♡~ Черна обич ~ Любов под наем ~♡ Тема 51

  • 62 052
  • 746
  •   1
Отговори
# 525
  • Мнения: 9 540
Хайде, да не съм голословна, а и да си пооправим вечерта, макар и толкова късно  Whistling Whistling
Докъдето съм я докарала, до там  Peace Нямам намерение като Мерич да бягам от стереотипи, следвам собствените си мисли и представи, сменям пътя в последния момент и накрая каквото се получи  Rolling Eyes Rolling Eyes

Заглавие все още нямам, така че се надявам вие да ме вдъхновите  Hug Hug

Глава 1

  Дефне и Йомер бяха женени вече от почти година. След провалената церемония, когато той разбра истината, двамата бяха страдали месеци, преди да се преоткрият. Сега, щастливи и влюбени както в самото начало, двамата се радваха на съвместния си живот. Бяха си купили страхотна къща- не много голяма, уютна и близо до „Пасионис”, където сега и двамата работеха като дизайнери.
Дефне беше бременна, нещо, което само укрепи и удвои любовта им с Йомер. Никога нямаше да забрави момента, в който разбра, че в нея живее част от него. Беше отишла на лекар за контролен преглед, а излезе от кабинета като най- щастливата жена на планетата. Едвам се сдържа да не звънне по телефона на съпруга си и да му изкрещи новината. Трудно стигна до компанията спокойна, още повече, че трябваше да мине пред погледа на всички и да скрие щастието, напиращо да излезе от нея. С последни сили тя почука и влезе в кабинета на Йомер, едва сдържайки усмивката си. На него обаче му трябваше само поглед, за да разбере, че нещо се е случило. Знаеше, че тя е на лекар, но не за нещо специално. Дефне се приближи бавно, под питащите очи на съпруга си, и седна на бюрото до него. Наведе се и тихо прошепна в ухото му:”Бременна съм”, след което зачака някаква реакция. Такава обаче не последва. Йомер стоеше като вкаменен, вперил поглед в някаква точка във вратата. Дефне помаха няколко пъти с ръка пред лицето му, но ефекта беше нулев.
-   Йомер, добре ли си?!
-   Дефне?!- Прошепна на свой ред той.
-   Чу ли какво ти казах, Йомер? Бременна съм!
Този път съпругът ѝ премигна, но това бе единствената реакция, която показа. Незнаеща какво да мисли, Дефне го хвана за раменете и го разтърси. Той сякаш излезе от транс. Когато очите им се срещнаха, в нейните имаше страх, а в неговите… Тя не можа да определи- недоверие, интерес, радост, любов. Всичко заедно.
В следващия момент двамата се оказаха на крака, като той я стискаше в прегръдка и я въртеше из кабинета, полетял от щастие. Целуваше я, все едно не я е виждал от години, макар сутринта именно той да я бе оставил в кабинета на лекаря, преди да дойде на работа.
Сега, спомняйки си тези щастливи моменти, Дефне се усмихна. Все още се излежаваше в леглото, докато Йомер приготвяше закуската. Случила беше на съпруг. Бременността ѝ вървеше добре и малката госпожица, която очакваха, растеше с всеки миг. Беше в седмия месец и вече бързо се изморяваше, поради което бе глезена като принцеса. Доказателството за това влезе точно в момента, в който тя реши да става- Йомер беше донесъл закуската ѝ в леглото.
-   На къде така, г-жо?- Попита със сериозен тон той.- Мисля, решихме, че днес ви е ден за абсолютна почивка?!
-   Мислех да сляза за закуска, г-не, но щом настоявате!- Усмихне се тя и се повдигна леко, за да получи целувката си за добро утро.
-   Добре ли спа?- Попита я загрижено той. Малката калпазанка беше палаво дете от сега и понякога не оставяше родителите си по цяла нощ.
-   За щастие, да! На мама принцесата беше кротка и ме остави да поспя.- Погали тя корема си.
Йомер остави подноса на масичката до леглото и седна до съпругата си. Дефне веднага се сгуши в обятията му, забравила за глада си. Ръцете им се преплетоха върху корема ѝ, докато бебето в него ги риташе. Двамата се смееха щастливо, говореха на дъщеря си и се шегуваха каква ще стане тя, като порасне. Телефонен звън прекъсна семейната идилия. За съжаление на Йомер му се наложи да излезе от стаята, за да проведе явно важният разговор, като остави двете най- важни жени в живота му да закусят на спокойствие. Дефне с трудност се протегна за таблата, постави я на коленете си и започна с апетит да омита омлета и препечените филийки, които ѝ бе донесъл любимия. Вместо кафе имаше чаша мляко, което тя не обичаше, но си налагаше да пие заради бебето. Когато след малко Йомер влезе в стаята, всичко от подноса беше изчезнало.
-   Виждам, че днес сте с прекрасен апетит, госпожице.- Смееше се той, докато целуваше корема на съпругата си.- Какво искаш да правим днес?- Попита, докато местеше устните си върху нейните.
-   Ние? Няма ли да отидеш на работа?- Макар че беше неделя, на него често му се налагаше да ходи до там.
-   Днес нямат нужда от мен. И така- ще гледаме филм, ще поседим в градината или?
-   Мхммм- замисли се Дефне.- Хайде да ни почетеш!
-   Какво?- Реши, че не е чул правилно Йомер.- Да ви чета ли?
-   Да, отдавна не си го правил.- Усмихна се любимата му.- Знаеш, че малката кротува, когато чува гласа ти. Ще поседнем на люлката и ти ще ни прочетеш някоя интересна книга.- Ръцете ѝ обгърнаха врата му, докато устните ѝ леко допряха неговите.- Моля те!
-   Добре, щом това е, което искаш!- Целуна я леко Йомер.- Предпочитания за книгата?- Попита от вратата той.
-   Не, каквото ти избереш.- Доволна каза Дефне.- Аз ще се изкъпя набързо и ще дойда.
-   Добре.
Когато петнайсет минути по- късно тя слизаше по стълбите, чу шепнещия глас на съпруга си. Приближавайки се на пръсти до вратата на стаята, в която беше Йомер, Дефне се заслуша.
-   Не мога да дойда сега! Какво да направя, обещах на Дефне да прекарам деня с нея.- Видя го как прекарва нервно ръка по врата си, докато крачеше напред назад.- Какво ще кажеш да се уговорим за утре следобед. Не, не, утре ще успея да се измъкна. В 15 часа? Добре, до тогава!
Дефне побърза да се изкачи обратно по стълбите, преди Йомер да я е усетил. Сълзите пълнеха очите ѝ, докато тя още се чудеше какво беше това. Дали Йомер не си беше намерил друга?! След като забременя тя беше наддала килограми, което си беше съвсем естествено. Явно обаче на него това не ми харесваше. Объркана от мислите, които се въртяха в главата ѝ, Дефне влезе в банята, за да наплиска лицето си със студена вода. Когато след малко вдигна лице и се погледна в огледалото, видя колко са червени очите ѝ. Постара се да се успокои, като си повтаряше, че има разумно обяснение за всичко и тя ще го намери. Засега нямаше да спомене нищо пред съпруга си, а утре сама щеше да види какво е намислил той.
-   Къде се загубихте, тъкмо щях да идвам да ви търся!- Посрещна я с усмивка Йомер.
-   С тези килограми е така, трудно!- Рече с лек яд Дефне, което накара любимия ѝ да повдигне вежди.- Какво избра?
-   „Изгубената Албертин”- така и не я дочетох, а май и ти.- Прегърна я Йомер, целувайки косите ѝ.
-   Идеален избор!- Измърмори си Дефне, което още повече го озадачи.
-   Скъпа, случило ли се е нещо?- Попита загрижено Йомер.- Какво има, не се ли чувстваш добре?
-   Нее, какво да ми е?!- „Само се чудя какво криеш от мен?!- Не ми обръщай внимание, хайде да седнем на слънце.
Хвана го тя за ръката и го поведе към градината, ядосвайки се сама на себе си, че не може да контролира емоциите си. Беше гневна, заради тайната му, и се страхуваше, без сама да знае защо, че може да го загуби. Той не ѝ беше дал никакъв повод за ревност, никога, и сега тази неизвестност я изгаряше като огън. Искаше да го попита къде ще ходи утре и с кого ще се среща, но се страхуваше от отговора му.
Прекараха целия ден сгушени на люлката, радващи се на топлите лъчи на ранно пролетното слънце. Йомер чете, докато Дефне не се унесе и не заспа в прегръдките му, а след това просто се любува на красотата и невинността ѝ. „Колко ли ще се зарадва?”- чудеше си той, докато си представяше изненадата, която ѝ подготвяше. Беше купил яхта, или поне искаше да купи. Утре щеше да се срещне със сегашния ѝ собственик, приятел на негов приятел, за да подпишат договора за продажба. Йомер планираше лятото с Дефне и малката, която щеше да е едва на няколко месеца, да обиколят Средиземно море. Знаеше, че ще им е трудничко с бебето, но също така знаеше и колко Дефне обича морето и ще е щастлива от една такава разходка. Усмихнат, погали корема на съпругата си и попита дъщеря си:
-   Ти също, нали принцесо?
-   И аз какво?- Попита сънена Дефне, докато се опитваше да отвори очи.
-   Будна ли си?- Целуна я леке Йомер по шията, докато тя се наместваше в ръцете му.- Говорех на бебето.
-   Какво заговорничите вие двамата?- Засмя се тя.
-   Тайна. Скоро ще разбереш.- Обеща ѝ той.
Легнаха си рано- и двамата нямаха търпение за утрешния ден.  Дефне беше легнала по гръб, а преплетените им пръсти лежаха на огромния ѝ корем. Колкото и да ѝ се искаше да заспи, мислите какво ще се случи след няколко часа не ѝ даваха мира. Йомер спеше сладко до нея, усмихвайки се в съня си, което само още повече я дразнеше. Сама разбираше колко неоснователни и глупави са съмненията ѝ, но не можеше да направи нищо, за да ги спре.

