Малко трудна тема...за болестта - РАК !!!

Боже, много мъка има по този свят.....
Загубих един от най - важните хора в живота ми - МАМА, отиде си от рак на гърдата.
Разболях се след нейната смърт, не физически а психически, още боледувам....
Един от най - добрите детски онколози в България - проф. Бобев ( много близки семейства бяха с родителите ми, сега и с мен), ми каза:
Михайленче, нямаш представа моето момиче, че така умираш много по - бавно от физически болните от рак хора, не го позволявай, ти си по - силна от болката ( имам карциномфобия - това е фобия от рак, години наред, всяка сутрин си намирах рак на различни места, цял ден обикалях лаборатории и лекари, вечер заспивах с мисълта, че утре няма да се събудя), усещах физическите признаци на всеки рак, който си намирах, лекарите ми вярваха, че ми е зле, но всичко ми идваше от главата - оказваше се че съм здрава....
Много е тежко, прехвърлих страховете си на детето и мъжът ми..., плачех, защото си представях, че те страдат от рак и няма да ги има утре...умирах много пъти, всеки ден, умирам понякога и сега...
Страшно е...

О, Буболина, Димана......

Изгубих братчето си, когато бях на 6 години....тъкмо постъпвах в първи клас....Той беше на 3 години и 6 месеца.....Почина от тумор в мозъка, в ръцете на мама, в болницата

И мен много ме е страх от тази болест

Не малко,а много трудна тема.
Чета и плача.
Дано всички да сте здрави!

Наистина много трудна тема. Цял ден прочитам по малко от нея, едва сега успях да прочета всичко.
Сблъсках се с тази болест преди 3 години. Откриха на татко рак на дебелото черво. В доста напреднал стадий (а джипи-то го лекуваше от хемороиди  ). от откриването до операцията имаше само една седмица, която за мен беше като година.  А последвалите 4 месеца в болница - някакъв ад. Трудно ми беше да гледам този силен мъж как се мъчи, как не може да лежи от болки, как искаше да не се е събуждал от упойката, как плачеше, че няма да дочака първото си внуче Слава богу, въпреки всички трудности (8 часовата операция, вътрешно болничната инфекция, в следствие на която татко все още има отворена рана), той не се предаде. Само той си знае какво му е било, но се радвам, че успя да се изправи и да продължи напред.

  А за отношението на лекаря - нямам думи. Все още като го видя ми иде да го удуша. Най-големия специалист бил в Стара Загора, дрън дрън. Може да е специалист, ама като човек не струва 5 пари. Още на първия преглед направо казал на татко, че има рак. В този ден за пръв път видях баща си да плаче... от безсилие, от мъка, от отчаяние. Плачех с него и не знаех как да му помогна, а трябваше някой да бъде силен...


Малко след това племеника на вуйчо ми (не знам какъв ми се пада), младо, хубаво момче на 20 години се разболя от нещо неизвестно. Така и никой не разбра от какво. Отиде си за 1 година, нищо не видяло от живота. Явно беше някакъв рак на кръвта, но не можаха да разберат какъв. Сега вече не смея и да питам, няма никакво значение, момчето го няма. Остана празнината и болката....


И аз се подписвам под тези думи, по-добре не бих могла да го кажа.

 

Голямата ми болка Баща ми си отиде от тази болест преди 5 месеца ,голяма мъка.Разболя се и почина за един месец.Много е тежко.След една такава загуба си даваш сметка какво е живота....

  Шани, незнам какво преживяваш, може би твой близък човек е болен,  едва ли някоя от нас може да ти каже нещо успокоително, единствено това ,че трябва да бъдеш силна

Нашата кръстница имаше рак и до последно вярваше че ще се оправи.Докато не почина детето на едни познати ,то имаше левкемия .Тогава тя много плака ,загуби кураж и направо се стопи за няколко дни.Имаше голямо желание да кръсти дъщеря ни в църква,но тъкмо се приготвим и тя влизаше в болница.Не успя! По-късно я кръсти една моя братовчедка,която сега ще кръщава и второто ни дете. Все си мисля колко щеше да се радва ,КОГАТО И СЪОБЩАВАХМЕ,ЧЕ ще имаме още едно дете  и как щеше да се вълнува заедно с нас.Тя беше прекрасна жена .А детенцето,което почина от левкемията беше на 4г. ,наборче на голямата ми дъщеря.Много плаках за него,дори повече от колкото за кръстницата ни.Две години ходене по мъките-то не беше заушка,не беше грип и какво ли не друго,докато се разбере какво е точно. Почина в ръцете на майка си  ,след като си изповръща вътрешностите .Повече не мога да пиша,че детето ме гледа и сигурно се чуди защо мама плаче.

