвам!  Praynig
Това е животът - жесток, горчив и тъжен на моменти, но за всеки миг на щастие и радост си заслужава да живеем! Никой не е застрахован! никой!
И ако ние все пак се осмеляваме с буца в гърлото и сърцата си да говорим за Рака ... за СПИН все още се мълчи!
Димана - много съжалявам миличка! прегръщам те силно и се надявам мъката някой ден да намалее

# 33
  • в Tara
  • Мнения: 3 287
димана, много съжалявам за това, което си преживяла!

дядо ми беше болен от левкемия, но почина нелепо, падна от едно дърво и на място. беше на 57 г.
леля ми, дъщеря му, почина от рак на гърлото. около нова година й го откриват и юли месец си замина, пак на 57 г. не можах да я видя, дори не знаех, че е починала...бях бременна и никой не посмя да ми каже тогава.

наскоро четох в един друг форум за някакво лекарство натанал, било много ефикасно, но не зная дали е така...
ужасна болест, бих предпочела спин пред рак, ако трябва да избирам Confused

# 34
  • Sofia
  • Мнения: 6 235
Ох, Димана  Cry
не мога да спра да рева.
Синами е на същите години
Съжалявам  Cry

# 35
  • Има много детски смях.
  • Мнения: 3 152
Много е тежко.
Болката, загубата, празнината.
Намразих тази дума, когато нямах и 10 години още.  Гадната болест ни отне майка ми- жена на 30 години, никога не запалвала цигара дори( ако това въобще има някакво значение де). Баща ми остана вдовец на 32 години с две невръстни деца, в чужда все още тогава за него държава. Какво му е коствало да е винаги усмихнат и ведър пред нас с брат ми идея си нямам.  Confused

# 36
  • софия
  • Мнения: 25 646
Момичета, много съжалявам за всички, които сте преживяли загуба на близък човек.  Hug Hug Hug
За съжаление, не мисля, че времето с времето мъката може да намалее, когато става въпрос за човек, който обичаш безкрайно много (сигурно само малко ще се притъпи).

През декември месец, живот и здраве, ще станат 3 години откакто оперираха майка ми от рак на гърдата. Всеки Божий ден се моля всичко да е останало зад нас, а всеки 6 месеца изтръпвам, докато очакваме резултатите от туморните маркери. Казват, че минат ли 3 години от операцията и няма нови образования, вероятността операцията и лечението да са били успешни нараства. Дано така да бъде  Praynig Praynig Praynig След това ще очаквам с надежда да минат 5 години. Толкова много я обичам, тя е най-силния, най-добрия, най-всеотдайния човек, най-добрата майка на света и не мога да си представя живота си без нея (не дай си Боже).
А сега, когато очаквам и първото си дете искам 1000000 пъти повече да е здрава, за да може да се радва на първата си внучка - само като я гледам как говори на корема ми, как го гали, как непрекъснато мисли какво да купи на "бебка", както я нарича...
А най-гадното е - нехуманното и безхаберно отношение на докторите. Знаете ли, че когато на майка ми трябваше да определят каква химиотерапия да се провежда, "лекарката" я беше попитала ТЯ каква терахия предпочита, но в крайна сметка, каквото и да изберяла 90% от тях пак се били връщали при нея  #2gunfire #2gunfire #2gunfire толкова за "лекарите".