Глава 2

На сутринта Дефне беше кисела, под очите имаше леки сенки и нямаше никакво желание да ходи във фирмата. Йомер предложи да остане с нея, след като не ѝ е добре, но тя се развика, че няма нужда от бавачка и иска да остане сама. Свикнал с променливите настроение на Дефне от последните месеци, той я целуна леко и бързо и излезе от къщата с намерението да работи до обяд и да се прибере, защото дотогава съпругата му щеше да се е успокоила.
Дефне прекара сутринта в планиране на това как да разбере къде ще отиде съпруга ѝ. Най- добрия начин според нея беше да го проследи. Поради тази причина по обяд тя седна в колата, която Йомер ѝ беше подарил малко след сватбата, и отиде до офиса, като се настани в кафенето отсреща. Идеята ѝ беше да тръгне след Йомер, когато той излезеше. Това се случи в 14:20 ч.,  което я накара да си помисли, че явно доста ще пътуват, щом срещата беше в 15:00 ч. Стараейки се да не приближава много неговата кола, като беше виждала по филмите, Дефне попадна на червен светофар и скоро загуби Йомер. Проклинайки късмета си и истанбулския трафик, но нямаща какво друго да стори, Дефне подкара към вкъщи. Явно щеше да се наложи да говори с Йомер очи в очи.
След като излязоха няколко проблема- кога ли е било спокойно в тяхната фирма, Йомер не успя да се прибере за обяд. И така май беше по- добре, защото нямаше как да се измъкне от вкъщи за срещата следобед, за която толкова се вълнуваше. Смеещ се като дете, направило пакост, Йомер не видя кога камиона, излизащ с висока скорост от пресечната улица, удари колата му. Автомобилът се завъртя, Йомер изкрещя и всичко потъна в тъмнина.
Дефне наби спирачки и извика уплашено. Беше почти стигнала дома си, когато сякаш някой я удари в гърдите. Сълзите ѝ потекоха сами, без тя да знае защо. Трябваха ѝ няколко минути, за да се поуспокои, но тревожното чувство, което я накара да спре, не си отиде. Когато влезе вкъщи, тя се отправи първо към банята. След като си взе душ, тя се сви под одеялото и опита да се разсее с някакъв филм. Не ѝ се получи, както и с всички телевизионни канали, които прерови, нито с книгата, която се опита да зачете. Беше наближило времето Йомер да се прибере от работа и тя слезе в кухнята, за да приготви вечеря. Тъкмо беше сложила всичко на котлона, когато на вратата се позвъни. Тя не очакваше никого, затова предположи, че Йомер си е забравил ключовете. Докато отиваше да отвори сама си се присмя, че няма как да е така, защото ги нямаше на масичката, където стояха обикновено. Любопитна кой ли е по това време, тя отвори вратата с усмивка и замръзна.
-   Г-жа Дефне? Дефне Ипликчи?- Попита по- възрастният от двамата полицаи, застанали на прага ѝ.
-   Аз съм.- Успя само да промълви Дефне, преди да припадне.
Събуди се на дивана, докато единият от мъжете ѝ подаваше вода. Тя пое чашата и отпи, все още неразбирайки какво става. В следващия момент спомените ѝ се върнаха.
-   Какво се е случило с Йомер? Къде е той? Добре ли е? Ранен ли е?- Бързо редеше въпросите си Дефне, докато сълзите отново пълнеха очите ѝ.
-   Успокойте се, съпругът ви е в болница. Няма опасност за живота му, не се притеснявайте. Претърпял е катастрофа, но сега вече е добре.
-   Искам да го видя, веднага!
-   Ще ви отведем при него, но моля ви, успокойте се. Във вашето състояние трябва да мислите не само за себе си.- Посочи той с очи корема ѝ.
-   Ние сме добре, но трябва да видя Йомер. Заведете ме при него, моля ви!
По пътя полицаите попитаха Дефне дали не иска да се обадят на някого, който да е с нея в болницата, но тя отказа. Докато не видеше как е Йомер нямаше нужда да притеснява и другите. Беше изпаднала като в транс, а единственото, за което мислеше беше какво ще прави тя, ако нещо се случеше с Йомер. Той беше нейната душа, нейният живот. Тя просто нямаше да може да живее без него. Стори ѝ се, че пътуват от часове, а бяха минали едва 40 мин. Щом колата спря пред болницата, тя се измъкна от нея и по- възможно най- бързия начин, позволяващ ѝ бебето, се отправи към рецепцията. След като успя да обясни кого търси, една сестра предложи да я заведе- личеше си, че жената е пред нервна криза, а това не беше добре за нея и бебето. Когато стигнаха до стаята, Дефне спря. Не смееше да влезе. Ами ако я бяха излъгали и Йомер беше мъртъв?! Плачейки, тя събра последни сили и с трепереща ръка отвори леко вратата, подкрепяна от медицинската сестра. Йомер лежеше в безсъзнание, лявата му ръка беше гипсирана, главата му беше превързана с бинт, а писукащите апарати, към които беше прикрепен, уплашиха силно Дефне. Тя бавно пристъпи към него, невярваща на очите си. Сестрата донесе стол, който сложи до леглото, и настани Дефне до болния. След като се увери, че е добре и не желае нищо, тя ѝ показа къде е копчето за повикване на персонала, обясни ѝ, че съпругът ѝ ще прекара нощта под упойка, но няма нищо страшно и че по- късно ще мине лекар, за да поговори по- подробно с нея. В коридора сестрата помоли полицаите да не тревожат сега момичето и да се върнат утре. Макар и с неохота, те си тръгнаха.
Дефне се беше обадила на Синан и Неджми, които бяха пристигнали незабавно. Нериман придружаваше съпруга си, а Ясемин беше със Синан. Никой не можеше да повярват на случилото се. Сновяха напред назад в стаята, искаха да направят нещо, но просто нямаше какво. Накрая Дефне ги убеди да си тръгнат, защото беше безсмислено всички да стоят. Решиха да се върнат сутринта, а Ясемин обеща да донесе на Дефне всичко необходимо за нея- беше ясно, че тя няма да се отдели от съпруга си още дълго време.
Дефне прекара цялата нощ държейки ръката на Йомер. Дори след като лекарят ѝ обясни, че любимият ѝ е истински късметлия, тя не можа да се успокои. Според думите на доктора камионът ударил колата откъм страната на пътника, поради което Йомер се е разминал сравнително леко. Имаше леко сътресение, но до ден два щеше да отшуми. Ръката му щеше да е в гипс поне месец, но нямаше нищо непоправимо. Натъртени бяха ребрата и гърбът му, но след две седмици щеше да е като нов. Решена да не се отделя нито за миг от него, Дефне просто приближи стола си до леглото, сплете пръсти с неговите и се зареди с търпение, докато любимият ѝ отвори отново красивите си очи.