За евтаназията съм мислила дълго...
Но до никъде не стигнах с изводите за себе си. Или по- скоро осъзнах, че никога не бих подложила свой близък на евтаназия. Детето ни почина в ръцете ни. Как бих могла да преживея нещо подобно още веднъж?!
Трудно е да се осмислят всички плюсове и минуси на доброволното умъртвяване. За мен поне е невъзможно. Кръгът е до няма и къде порочен. И дано на по- малко хора се налага изобщо да се сещат за това

Съболезнования на близките и Дълбок Поклон пред паметта на починалите...

Права си...порочен е кръгът...
Когато се касае за неизлечимо болно детенце не знам...тогава родителите би трябвало да решат...
Но когато става дума за голям човек, мисля че би трябвало той да може да вземе сам това решение и близките му да го уважат...

Използвам този цитат, защото и при мен е така.
Трудно ми е да пиша, защото почти не виждам клавиатурата от сълзи. Това е нещо, което още не мога да преодолея.Изминаха 4 години, а аз не мога да говоря на тази тема.
По някаква случайност съпругът ми, тогава още гадже, ме накара да си отида за уикенда вкъщи - и татко почина в ръцете ми.......................................
Гадното, подлото, не знам как да го нарека - лекарите не бяха казали цялата истина на майка ми и бяха определили дата за начало на химиотерапия 5 дена след датата ,на която почина.......а тази дата той я чакаше въкщи два месеца на силни обезболяващи..................................
Искам да съм силна, но празнотата и болката понякога ме надвиват
Момичета, живейте пълноценно и интензивно заради живите и двойно повече заради напусналите ни приятели и близки!

Очите ми се пълнят със сълзи. Колко много мъка!

Загубих дядо преди 6 години. Откриха му рак на простатата и за 9 месеца си отиде.  Така и не му казахме от какво е болен, не зная дали постъпихме правилно. Изведнъж зазля и последните две седмици беше в болница. Стопи се за няколко дни, болеше го. Той имаше страхотна вяра в лекарите и само чакаше да го изпишат.
Последният ден някак си разбрал, че си отива и казал да ни се обадят да отидем при него, въпреки че всеки ден бяхме там. Аз бях в Пловдив по това време и това беше най-дългото и мъчително пътуване до София. Пристингнах навреме, казах му колко го обичам и той ми отговори, но нищо не разбрах, защото имаше маркуч в устата. Повече не говори, само се мъчеше. Така минаха няколо часа, през които го държах за ръката и не я пусках. Вече не се молех да се оправи - молех се да си отиде по-бързо, за да спрат мъките му. Част от сърцето ми завинаги умря.
Знам, че всички ще си отидем един ден, но защо по този начин?!?!? А беше толкова силен и достоен човек, иска ми се поне малко да приличам на него по характер, а не успявам.
В деня на сватбата ми като свърши церемонията и започнаха да ни поздравяват някак си го усетих до себе си. Помислих си: "Дядо, тука ли си?" и избухнах в плач.
Но времето лекува - вече не мисля за него всеки ден, понякога успавям да мисля за него и да не ме боли, изгонвам лошите спомени от главата си и си спомням само хубавите мигове.
Живея с мисълта, че един ден пак ще бъдем заедно. Не мога да допусна, че това няма да се случи, защото това е мисълта, която ми дава успокоение.

Пожелавам и на вас на намерите своята надежда и успокоение. Прегръщам ви.

Димана, много съжалявам за това, което ти се е случило. Трябва да си много силен човек за да преживееш нещо подобно. Мисля, че това е най-жестокото нещо - майка да погребе детето си. Надявам се скоро учените да открият лек за тази коварна болест, която отнема милиони човешки живота. Аз също имам познати, починали от рак за по-малко и от година откакто им го откриха - моя братовчедка - една година след раждането на детенцето си. Некадърните поликлинични лекари твърдяха, че е бяло течение, докато в един момент се оказа рак на матката. Преди един месец бях на погребение на един мой колега - почина от рак на стомаха - беше толкова лъчезарен и добър човек. Сутрин като си пия кафето сипвам в една чашка и на него, защото в работата всяка сутрин си пиехме кафето заедно - и сега пак го правим - поне аз в мислите си.
 Аз съм била и от другата страна на нещата и съм изпитала част от техните емоций на свой гръб. Големия ми син беше на една година когато забременях, започнах да кървя - мъртъв плод и ме кюртираха. След още една година пак забременях, пак започнах да кървя /и двата пъти в шеста седмица/ и пак се наложи да ми направят кюртаж, защото плодът нямаше сърдечна дейност. Два дена след кюртажа получих масивен кръвоизлив - в градината на сина ми - едвам съм стигнала до Шейново т. к. имах кръв чак в обувките си. Правиха ми пак кюртаж, като предположиха, че не съм изчистена добре. Изписаха ме и след три дена пак правя същия кръвоизлив - този път видяха, че нещата явно не са нормални и ме задържаха по-дълго в болницата. Преливаха ми кръв, правиха ми всякакви изследвания и след като видяха резултатите от  хистологичните изследвания ме изпратиха в Онкологията с тъканните проби да ги види тяхния патолог. Оказа се че съм имала гроздовидна бременност, която според лекарите била вследствие на радиацията от Чернобил и ми назначиха химиотерапия, защото това е съединителна тъкан, която се разраства и тръгва от матката, бял дроб и засяга мозъка. Казаха че съм извадила късмет т.к. го водеха предраково състояние и имало и по тежки стадий. През целия този период аз си казах, че трябва да съм силна за да се преборя с болестта, трябва да съм силна заради сина си и близките си. Най интересното беше, че всички около мен се бяха много изплашили и аз, едва ли не ги утешавах, казвах им че съм добре, че ще с оправят нещата а само аз си знаех какъв страх изпитвах - не за себе си - а за това че няма да мога да ги виждам, че искам да видя сина ми как расте, как тръгва на училище, как по време и след химиотерапията се скъсвах да повръщам - но го правех тайно от тях - да не ги тревожа. В един момент преосмислих живота си и осъзнах, че има много неща които не съм казала на майка ми, баща ми, дори свекър и свекърва ми или никога не съм имала смелост да им ги кажа. От тогава аз си обещах да не се ядосвам за глупости, за дребни неща - най важно е здравето и нервите ни - щадете си ги. Сега съм добре, вече всичко е минало /така твърдят лекарите/ и си имам второ детенце - на 1г.4м.