Последна редакция: пт, 28 апр 2006, 10:43 от zvanche

# 37
  • Там където е семейството ми
  • Мнения: 2 510
Трудно е да се говори за тази болест.Но понякога животът е суров.
Баща ми почина преди 8 год.от рак на белият дроб.
Аз, майка ми и брат ми трудно превъзмогнахме този удар,когато ни съобщиха.
Станахме свидетели, как този голям и жизнен мъж от ден на ден се топеше пред очите ни.
Приеха го в болница,до последно си мисля,че той знаеше за рака,но нищо не казваше, а и никой нямаше смелостта да му каже.
Последните дни той сам пожела да си го приберем в къщи.
По него време аз и съпругът ми бяхме гаджета,той непрекъснато повтаряше,че много иска да се запознае със него.Една вечер мъжът ми дойде за тази така чакана  и желана среща.За съжаление така и не можаха да поговорят двамата,защото под въздействието на болкоуспокояващите се унесе и заспа.Явно обаче беше спокоен,че видя мъжът ми.Два дни след това ми се обадиха на работа за да ми кажат,че е починал.
За мен беше голям шок загубата му.
Брат ми имаше най-много нужда от него.Навлизаше в пубертета и имаше нужда от съвета на татко си.С тази задача се нагърби година след това мъжът ми.
Представям си колко, горд щеше да бъде, когато видеше своето малко момче как отива войник.
Представям си как щеше да плаче от радост, когато ме видеше във бялата сватбена рокля.
Представям си как щеше да прегръща своят палав внук и как щеше да му се радва.
Смърта ни го отне много млад беше едва на 46 год.
 Sad Cry

# 38
  • София/Перник
  • Мнения: 986
Лекарството е Антималигноцит /Antimalignocyt/.

Точно така беше! Да, много ти благодаря!
..............................

# 39
  • При рома, пурите, какаото и бабиериндосите
  • Мнения: 3 607
Димана...не знам какво да напиша...
Умирам всеки път като чуя думата рак. Майка ми почина на 48 от рак на гърдата, не малка доза немарливост от нейна страна по отношение на здравето и, и не малка доза лекарска некомпетентност...Почина шест месеца след като откриха болестта. Какво да напиша- който е минал през ада да гледа безпомощно как си отива близък човек няма нужда от обяснения надълго и широко. Имах много силна връзка с нея и месеци наред след като почина аз умирах всеки ден при всеки и хубав или тъжен спомен. Месеци наред мислех постоянно за нея, месеци наред мислех какво направихме и какво не направихме. Не получих утеха от баща ми и брат ми, защото те самите се нуждаеха от такава. Аз не бях способна да им я дам. Получих протегнати ръце и те ме изтеглиха от депресията. Рака убива не само самия човек. Убива всеки свързан с него. Взима най- красивите мигове на взаимност, лишава те без време от майка, баща, брат ...и дете уви...Със смърта на майка ми все едно една част от мен умря - по- голямата. Сега вече имам мое семейство и тази огромна пропаст е позапълнена, но винаги имам едно малко кътче пълно с болка и прекрасни спомени, тъга и умиление. След осем години аз все още трудно говоря за Майка ми. Чудя се как да да оставя в децата ми спомен за един прекрасен човек, които никога не са я виждали.

# 40
  • Мнения: 2 556
Ужасно е  Cry Димана, ти наистина си минала през най-големия кошмар за една майка  Cry

Ние миналия месец разбрахме, че на роднини на мъжа ми детето им умира от Сарком на Юинг - много рядко срещан вид рак на костите. Какво ли не правих, всякаква информация намерих, и с председателката на Сдружението Антималигноцит се свързах лично, и с биохимика във Виена, който е откривател на лекарството... За съжаление след химиотерапия то не действа почти, а на детето са му правили такава. Просто ми се е стегнало гърлото, само си представям детето как се мъчи и колко го боли, и родителите му...всеки момент го чакат, няма никакъв шанс за спасение. Ужасно е, не знам, нямам думи. Cry

# 41
  • Мнения: 2 609
Диманка, винаги съм искала да ти го кажа, но ми е било неудобно, а и да те връщам към лошите спомени също неисках... Но тук ще ти кажа, съжалявам за това което сте преживели всички в семейството, и най-вече ти Hug. Когато те разпознах във форума и видях само лентичката на Силия, много се надявах да съм сбъркала и не си тази Димана, за която си мислех (защото знаех за случилото се със синчето ти и все съм си мислела, че е оздравял), но уви... Sad После видях твой пост в другия форум и вече нямах съмнения Sad. Още веднъж ти изказвам, най-искренните си съболезнования за загубата на малкия Влади и знай, че той е там горе и ви закриля всички.
А на теб ти се възхищавам за силата и смелостта, която имаш след всичко преживяно!!! Просто не познавам друг човек с дух като твоя, а още повече след такава трагедия.
Пожелавам ви здраве и само щастливи моменти за напред!!!  bouquet

Сори на останалите за офф-а, но имах нуждата да напиша това и тази тема ми се стори подходяща.