# 526
  • Мнения: 12 093
Джанъм, кога спиш, кога работиш, че и пишеш Mr. Green
Ще те чета за лека нощ, че началото ме грабна Wink

# 527
  • Мнения: 9 540
Джанъм, кога спиш, кога работиш, че и пишеш Mr. Green
Ще те чета за лека нощ, че началото ме грабна Wink

Аз съм вече като сомнамбулите- и аз не знам кога какво правя  hahaha hahaha hahaha
Надявам се да ви хареса- мислех едно, промених го на второ, излезе трето  Whistling Whistling Joy Joy

# 528
  • Мнения: 12 093

Заглавие все още нямам, така че се надявам вие да ме вдъхновите  Hug Hug

Скрит текст:
Глава 1

  Дефне и Йомер бяха женени вече от почти година. След провалената церемония, когато той разбра истината, двамата бяха страдали месеци, преди да се преоткрият. Сега, щастливи и влюбени както в самото начало, двамата се радваха на съвместния си живот. Бяха си купили страхотна къща- не много голяма, уютна и близо до „Пасионис”, където сега и двамата работеха като дизайнери.
Дефне беше бременна, нещо, което само укрепи и удвои любовта им с Йомер. Никога нямаше да забрави момента, в който разбра, че в нея живее част от него. Беше отишла на лекар за контролен преглед, а излезе от кабинета като най- щастливата жена на планетата. Едвам се сдържа да не звънне по телефона на съпруга си и да му изкрещи новината. Трудно стигна до компанията спокойна, още повече, че трябваше да мине пред погледа на всички и да скрие щастието, напиращо да излезе от нея. С последни сили тя почука и влезе в кабинета на Йомер, едва сдържайки усмивката си. На него обаче му трябваше само поглед, за да разбере, че нещо се е случило. Знаеше, че тя е на лекар, но не за нещо специално. Дефне се приближи бавно, под питащите очи на съпруга си, и седна на бюрото до него. Наведе се и тихо прошепна в ухото му:”Бременна съм”, след което зачака някаква реакция. Такава обаче не последва. Йомер стоеше като вкаменен, вперил поглед в някаква точка във вратата. Дефне помаха няколко пъти с ръка пред лицето му, но ефекта беше нулев.
-   Йомер, добре ли си?!
-   Дефне?!- Прошепна на свой ред той.
-   Чу ли какво ти казах, Йомер? Бременна съм!
Този път съпругът ѝ премигна, но това бе единствената реакция, която показа. Незнаеща какво да мисли, Дефне го хвана за раменете и го разтърси. Той сякаш излезе от транс. Когато очите им се срещнаха, в нейните имаше страх, а в неговите… Тя не можа да определи- недоверие, интерес, радост, любов. Всичко заедно.
В следващия момент двамата се оказаха на крака, като той я стискаше в прегръдка и я въртеше из кабинета, полетял от щастие. Целуваше я, все едно не я е виждал от години, макар сутринта именно той да я бе оставил в кабинета на лекаря, преди да дойде на работа.
Сега, спомняйки си тези щастливи моменти, Дефне се усмихна. Все още се излежаваше в леглото, докато Йомер приготвяше закуската. Случила беше на съпруг. Бременността ѝ вървеше добре и малката госпожица, която очакваха, растеше с всеки миг. Беше в седмия месец и вече бързо се изморяваше, поради което бе глезена като принцеса. Доказателството за това влезе точно в момента, в който тя реши да става- Йомер беше донесъл закуската ѝ в леглото.
-   На къде така, г-жо?- Попита със сериозен тон той.- Мисля, решихме, че днес ви е ден за абсолютна почивка?!
-   Мислех да сляза за закуска, г-не, но щом настоявате!- Усмихне се тя и се повдигна леко, за да получи целувката си за добро утро.
-   Добре ли спа?- Попита я загрижено той. Малката калпазанка беше палаво дете от сега и понякога не оставяше родителите си по цяла нощ.
-   За щастие, да! На мама принцесата беше кротка и ме остави да поспя.- Погали тя корема си.
Йомер остави подноса на масичката до леглото и седна до съпругата си. Дефне веднага се сгуши в обятията му, забравила за глада си. Ръцете им се преплетоха върху корема ѝ, докато бебето в него ги риташе. Двамата се смееха щастливо, говореха на дъщеря си и се шегуваха каква ще стане тя, като порасне. Телефонен звън прекъсна семейната идилия. За съжаление на Йомер му се наложи да излезе от стаята, за да проведе явно важният разговор, като остави двете най- важни жени в живота му да закусят на спокойствие. Дефне с трудност се протегна за таблата, постави я на коленете си и започна с апетит да омита омлета и препечените филийки, които ѝ бе донесъл любимия. Вместо кафе имаше чаша мляко, което тя не обичаше, но си налагаше да пие заради бебето. Когато след малко Йомер влезе в стаята, всичко от подноса беше изчезнало.
-   Виждам, че днес сте с прекрасен апетит, госпожице.- Смееше се той, докато целуваше корема на съпругата си.- Какво искаш да правим днес?- Попита, докато местеше устните си върху нейните.
-   Ние? Няма ли да отидеш на работа?- Макар че беше неделя, на него често му се налагаше да ходи до там.
-   Днес нямат нужда от мен. И така- ще гледаме филм, ще поседим в градината или?
-   Мхммм- замисли се Дефне.- Хайде да ни почетеш!
-   Какво?- Реши, че не е чул правилно Йомер.- Да ви чета ли?
-   Да, отдавна не си го правил.- Усмихна се любимата му.- Знаеш, че малката кротува, когато чува гласа ти. Ще поседнем на люлката и ти ще ни прочетеш някоя интересна книга.- Ръцете ѝ обгърнаха врата му, докато устните ѝ леко допряха неговите.- Моля те!
-   Добре, щом това е, което искаш!- Целуна я леко Йомер.- Предпочитания за книгата?- Попита от вратата той.
-   Не, каквото ти избереш.- Доволна каза Дефне.- Аз ще се изкъпя набързо и ще дойда.
-   Добре.
Когато петнайсет минути по- късно тя слизаше по стълбите, чу шепнещия глас на съпруга си. Приближавайки се на пръсти до вратата на стаята, в която беше Йомер, Дефне се заслуша.
-   Не мога да дойда сега! Какво да направя, обещах на Дефне да прекарам деня с нея.- Видя го как прекарва нервно ръка по врата си, докато крачеше напред назад.- Какво ще кажеш да се уговорим за утре следобед. Не, не, утре ще успея да се измъкна. В 15 часа? Добре, до тогава!
Дефне побърза да се изкачи обратно по стълбите, преди Йомер да я е усетил. Сълзите пълнеха очите ѝ, докато тя още се чудеше какво беше това. Дали Йомер не си беше намерил друга?! След като забременя тя беше наддала килограми, което си беше съвсем естествено. Явно обаче на него това не ми харесваше. Объркана от мислите, които се въртяха в главата ѝ, Дефне влезе в банята, за да наплиска лицето си със студена вода. Когато след малко вдигна лице и се погледна в огледалото, видя колко са червени очите ѝ. Постара се да се успокои, като си повтаряше, че има разумно обяснение за всичко и тя ще го намери. Засега нямаше да спомене нищо пред съпруга си, а утре сама щеше да види какво е намислил той.
-   Къде се загубихте, тъкмо щях да идвам да ви търся!- Посрещна я с усмивка Йомер.
-   С тези килограми е така, трудно!- Рече с лек яд Дефне, което накара любимия ѝ да повдигне вежди.- Какво избра?
-   „Изгубената Албертин”- така и не я дочетох, а май и ти.- Прегърна я Йомер, целувайки косите ѝ.
-   Идеален избор!- Измърмори си Дефне, което още повече го озадачи.
-   Скъпа, случило ли се е нещо?- Попита загрижено Йомер.- Какво има, не се ли чувстваш добре?
-   Нее, какво да ми е?!- „Само се чудя какво криеш от мен?!- Не ми обръщай внимание, хайде да седнем на слънце.
Хвана го тя за ръката и го поведе към градината, ядосвайки се сама на себе си, че не може да контролира емоциите си. Беше гневна, заради тайната му, и се страхуваше, без сама да знае защо, че може да го загуби. Той не ѝ беше дал никакъв повод за ревност, никога, и сега тази неизвестност я изгаряше като огън. Искаше да го попита къде ще ходи утре и с кого ще се среща, но се страхуваше от отговора му.
Прекараха целия ден сгушени на люлката, радващи се на топлите лъчи на ранно пролетното слънце. Йомер чете, докато Дефне не се унесе и не заспа в прегръдките му, а след това просто се любува на красотата и невинността ѝ. „Колко ли ще се зарадва?”- чудеше си той, докато си представяше изненадата, която ѝ подготвяше. Беше купил яхта, или поне искаше да купи. Утре щеше да се срещне със сегашния ѝ собственик, приятел на негов приятел, за да подпишат договора за продажба. Йомер планираше лятото с Дефне и малката, която щеше да е едва на няколко месеца, да обиколят Средиземно море. Знаеше, че ще им е трудничко с бебето, но също така знаеше и колко Дефне обича морето и ще е щастлива от една такава разходка. Усмихнат, погали корема на съпругата си и попита дъщеря си:
-   Ти също, нали принцесо?
-   И аз какво?- Попита сънена Дефне, докато се опитваше да отвори очи.
-   Будна ли си?- Целуна я леке Йомер по шията, докато тя се наместваше в ръцете му.- Говорех на бебето.
-   Какво заговорничите вие двамата?- Засмя се тя.
-   Тайна. Скоро ще разбереш.- Обеща ѝ той.
Легнаха си рано- и двамата нямаха търпение за утрешния ден.  Дефне беше легнала по гръб, а преплетените им пръсти лежаха на огромния ѝ корем. Колкото и да ѝ се искаше да заспи, мислите какво ще се случи след няколко часа не ѝ даваха мира. Йомер спеше сладко до нея, усмихвайки се в съня си, което само още повече я дразнеше. Сама разбираше колко неоснователни и глупави са съмненията ѝ, но не можеше да направи нищо, за да ги спре.