И ако аз си отида,
А ти си още тук...
То знай, че продължавам да живея
и да вибрирам в друго измерение
зад тънкия воал, незрим за твоите очи.
Ти няма да ме виждаш,
така че просто трябва да повярваш.

Ще чакам времето, когато пак ще полетим,
и двамата един за друг съзнавайки.

А дотогава изживей живота си.
И щом изпиташ нужда ти от мен,
то просто името ми прошепни в сърцето си.
И аз ще бъда там...

Написано е в памет на 4-годишно момиченце починало от левкемия.

Наистина много трудна тема.
Имаме случаи на рак в семейството- на кожата, единия завършил трагично, поради  желанието на жената да се лекува при екстрасенси. Много коварен рак, май този и белодробния ги водят най-опасни.
От тогава и аз като Буболина имам страшна фобия към тази болест.
Ходя на профилактични прегледи при гинеколог, миналата година си открих бучка в гърдата и докато се изясни какво е бяха като призрак. Отскоро ходя на 6 месеца и при онкодерматолог, че имам една бенка на ръката, която по техен съвет измервам и следя да не се промени промени.
Много е страшно, някои казват, че каквото лошо мислиш- можеш да се разболееш, но не мога да спра да мисля и да се тормозя.
В дир.бг има клуб на раково болните, там наистина има много добри отзиви за Натанал. Ако на някой му е нужно да прочете.
Дано намерят лекарство скоро.
Съчувствам на всички, загубили близки и приятели.
И ходете на профилактични прегледи и настоявайте за направления и прегледи!

...за евтаназията...Не знам как бих постъпила...само си спомням, че веднъж ходих за лекарства на майка ми и влязах в една църква...молих се всичко да свърши. Вече не се молех за здраве,  а за милост.
 Тя беше медицинска сестра с голям стаж. Беше си поставила диагнозата още преди да отиде при едно от големите светила в медицинската наука и преди той да и каже директно" Госпожо Вие сте много болна". Работеше в поликлиника в Добрич- отишла да помоли да я прегледат, а колегите и решили, че и трябва просто болничен и предложили да и го дадат?!?! Тя не искала болничен - искала помощ!!!Болеше я ръката и те и казали, че има тендовагинит и да ходи на физиотерапия- ръката я болеше от подутите лимфни възли. Професорът, който и даде диагнозата препоръча изрязване на двете гърди и лимфните възли. Познайте дали зачетоха препоръката му във "великата Варненска клиника" Там решиха да и правят биопсия. Мама от един болен, но жизнен и работещ човек за един ден стана отчаян и предал се лежащ болен. ...и така до края. Само повтаряше "колко е хубаво да си прост и да не разбираш какво ти е- имаш поне надеждата." Шест месеца не излизахме от болница. След биопсията, която не знам какво трябваше да докаже, мама получи метастази навсякъде, нямаше болки, но от течностите които събираше в коремната кухана не можеше да диша, не можеше да се храни, не можеше да извъшва съответно никакви физоилогични нужди. Страдаше ужасно. Да тогава съм мислила за евтаназията. Много съм слаба за да взема такова решение за чужд живот, но не можех да гледам мъките и. Държах и ръката. Исках да я гушна, да ме гушне, но не смеех, защото не можеше да диша и без това...
Шест години по- късно мислех за същото като гледах свекър ми с рак на простатата как в пълно съзнание умираше от болки, със счупен крак, останал кожа и кости. Очите му молеха за пощада. Човека почина с ужасни болки и толкова безсилен, че нямаше сили да се сгърчи от болката.