# 42
  • Мнения: 217
Как?
Защо?
С какво го заслужи?

и още хиляди  подобни въпроси напират...  Tired

Не можеше ли по-рано да се разбере, когато има надежда за спасение?

Няма ли някакво лечение, което да те запази по-дълго време от определеното ти...?


Защо понякога всичко протича толкова безсимптомно и така ли Бог наказва за нехайството към здравето...?

И тези адски мъка на края...не може ли и без тях да мине...?

Допускаха ли Ви болните край тях накрая?

Абе какво се сетите...иска ми се да си поговоря със сродна душа... Praynig


[/quote]


Дарбата и проклятието на човешката душа е, че оцелява, каквото и да й се случи. И продължава, въпреки парченцата, които е загубила по пътя си. Така се случи, че за период от 5 години загубих трима от хората, които бяха успяли да докоснат живота ми по уникален начин. Последният, баща ми, си отиде неочаквано (инсулт) преди година...
Засега знам, че въпросите нямат отговор.
Болката не отминава, просто свикваме да живеем с нея.
Поне за себе си знам, че част от сърцето ми си отиде завинаги. И нито едно от хубавите неща, които ми се случиха през тези години, не можаха да запълнят липсата. Което не значи, че човек не може да бъде щастлив... Но дори и в най-щастливите си мигове, споменът за любимите хора се появява, а заедно с това, поне при мен се появява и онова пробождане от осъзнаването, че ги няма...
Извинявай, не звуча утешително... Може пък аз просто дане се справям със загубите...