Глава 2

На сутринта Дефне беше кисела, под очите имаше леки сенки и нямаше никакво желание да ходи във фирмата. Йомер предложи да остане с нея, след като не ѝ е добре, но тя се развика, че няма нужда от бавачка и иска да остане сама. Свикнал с променливите настроение на Дефне от последните месеци, той я целуна леко и бързо и излезе от къщата с намерението да работи до обяд и да се прибере, защото дотогава съпругата му щеше да се е успокоила.
Дефне прекара сутринта в планиране на това как да разбере къде ще отиде съпруга ѝ. Най- добрия начин според нея беше да го проследи. Поради тази причина по обяд тя седна в колата, която Йомер ѝ беше подарил малко след сватбата, и отиде до офиса, като се настани в кафенето отсреща. Идеята ѝ беше да тръгне след Йомер, когато той излезеше. Това се случи в 14:20 ч.,  което я накара да си помисли, че явно доста ще пътуват, щом срещата беше в 15:00 ч. Стараейки се да не приближава много неговата кола, като беше виждала по филмите, Дефне попадна на червен светофар и скоро загуби Йомер. Проклинайки късмета си и истанбулския трафик, но нямаща какво друго да стори, Дефне подкара към вкъщи. Явно щеше да се наложи да говори с Йомер очи в очи.
След като излязоха няколко проблема- кога ли е било спокойно в тяхната фирма, Йомер не успя да се прибере за обяд. И така май беше по- добре, защото нямаше как да се измъкне от вкъщи за срещата следобед, за която толкова се вълнуваше. Смеещ се като дете, направило пакост, Йомер не видя кога камиона, излизащ с висока скорост от пресечната улица, удари колата му. Автомобилът се завъртя, Йомер изкрещя и всичко потъна в тъмнина.
Дефне наби спирачки и извика уплашено. Беше почти стигнала дома си, когато сякаш някой я удари в гърдите. Сълзите ѝ потекоха сами, без тя да знае защо. Трябваха ѝ няколко минути, за да се поуспокои, но тревожното чувство, което я накара да спре, не си отиде. Когато влезе вкъщи, тя се отправи първо към банята. След като си взе душ, тя се сви под одеялото и опита да се разсее с някакъв филм. Не ѝ се получи, както и с всички телевизионни канали, които прерови, нито с книгата, която се опита да зачете. Беше наближило времето Йомер да се прибере от работа и тя слезе в кухнята, за да приготви вечеря. Тъкмо беше сложила всичко на котлона, когато на вратата се позвъни. Тя не очакваше никого, затова предположи, че Йомер си е забравил ключовете. Докато отиваше да отвори сама си се присмя, че няма как да е така, защото ги нямаше на масичката, където стояха обикновено. Любопитна кой ли е по това време, тя отвори вратата с усмивка и замръзна.
-   Г-жа Дефне? Дефне Ипликчи?- Попита по- възрастният от двамата полицаи, застанали на прага ѝ.
-   Аз съм.- Успя само да промълви Дефне, преди да припадне.
Събуди се на дивана, докато единият от мъжете ѝ подаваше вода. Тя пое чашата и отпи, все още неразбирайки какво става. В следващия момент спомените ѝ се върнаха.
-   Какво се е случило с Йомер? Къде е той? Добре ли е? Ранен ли е?- Бързо редеше въпросите си Дефне, докато сълзите отново пълнеха очите ѝ.
-   Успокойте се, съпругът ви е в болница. Няма опасност за живота му, не се притеснявайте. Претърпял е катастрофа, но сега вече е добре.
-   Искам да го видя, веднага!
-   Ще ви отведем при него, но моля ви, успокойте се. Във вашето състояние трябва да мислите не само за себе си.- Посочи той с очи корема ѝ.
-   Ние сме добре, но трябва да видя Йомер. Заведете ме при него, моля ви!
По пътя полицаите попитаха Дефне дали не иска да се обадят на някого, който да е с нея в болницата, но тя отказа. Докато не видеше как е Йомер нямаше нужда да притеснява и другите. Беше изпаднала като в транс, а единственото, за което мислеше беше какво ще прави тя, ако нещо се случеше с Йомер. Той беше нейната душа, нейният живот. Тя просто нямаше да може да живее без него. Стори ѝ се, че пътуват от часове, а бяха минали едва 40 мин. Щом колата спря пред болницата, тя се измъкна от нея и по- възможно най- бързия начин, позволяващ ѝ бебето, се отправи към рецепцията. След като успя да обясни кого търси, една сестра предложи да я заведе- личеше си, че жената е пред нервна криза, а това не беше добре за нея и бебето. Когато стигнаха до стаята, Дефне спря. Не смееше да влезе. Ами ако я бяха излъгали и Йомер беше мъртъв?! Плачейки, тя събра последни сили и с трепереща ръка отвори леко вратата, подкрепяна от медицинската сестра. Йомер лежеше в безсъзнание, лявата му ръка беше гипсирана, главата му беше превързана с бинт, а писукащите апарати, към които беше прикрепен, уплашиха силно Дефне. Тя бавно пристъпи към него, невярваща на очите си. Сестрата донесе стол, който сложи до леглото, и настани Дефне до болния. След като се увери, че е добре и не желае нищо, тя ѝ показа къде е копчето за повикване на персонала, обясни ѝ, че съпругът ѝ ще прекара нощта под упойка, но няма нищо страшно и че по- късно ще мине лекар, за да поговори по- подробно с нея. В коридора сестрата помоли полицаите да не тревожат сега момичето и да се върнат утре. Макар и с неохота, те си тръгнаха.
Дефне се беше обадила на Синан и Неджми, които бяха пристигнали незабавно. Нериман придружаваше съпруга си, а Ясемин беше със Синан. Никой не можеше да повярват на случилото се. Сновяха напред назад в стаята, искаха да направят нещо, но просто нямаше какво. Накрая Дефне ги убеди да си тръгнат, защото беше безсмислено всички да стоят. Решиха да се върнат сутринта, а Ясемин обеща да донесе на Дефне всичко необходимо за нея- беше ясно, че тя няма да се отдели от съпруга си още дълго време.
Дефне прекара цялата нощ държейки ръката на Йомер. Дори след като лекарят ѝ обясни, че любимият ѝ е истински късметлия, тя не можа да се успокои. Според думите на доктора камионът ударил колата откъм страната на пътника, поради което Йомер се е разминал сравнително леко. Имаше леко сътресение, но до ден два щеше да отшуми. Ръката му щеше да е в гипс поне месец, но нямаше нищо непоправимо. Натъртени бяха ребрата и гърбът му, но след две седмици щеше да е като нов. Решена да не се отделя нито за миг от него, Дефне просто приближи стола си до леглото, сплете пръсти с неговите и се зареди с търпение, докато любимият ѝ отвори отново красивите си очи.


 newsm10



Темпи ,не знам защо но май "Втори шанс" ще му ходи като заглавие, поне от това което прочетох.

# 529
  • Мнения: 9 540

Заглавие все още нямам, така че се надявам вие да ме вдъхновите  Hug Hug

Скрит текст:
Глава 1

  Дефне и Йомер бяха женени вече от почти година. След провалената церемония, когато той разбра истината, двамата бяха страдали месеци, преди да се преоткрият. Сега, щастливи и влюбени както в самото начало, двамата се радваха на съвместния си живот. Бяха си купили страхотна къща- не много голяма, уютна и близо до „Пасионис”, където сега и двамата работеха като дизайнери.
Дефне беше бременна, нещо, което само укрепи и удвои любовта им с Йомер. Никога нямаше да забрави момента, в който разбра, че в нея живее част от него. Беше отишла на лекар за контролен преглед, а излезе от кабинета като най- щастливата жена на планетата. Едвам се сдържа да не звънне по телефона на съпруга си и да му изкрещи новината. Трудно стигна до компанията спокойна, още повече, че трябваше да мине пред погледа на всички и да скрие щастието, напиращо да излезе от нея. С последни сили тя почука и влезе в кабинета на Йомер, едва сдържайки усмивката си. На него обаче му трябваше само поглед, за да разбере, че нещо се е случило. Знаеше, че тя е на лекар, но не за нещо специално. Дефне се приближи бавно, под питащите очи на съпруга си, и седна на бюрото до него. Наведе се и тихо прошепна в ухото му:”Бременна съм”, след което зачака някаква реакция. Такава обаче не последва. Йомер стоеше като вкаменен, вперил поглед в някаква точка във вратата. Дефне помаха няколко пъти с ръка пред лицето му, но ефекта беше нулев.
-   Йомер, добре ли си?!
-   Дефне?!- Прошепна на свой ред той.
-   Чу ли какво ти казах, Йомер? Бременна съм!
Този път съпругът ѝ премигна, но това бе единствената реакция, която показа. Незнаеща какво да мисли, Дефне го хвана за раменете и го разтърси. Той сякаш излезе от транс. Когато очите им се срещнаха, в нейните имаше страх, а в неговите… Тя не можа да определи- недоверие, интерес, радост, любов. Всичко заедно.
В следващия момент двамата се оказаха на крака, като той я стискаше в прегръдка и я въртеше из кабинета, полетял от щастие. Целуваше я, все едно не я е виждал от години, макар сутринта именно той да я бе оставил в кабинета на лекаря, преди да дойде на работа.
Сега, спомняйки си тези щастливи моменти, Дефне се усмихна. Все още се излежаваше в леглото, докато Йомер приготвяше закуската. Случила беше на съпруг. Бременността ѝ вървеше добре и малката госпожица, която очакваха, растеше с всеки миг. Беше в седмия месец и вече бързо се изморяваше, поради което бе глезена като принцеса. Доказателството за това влезе точно в момента, в който тя реши да става- Йомер беше донесъл закуската ѝ в леглото.
-   На къде така, г-жо?- Попита със сериозен тон той.- Мисля, решихме, че днес ви е ден за абсолютна почивка?!
-   Мислех да сляза за закуска, г-не, но щом настоявате!- Усмихне се тя и се повдигна леко, за да получи целувката си за добро утро.
-   Добре ли спа?- Попита я загрижено той. Малката калпазанка беше палаво дете от сега и понякога не оставяше родителите си по цяла нощ.
-   За щастие, да! На мама принцесата беше кротка и ме остави да поспя.- Погали тя корема си.
Йомер остави подноса на масичката до леглото и седна до съпругата си. Дефне веднага се сгуши в обятията му, забравила за глада си. Ръцете им се преплетоха върху корема ѝ, докато бебето в него ги риташе. Двамата се смееха щастливо, говореха на дъщеря си и се шегуваха каква ще стане тя, като порасне. Телефонен звън прекъсна семейната идилия. За съжаление на Йомер му се наложи да излезе от стаята, за да проведе явно важният разговор, като остави двете най- важни жени в живота му да закусят на спокойствие. Дефне с трудност се протегна за таблата, постави я на коленете си и започна с апетит да омита омлета и препечените филийки, които ѝ бе донесъл любимия. Вместо кафе имаше чаша мляко, което тя не обичаше, но си налагаше да пие заради бебето. Когато след малко Йомер влезе в стаята, всичко от подноса беше изчезнало.
-   Виждам, че днес сте с прекрасен апетит, госпожице.- Смееше се той, докато целуваше корема на съпругата си.- Какво искаш да правим днес?- Попита, докато местеше устните си върху нейните.
-   Ние? Няма ли да отидеш на работа?- Макар че беше неделя, на него често му се налагаше да ходи до там.
-   Днес нямат нужда от мен. И така- ще гледаме филм, ще поседим в градината или?
-   Мхммм- замисли се Дефне.- Хайде да ни почетеш!
-   Какво?- Реши, че не е чул правилно Йомер.- Да ви чета ли?
-   Да, отдавна не си го правил.- Усмихна се любимата му.- Знаеш, че малката кротува, когато чува гласа ти. Ще поседнем на люлката и ти ще ни прочетеш някоя интересна книга.- Ръцете ѝ обгърнаха врата му, докато устните ѝ леко допряха неговите.- Моля те!
-   Добре, щом това е, което искаш!- Целуна я леко Йомер.- Предпочитания за книгата?- Попита от вратата той.
-   Не, каквото ти избереш.- Доволна каза Дефне.- Аз ще се изкъпя набързо и ще дойда.
-   Добре.
Когато петнайсет минути по- късно тя слизаше по стълбите, чу шепнещия глас на съпруга си. Приближавайки се на пръсти до вратата на стаята, в която беше Йомер, Дефне се заслуша.
-   Не мога да дойда сега! Какво да направя, обещах на Дефне да прекарам деня с нея.- Видя го как прекарва нервно ръка по врата си, докато крачеше напред назад.- Какво ще кажеш да се уговорим за утре следобед. Не, не, утре ще успея да се измъкна. В 15 часа? Добре, до тогава!
Дефне побърза да се изкачи обратно по стълбите, преди Йомер да я е усетил. Сълзите пълнеха очите ѝ, докато тя още се чудеше какво беше това. Дали Йомер не си беше намерил друга?! След като забременя тя беше наддала килограми, което си беше съвсем естествено. Явно обаче на него това не ми харесваше. Объркана от мислите, които се въртяха в главата ѝ, Дефне влезе в банята, за да наплиска лицето си със студена вода. Когато след малко вдигна лице и се погледна в огледалото, видя колко са червени очите ѝ. Постара се да се успокои, като си повтаряше, че има разумно обяснение за всичко и тя ще го намери. Засега нямаше да спомене нищо пред съпруга си, а утре сама щеше да види какво е намислил той.
-   Къде се загубихте, тъкмо щях да идвам да ви търся!- Посрещна я с усмивка Йомер.
-   С тези килограми е така, трудно!- Рече с лек яд Дефне, което накара любимия ѝ да повдигне вежди.- Какво избра?
-   „Изгубената Албертин”- така и не я дочетох, а май и ти.- Прегърна я Йомер, целувайки косите ѝ.
-   Идеален избор!- Измърмори си Дефне, което още повече го озадачи.
-   Скъпа, случило ли се е нещо?- Попита загрижено Йомер.- Какво има, не се ли чувстваш добре?
-   Нее, какво да ми е?!- „Само се чудя какво криеш от мен?!- Не ми обръщай внимание, хайде да седнем на слънце.
Хвана го тя за ръката и го поведе към градината, ядосвайки се сама на себе си, че не може да контролира емоциите си. Беше гневна, заради тайната му, и се страхуваше, без сама да знае защо, че може да го загуби. Той не ѝ беше дал никакъв повод за ревност, никога, и сега тази неизвестност я изгаряше като огън. Искаше да го попита къде ще ходи утре и с кого ще се среща, но се страхуваше от отговора му.
Прекараха целия ден сгушени на люлката, радващи се на топлите лъчи на ранно пролетното слънце. Йомер чете, докато Дефне не се унесе и не заспа в прегръдките му, а след това просто се любува на красотата и невинността ѝ. „Колко ли ще се зарадва?”- чудеше си той, докато си представяше изненадата, която ѝ подготвяше. Беше купил яхта, или поне искаше да купи. Утре щеше да се срещне със сегашния ѝ собственик, приятел на негов приятел, за да подпишат договора за продажба. Йомер планираше лятото с Дефне и малката, която щеше да е едва на няколко месеца, да обиколят Средиземно море. Знаеше, че ще им е трудничко с бебето, но също така знаеше и колко Дефне обича морето и ще е щастлива от една такава разходка. Усмихнат, погали корема на съпругата си и попита дъщеря си:
-   Ти също, нали принцесо?
-   И аз какво?- Попита сънена Дефне, докато се опитваше да отвори очи.
-   Будна ли си?- Целуна я леке Йомер по шията, докато тя се наместваше в ръцете му.- Говорех на бебето.
-   Какво заговорничите вие двамата?- Засмя се тя.
-   Тайна. Скоро ще разбереш.- Обеща ѝ той.
Легнаха си рано- и двамата нямаха търпение за утрешния ден.  Дефне беше легнала по гръб, а преплетените им пръсти лежаха на огромния ѝ корем. Колкото и да ѝ се искаше да заспи, мислите какво ще се случи след няколко часа не ѝ даваха мира. Йомер спеше сладко до нея, усмихвайки се в съня си, което само още повече я дразнеше. Сама разбираше колко неоснователни и глупави са съмненията ѝ, но не можеше да направи нищо, за да ги спре.