# 43
  • В светлината на слънцето
  • Мнения: 7 926
Димана, Шани, толкова съжалявам. Трудно бих могла да изразя с думи онова, което чувствам. И ми е наистина много трудно да пиша на такава тема, защото я преживявам отново и отново.
Имам дъщеря Теди на 2 години и почти 2 месеца. Баща ми почина, когато тя беше само на 2 месеца и половина. Диагнозата му беше рак на белия дроб - комбиниран дребноклетъчен и плоскоклетъчен. Първото е на практика нелечимо, наричат го най-агресивния от всички видове, тъй като няма лекарство, което може да го спре, дори в начален стадий. Вторият - плоскоклетъчния май може да се забави, не и да се излекува.
Откриха му заболяването съвсем случайно. Той настина и разви пневмония. Отиде при джипито, което го прати при белодробен "специалист", с който нашето ДКЦ е сключило договор - лекарка от  медицински център "Лора". Не ходете там за нищо и на света! Въпросната лекарка му сложи една слушалка и му изписа детски дози хапченца, защото той преди доста години и карал инфаркт. Но нямаше абсолютно никакви проблеми, не пушеше след инфаркта, но честно казано много се ядосваше за щяло и нещало. Та пиеше си той чинно лекарствата, но все не му минаваше. Гърдите му започнаха леко да просвирват. Отиде пак при лекарката, която му назначи рентген и му направи някакво изследване с апарат, което проверява колко е обема на белите дробове или нещо подобно. След него му заяви, че има дробове като на старец, видя и снимката и реши, че е развил бронхопневмония. Даде му други хапове, но пак в детски дози заради инфаркта. Точно 2 дни преди Коледа той започна да плюе кръв и пак отиде при лекарката. Тя направи още една снимка, не й хареса и я повтори точно на следващия ден. Като видя втората снимка заяви, че е развил плеврит и тя била дотук. Да си търсел сам болница, в която да го приемат. И започнахме да търсим болница. Преди Коледа никой никъде не приема нови пациенти. По-скоро изпискват в нещо като ваканция, освен тежките случаи. А ние по нейното описание не бяхме тежък случай. С връзки успяхме да уредим прием във Военна болница, но за да оформят документите трябваше да мине на трети рентген. Лекарката, която ни помогна излезе от кабинета бяла като платно. И заяви, че трябва спешно да направим скенер. Пак с връзки и с плащане по официален път успяхме да уредим и скенера. Свободни дати имаше чак за февруари. Докато чакахме резултата от него, тя ме дръпна настрани и ми каза диагнозата - рак в напреднал стадий. Майка ми е била начална учителна на детето й и тя не искаше да я тревожи. Скенерът потвърти диагнозата. Трябваше да правим бронхоскопия, за да разберат какъв е точно видът на карцинома. Направиха я на 2 януари и видяха дребноклетъчен вид - най-тежкият. Лекарят каза на мен и на майка ми, която едва тогава разбра какво е, че му остават между 2 дни и 2 месеца. Зависи колко издържи. Оттук нататък обърнах света, за да намеря подходящо лекарство. Опитали сме всичко - повярвайте! Истината е, че лекарствата, които реално помагат са химиотерапия плюс лъчетерапия. Всички останали билкови отвари и какви ли не таблетки от рода на хрущяли от акула и т.н. могат леко да укрепят организма и нищо повече. Давахме по над 500 лв в продължение на месеци за чудодейно лекарство, което уж лекувало и имало толкова много случаи. Не помогна. От същия вид е и онова лекарство, което са рекламирали в "Искрено и лично". Между другото, пак в това предаване силно рекламираха някаква жена, която имала дарби да вижда болни органи, да помага и т.н. Не вземала никакви пари. Свързах се с тях и ги помолих за телефон, бях вече напълно отчаяна, тъй като баща ми започна да изхвърля кървави парчета от дроба си. Аз работя в един от големите ни ежедневници, колежка съм на хората, които правят това предаване. Обещаха да ми дадат телефон, но с обяснението че тя не искала да й се дават никакви координати по никакъв повод. Когато позвъних втори път, за да получа въпросния номер, или не ми вдигаха слушалката, или като чуеха гласа ми, направо затваряха. Оттогава не вярвам и не гледам "Искрено и лично"!
За щастие баща ми понесе добре терапиите в "Исул", от ден на ден ставаше все по-добре. Дори, тъй като е актьор, снима за последно в една френска продукция. Казваше "Луд умора няма" и се смееше. Сигурно знаеше какво е, но ние не смеехме да му кажем. Лятото беше много добре и започнахме да се надяваме на чудо. Точно тогава аз забременях. Есента му направиха контролен скенер с предупреждението, че този вид рак в повечето случаи напълно изчезва, но веднага след това метастазира в мозъка. А там спасение няма. Контролният скенер показа много малък остатък в дробовете и нищо в мозъка. Наложи се да направи още два курса химиотерапия и после да капсулират с лъчетерапия. Но лъчетерапевтите категорично отказаха, защото имал инфаркт. Казаха, че се страхуват и толкова. Никой тогава не ни обясни, че има хапове, които забавят появата в мозъка. За съжаление, метастази се появиха на друго място - в лимфен възел. Оперираха го и се оказа, че патологът, който е изследвал бронхоскопията не си е свършил докрай работата - не е видял, че има и плоскоклетъчен вид. И него никой не е лекувал. Изкарах цялата си бременност в онкоотделението на ИСУЛ и по разни болници, тъй като освен мен нямаше кой друг да движи цялата бумащина около всяко преливане. Както и да е. Родих преждевременно, месец по-рано, но детето беше добре и аз също. Докато бях в "Шейново", приеха баща ми за тази операция на лимфния възел. Страхувах се дали ще го видя отново, дали ще види така очакваното внуче, което носеше вече неговото име. Всичко мина добре и най-накрая се събрахме. Но от ден на ден той ставаше все по-зле. Последните 2 седмици често заспиваше, появиха се и припадъци, виждаше разни неща. Един ден майка ми го намери да плаче, видял баща си, който е покойник. Казват, че мъртвите роднини идват да приберат своите близки. Изглежда баща ми е усетил, че си отива. Ден преди да почине аз трябваше да напиша голям текст за кончината на Николай Гяуров, който бе негов близък приятел. Прибрах се малко по-късно. Когато разбра за Гяуров се натъжи. После ни повика един по един, сякаш знаеше, че така се прощава с нас. Накрая погали детето по главичката. От доста време не искаше да пие вода, да яде, макар че не се стопи твърде. Но тази вечер майка ми му даде половинката ябълка от сокчето на детето. Изяде я макар и трудно. И през нощта си отиде. Много преди това успях да му кажа колко го обичам. Искаше ми се да мога да му го кажа отново, но така и не успях. После една нощ го сънувах и му го казах, той само се усмихна и каза, че знае. Мисля, че беше дошъл да се прости.
Шани, незнам какво да ти кажа. Само знам, времето не лекува. Колкото повече време минава, толкова по-силно осъзнаваш загубата и липсата на човека. Опитваш се да не мислиш, но няма начин. Вечер преди да заспиш, винаги този образ идва пред очите ти. Може би след повече години, ще бъде друго, но след 2 години от загубата боли по-силно. Когато близкият почине, се чувстваш зашеметен, едва по-късно осъзнаваш какво точно се случва.
Що се отнася до рака, то смятам че ранната профилактика е единственото нещо, което може да го предотврати или поне улови в начален стадий. Тогава човек може би има шансове. Особено в някои случаи - като рак на гърдата, на матката и т.н. Медицината наистина е доста напреднала. Четох наскоро за някакво лекарство, което е измислено от българин преди много години - май решиха да го изследват все пак. Изглежда е помагало при някои видове. Истината е, че за тази коварна болест май панацея все още няма.
Има и още нещо - в България отношението към онкоболните е не просто безобразно, то според мен е подсъдимо. Не може постоянно да липсват лекарства, не може лекарите постоянно да чакат рушвети. Част от лекарствата на баща ми плащахме от собствения си джоб, но какво остава за някой пенсионер, който няма никакви близки и никакви финансови възможности? В същото време лекарства има в аптеките, но здравната каса е сключила договори само с определени вносители и купува само от тях. В това време много хора умират.