Глава 2

На сутринта Дефне беше кисела, под очите имаше леки сенки и нямаше никакво желание да ходи във фирмата. Йомер предложи да остане с нея, след като не ѝ е добре, но тя се развика, че няма нужда от бавачка и иска да остане сама. Свикнал с променливите настроение на Дефне от последните месеци, той я целуна леко и бързо и излезе от къщата с намерението да работи до обяд и да се прибере, защото дотогава съпругата му щеше да се е успокоила.
Дефне прекара сутринта в планиране на това как да разбере къде ще отиде съпруга ѝ. Най- добрия начин според нея беше да го проследи. Поради тази причина по обяд тя седна в колата, която Йомер ѝ беше подарил малко след сватбата, и отиде до офиса, като се настани в кафенето отсреща. Идеята ѝ беше да тръгне след Йомер, когато той излезеше. Това се случи в 14:20 ч.,  което я накара да си помисли, че явно доста ще пътуват, щом срещата беше в 15:00 ч. Стараейки се да не приближава много неговата кола, като беше виждала по филмите, Дефне попадна на червен светофар и скоро загуби Йомер. Проклинайки късмета си и истанбулския трафик, но нямаща какво друго да стори, Дефне подкара към вкъщи. Явно щеше да се наложи да говори с Йомер очи в очи.
След като излязоха няколко проблема- кога ли е било спокойно в тяхната фирма, Йомер не успя да се прибере за обяд. И така май беше по- добре, защото нямаше как да се измъкне от вкъщи за срещата следобед, за която толкова се вълнуваше. Смеещ се като дете, направило пакост, Йомер не видя кога камиона, излизащ с висока скорост от пресечната улица, удари колата му. Автомобилът се завъртя, Йомер изкрещя и всичко потъна в тъмнина.
Дефне наби спирачки и извика уплашено. Беше почти стигнала дома си, когато сякаш някой я удари в гърдите. Сълзите ѝ потекоха сами, без тя да знае защо. Трябваха ѝ няколко минути, за да се поуспокои, но тревожното чувство, което я накара да спре, не си отиде. Когато влезе вкъщи, тя се отправи първо към банята. След като си взе душ, тя се сви под одеялото и опита да се разсее с някакъв филм. Не ѝ се получи, както и с всички телевизионни канали, които прерови, нито с книгата, която се опита да зачете. Беше наближило времето Йомер да се прибере от работа и тя слезе в кухнята, за да приготви вечеря. Тъкмо беше сложила всичко на котлона, когато на вратата се позвъни. Тя не очакваше никого, затова предположи, че Йомер си е забравил ключовете. Докато отиваше да отвори сама си се присмя, че няма как да е така, защото ги нямаше на масичката, където стояха обикновено. Любопитна кой ли е по това време, тя отвори вратата с усмивка и замръзна.
-   Г-жа Дефне? Дефне Ипликчи?- Попита по- възрастният от двамата полицаи, застанали на прага ѝ.
-   Аз съм.- Успя само да промълви Дефне, преди да припадне.
Събуди се на дивана, докато единият от мъжете ѝ подаваше вода. Тя пое чашата и отпи, все още неразбирайки какво става. В следващия момент спомените ѝ се върнаха.
-   Какво се е случило с Йомер? Къде е той? Добре ли е? Ранен ли е?- Бързо редеше въпросите си Дефне, докато сълзите отново пълнеха очите ѝ.
-   Успокойте се, съпругът ви е в болница. Няма опасност за живота му, не се притеснявайте. Претърпял е катастрофа, но сега вече е добре.
-   Искам да го видя, веднага!
-   Ще ви отведем при него, но моля ви, успокойте се. Във вашето състояние трябва да мислите не само за себе си.- Посочи той с очи корема ѝ.
-   Ние сме добре, но трябва да видя Йомер. Заведете ме при него, моля ви!
По пътя полицаите попитаха Дефне дали не иска да се обадят на някого, който да е с нея в болницата, но тя отказа. Докато не видеше как е Йомер нямаше нужда да притеснява и другите. Беше изпаднала като в транс, а единственото, за което мислеше беше какво ще прави тя, ако нещо се случеше с Йомер. Той беше нейната душа, нейният живот. Тя просто нямаше да може да живее без него. Стори ѝ се, че пътуват от часове, а бяха минали едва 40 мин. Щом колата спря пред болницата, тя се измъкна от нея и по- възможно най- бързия начин, позволяващ ѝ бебето, се отправи към рецепцията. След като успя да обясни кого търси, една сестра предложи да я заведе- личеше си, че жената е пред нервна криза, а това не беше добре за нея и бебето. Когато стигнаха до стаята, Дефне спря. Не смееше да влезе. Ами ако я бяха излъгали и Йомер беше мъртъв?! Плачейки, тя събра последни сили и с трепереща ръка отвори леко вратата, подкрепяна от медицинската сестра. Йомер лежеше в безсъзнание, лявата му ръка беше гипсирана, главата му беше превързана с бинт, а писукащите апарати, към които беше прикрепен, уплашиха силно Дефне. Тя бавно пристъпи към него, невярваща на очите си. Сестрата донесе стол, който сложи до леглото, и настани Дефне до болния. След като се увери, че е добре и не желае нищо, тя ѝ показа къде е копчето за повикване на персонала, обясни ѝ, че съпругът ѝ ще прекара нощта под упойка, но няма нищо страшно и че по- късно ще мине лекар, за да поговори по- подробно с нея. В коридора сестрата помоли полицаите да не тревожат сега момичето и да се върнат утре. Макар и с неохота, те си тръгнаха.
Дефне се беше обадила на Синан и Неджми, които бяха пристигнали незабавно. Нериман придружаваше съпруга си, а Ясемин беше със Синан. Никой не можеше да повярват на случилото се. Сновяха напред назад в стаята, искаха да направят нещо, но просто нямаше какво. Накрая Дефне ги убеди да си тръгнат, защото беше безсмислено всички да стоят. Решиха да се върнат сутринта, а Ясемин обеща да донесе на Дефне всичко необходимо за нея- беше ясно, че тя няма да се отдели от съпруга си още дълго време.
Дефне прекара цялата нощ държейки ръката на Йомер. Дори след като лекарят ѝ обясни, че любимият ѝ е истински късметлия, тя не можа да се успокои. Според думите на доктора камионът ударил колата откъм страната на пътника, поради което Йомер се е разминал сравнително леко. Имаше леко сътресение, но до ден два щеше да отшуми. Ръката му щеше да е в гипс поне месец, но нямаше нищо непоправимо. Натъртени бяха ребрата и гърбът му, но след две седмици щеше да е като нов. Решена да не се отделя нито за миг от него, Дефне просто приближи стола си до леглото, сплете пръсти с неговите и се зареди с търпение, докато любимият ѝ отвори отново красивите си очи.


 newsm10



Темпи ,не знам защо но май "Втори шанс" ще му ходи като заглавие, поне от това което прочетох.

Икинджи шанс викаш  newsm78 newsm78 Не е лошо- втори шанс и за героите, и за нас да преживеем всичко, което така и не дойде до кухата лейка на Мерич  ooooh! ooooh!

Нека чуем и другите момичета и бързо бързо утре ще го измислим  Peace Peace

# 530
  • Разград
  • Мнения: 8 243




Последна редакция: сб, 28 яну 2017, 17:52 от vania_e

# 531
  • Сърцето ми остана в Истанбул...
  • Мнения: 10 571
Добро утро  Hug Hug Hug

Темпи татлъм беним  Hug Heart Eyes
четох те сутринта заедно с първото си за деня кафе  Crazy Crazy - няма такъв кеф  Peace Peace
/Много обичам да четя нащо хубаво пиейки кафе  Party/
Както е написала и Славето  Peace за мен също Втори шанс е много подходящо заглавие  smile3521 smile3521

Ванче   Hug хубави снимки си ни донесла  Peace ..... и хубави спомени  Flutter поне за мен  Peace

Феновете в ТТ шокираха снощи Хактан Пак  hahaha hahaha hahaha hahaha
пуснаха и втория фраг https://twitter.com/elbardefom16/status/825066868939554816

# 532
  • Мнения: 9 540
Добро утро, къзлар  Hug Hug Макар че вече май е добър ден  Mr. Green Mr. Green

Моите чувства към Ашка в една от любимите ми песни  Sad Sad



https://www.youtube.com/watch?v=mc7IOjDmQAM

# 533
  • Пловдив
  • Мнения: 2 987
Добър ден!
Темпи, не знам какво да кажа?! Написала си нещо много красиво, чак ми стана криво че толкова бързо свърши!
Браво момиче супер е!!!
Чакам с нетърпение продължението!
За заглавието и аз съм съгласна с втори шанс.


# 534
  • Мнения: 9 540
Данче  Hug Hug


Темпи благодаря за линковете към фен произведенията, много са зарибяващи. Намерих още един, затова се престраших да пиша....https://vk.com/dnevnikielbar280316

Същите дневници, събрани в един файл - http://dox.bg/files/dw?a=b71c4fb1f7  Crazy Crazy
Рускините са направо  #Crazy #Crazy

# 535
  • Враца
  • Мнения: 6 675
Заглавие все още нямам, така че се надявам вие да ме вдъхновите  Hug Hug
Скрит текст:
Глава 1