# 44
  • Мнения: 6 315
Шани, сълзи ми напират в очите, знаеш историята на татко ми - загубихме го преди 13 години. Тогава бях на 15 само - достатъчно голяма за да разбера ужаса и все пак недостатъчно пораснала за такова нещо.

Откриха случайно болестта му - лимфолевкоза през '88 - две години след аварията в Чернобил, по време на която той беше в командировка във Врачанския балкан с разкопчана риза, радвал се на слънцето и топлото време, човекът и се чудел защо се разхождали хора с предпазни облекла  Cry. Според лекарите болестта му е в следствие на аварията. Започна се лечение, извадиха му далака, който беше станал огромен - поглъщал червените кръвни телца и е тежал колкото малко агне  Confused. Казаха му, че би могъл да живее още 18 години след тази операция, но уви. Нали "Болестите идват от ядове, а ядовете - от гадове". Една "добронамерена" женица (и до сега не мога да спра да я обвинявам) дойде да се разправя с него по разни имотни въпроси. Малко след това получи кръвоизливи навсякъде, венците му кървяха  Sad. Влезе в болницата за последно. Понеже имаше и вътрешни кръвоизливи не му даваха да се храни, искаха да му преливат тромбоцитна маса, но не намерихме човек с неговата кръвна група навреме. И накрая си отиде гладен и жаден, но с надеждата и вярата че ще живее  Cry Cry Cry. Вярвай ми още ми иде да вия от болка и не спирам да питам "ЗАЩО?". Поне до последно бяхме заедно. Слава Богу не си отиде пред очите ми! Това вече наистина не зная как бих понесла.... И ми е ужасно болно все още, боли ме! Имаше толкова хубави неща пред него - нова къща, първо внуче... Не можа да види нищо, а бе изпълнен с надежда! Сега научих сина ми да казва Дядо Емо като погледне портрета му у дома  Cry.

Не зная, но ужасите които видях в тази болница през петте години на боледуването на татко, все още не мога да изтрия от съзнанието си, а много ми се иска да не помня лицата на болните, болката в очите им и ужасът и страховете на близките.

Вуйчо ми също почина от рак - на белите дробове, пожела да ме види, за което много се радвам въпреки че ми беше трудно. Все пак успях приживе да си взема сбогом с него. А той беше онзи, който ме накара да се съвзема след като баща ми си отиде и се отнасяше с мен като със своя дъщеря...

Съжалявам много като чета или чуя някоя подобна история, особено когато става дума за детенце, ужасно е! Димана, много съжалявам!  Cry

Общи условия

Активация на акаунт