  Дефне и Йомер бяха женени вече от почти година. След провалената церемония, когато той разбра истината, двамата бяха страдали месеци, преди да се преоткрият. Сега, щастливи и влюбени както в самото начало, двамата се радваха на съвместния си живот. Бяха си купили страхотна къща- не много голяма, уютна и близо до „Пасионис”, където сега и двамата работеха като дизайнери.
Дефне беше бременна, нещо, което само укрепи и удвои любовта им с Йомер. Никога нямаше да забрави момента, в който разбра, че в нея живее част от него. Беше отишла на лекар за контролен преглед, а излезе от кабинета като най- щастливата жена на планетата. Едвам се сдържа да не звънне по телефона на съпруга си и да му изкрещи новината. Трудно стигна до компанията спокойна, още повече, че трябваше да мине пред погледа на всички и да скрие щастието, напиращо да излезе от нея. С последни сили тя почука и влезе в кабинета на Йомер, едва сдържайки усмивката си. На него обаче му трябваше само поглед, за да разбере, че нещо се е случило. Знаеше, че тя е на лекар, но не за нещо специално. Дефне се приближи бавно, под питащите очи на съпруга си, и седна на бюрото до него. Наведе се и тихо прошепна в ухото му:”Бременна съм”, след което зачака някаква реакция. Такава обаче не последва. Йомер стоеше като вкаменен, вперил поглед в някаква точка във вратата. Дефне помаха няколко пъти с ръка пред лицето му, но ефекта беше нулев.
-   Йомер, добре ли си?!
-   Дефне?!- Прошепна на свой ред той.
-   Чу ли какво ти казах, Йомер? Бременна съм!
Този път съпругът ѝ премигна, но това бе единствената реакция, която показа. Незнаеща какво да мисли, Дефне го хвана за раменете и го разтърси. Той сякаш излезе от транс. Когато очите им се срещнаха, в нейните имаше страх, а в неговите… Тя не можа да определи- недоверие, интерес, радост, любов. Всичко заедно.
В следващия момент двамата се оказаха на крака, като той я стискаше в прегръдка и я въртеше из кабинета, полетял от щастие. Целуваше я, все едно не я е виждал от години, макар сутринта именно той да я бе оставил в кабинета на лекаря, преди да дойде на работа.
Сега, спомняйки си тези щастливи моменти, Дефне се усмихна. Все още се излежаваше в леглото, докато Йомер приготвяше закуската. Случила беше на съпруг. Бременността ѝ вървеше добре и малката госпожица, която очакваха, растеше с всеки миг. Беше в седмия месец и вече бързо се изморяваше, поради което бе глезена като принцеса. Доказателството за това влезе точно в момента, в който тя реши да става- Йомер беше донесъл закуската ѝ в леглото.
-   На къде така, г-жо?- Попита със сериозен тон той.- Мисля, решихме, че днес ви е ден за абсолютна почивка?!
-   Мислех да сляза за закуска, г-не, но щом настоявате!- Усмихне се тя и се повдигна леко, за да получи целувката си за добро утро.
-   Добре ли спа?- Попита я загрижено той. Малката калпазанка беше палаво дете от сега и понякога не оставяше родителите си по цяла нощ.
-   За щастие, да! На мама принцесата беше кротка и ме остави да поспя.- Погали тя корема си.
Йомер остави подноса на масичката до леглото и седна до съпругата си. Дефне веднага се сгуши в обятията му, забравила за глада си. Ръцете им се преплетоха върху корема ѝ, докато бебето в него ги риташе. Двамата се смееха щастливо, говореха на дъщеря си и се шегуваха каква ще стане тя, като порасне. Телефонен звън прекъсна семейната идилия. За съжаление на Йомер му се наложи да излезе от стаята, за да проведе явно важният разговор, като остави двете най- важни жени в живота му да закусят на спокойствие. Дефне с трудност се протегна за таблата, постави я на коленете си и започна с апетит да омита омлета и препечените филийки, които ѝ бе донесъл любимия. Вместо кафе имаше чаша мляко, което тя не обичаше, но си налагаше да пие заради бебето. Когато след малко Йомер влезе в стаята, всичко от подноса беше изчезнало.
-   Виждам, че днес сте с прекрасен апетит, госпожице.- Смееше се той, докато целуваше корема на съпругата си.- Какво искаш да правим днес?- Попита, докато местеше устните си върху нейните.
-   Ние? Няма ли да отидеш на работа?- Макар че беше неделя, на него често му се налагаше да ходи до там.
-   Днес нямат нужда от мен. И така- ще гледаме филм, ще поседим в градината или?
-   Мхммм- замисли се Дефне.- Хайде да ни почетеш!
-   Какво?- Реши, че не е чул правилно Йомер.- Да ви чета ли?
-   Да, отдавна не си го правил.- Усмихна се любимата му.- Знаеш, че малката кротува, когато чува гласа ти. Ще поседнем на люлката и ти ще ни прочетеш някоя интересна книга.- Ръцете ѝ обгърнаха врата му, докато устните ѝ леко допряха неговите.- Моля те!
-   Добре, щом това е, което искаш!- Целуна я леко Йомер.- Предпочитания за книгата?- Попита от вратата той.
-   Не, каквото ти избереш.- Доволна каза Дефне.- Аз ще се изкъпя набързо и ще дойда.
-   Добре.
Когато петнайсет минути по- късно тя слизаше по стълбите, чу шепнещия глас на съпруга си. Приближавайки се на пръсти до вратата на стаята, в която беше Йомер, Дефне се заслуша.
-   Не мога да дойда сега! Какво да направя, обещах на Дефне да прекарам деня с нея.- Видя го как прекарва нервно ръка по врата си, докато крачеше напред назад.- Какво ще кажеш да се уговорим за утре следобед. Не, не, утре ще успея да се измъкна. В 15 часа? Добре, до тогава!
Дефне побърза да се изкачи обратно по стълбите, преди Йомер да я е усетил. Сълзите пълнеха очите ѝ, докато тя още се чудеше какво беше това. Дали Йомер не си беше намерил друга?! След като забременя тя беше наддала килограми, което си беше съвсем естествено. Явно обаче на него това не ми харесваше. Объркана от мислите, които се въртяха в главата ѝ, Дефне влезе в банята, за да наплиска лицето си със студена вода. Когато след малко вдигна лице и се погледна в огледалото, видя колко са червени очите ѝ. Постара се да се успокои, като си повтаряше, че има разумно обяснение за всичко и тя ще го намери. Засега нямаше да спомене нищо пред съпруга си, а утре сама щеше да види какво е намислил той.
-   Къде се загубихте, тъкмо щях да идвам да ви търся!- Посрещна я с усмивка Йомер.
-   С тези килограми е така, трудно!- Рече с лек яд Дефне, което накара любимия ѝ да повдигне вежди.- Какво избра?
-   „Изгубената Албертин”- така и не я дочетох, а май и ти.- Прегърна я Йомер, целувайки косите ѝ.
-   Идеален избор!- Измърмори си Дефне, което още повече го озадачи.
-   Скъпа, случило ли се е нещо?- Попита загрижено Йомер.- Какво има, не се ли чувстваш добре?
-   Нее, какво да ми е?!- „Само се чудя какво криеш от мен?!- Не ми обръщай внимание, хайде да седнем на слънце.
Хвана го тя за ръката и го поведе към градината, ядосвайки се сама на себе си, че не може да контролира емоциите си. Беше гневна, заради тайната му, и се страхуваше, без сама да знае защо, че може да го загуби. Той не ѝ беше дал никакъв повод за ревност, никога, и сега тази неизвестност я изгаряше като огън. Искаше да го попита къде ще ходи утре и с кого ще се среща, но се страхуваше от отговора му.
Прекараха целия ден сгушени на люлката, радващи се на топлите лъчи на ранно пролетното слънце. Йомер чете, докато Дефне не се унесе и не заспа в прегръдките му, а след това просто се любува на красотата и невинността ѝ. „Колко ли ще се зарадва?”- чудеше си той, докато си представяше изненадата, която ѝ подготвяше. Беше купил яхта, или поне искаше да купи. Утре щеше да се срещне със сегашния ѝ собственик, приятел на негов приятел, за да подпишат договора за продажба. Йомер планираше лятото с Дефне и малката, която щеше да е едва на няколко месеца, да обиколят Средиземно море. Знаеше, че ще им е трудничко с бебето, но също така знаеше и колко Дефне обича морето и ще е щастлива от една такава разходка. Усмихнат, погали корема на съпругата си и попита дъщеря си:
-   Ти също, нали принцесо?
-   И аз какво?- Попита сънена Дефне, докато се опитваше да отвори очи.
-   Будна ли си?- Целуна я леке Йомер по шията, докато тя се наместваше в ръцете му.- Говорех на бебето.
-   Какво заговорничите вие двамата?- Засмя се тя.
-   Тайна. Скоро ще разбереш.- Обеща ѝ той.
Легнаха си рано- и двамата нямаха търпение за утрешния ден.  Дефне беше легнала по гръб, а преплетените им пръсти лежаха на огромния ѝ корем. Колкото и да ѝ се искаше да заспи, мислите какво ще се случи след няколко часа не ѝ даваха мира. Йомер спеше сладко до нея, усмихвайки се в съня си, което само още повече я дразнеше. Сама разбираше колко неоснователни и глупави са съмненията ѝ, но не можеше да направи нищо, за да ги спре.

Глава 2

На сутринта Дефне беше кисела, под очите имаше леки сенки и нямаше никакво желание да ходи във фирмата. Йомер предложи да остане с нея, след като не ѝ е добре, но тя се развика, че няма нужда от бавачка и иска да остане сама. Свикнал с променливите настроение на Дефне от последните месеци, той я целуна леко и бързо и излезе от къщата с намерението да работи до обяд и да се прибере, защото дотогава съпругата му щеше да се е успокоила.
Дефне прекара сутринта в планиране на това как да разбере къде ще отиде съпруга ѝ. Най- добрия начин според нея беше да го проследи. Поради тази причина по обяд тя седна в колата, която Йомер ѝ беше подарил малко след сватбата, и отиде до офиса, като се настани в кафенето отсреща. Идеята ѝ беше да тръгне след Йомер, когато той излезеше. Това се случи в 14:20 ч.,  което я накара да си помисли, че явно доста ще пътуват, щом срещата беше в 15:00 ч. Стараейки се да не приближава много неговата кола, като беше виждала по филмите, Дефне попадна на червен светофар и скоро загуби Йомер. Проклинайки късмета си и истанбулския трафик, но нямаща какво друго да стори, Дефне подкара към вкъщи. Явно щеше да се наложи да говори с Йомер очи в очи.
След като излязоха няколко проблема- кога ли е било спокойно в тяхната фирма, Йомер не успя да се прибере за обяд. И така май беше по- добре, защото нямаше как да се измъкне от вкъщи за срещата следобед, за която толкова се вълнуваше. Смеещ се като дете, направило пакост, Йомер не видя кога камиона, излизащ с висока скорост от пресечната улица, удари колата му. Автомобилът се завъртя, Йомер изкрещя и всичко потъна в тъмнина.
Дефне наби спирачки и извика уплашено. Беше почти стигнала дома си, когато сякаш някой я удари в гърдите. Сълзите ѝ потекоха сами, без тя да знае защо. Трябваха ѝ няколко минути, за да се поуспокои, но тревожното чувство, което я накара да спре, не си отиде. Когато влезе вкъщи, тя се отправи първо към банята. След като си взе душ, тя се сви под одеялото и опита да се разсее с някакъв филм. Не ѝ се получи, както и с всички телевизионни канали, които прерови, нито с книгата, която се опита да зачете. Беше наближило времето Йомер да се прибере от работа и тя слезе в кухнята, за да приготви вечеря. Тъкмо беше сложила всичко на котлона, когато на вратата се позвъни. Тя не очакваше никого, затова предположи, че Йомер си е забравил ключовете. Докато отиваше да отвори сама си се присмя, че няма как да е така, защото ги нямаше на масичката, където стояха обикновено. Любопитна кой ли е по това време, тя отвори вратата с усмивка и замръзна.
-   Г-жа Дефне? Дефне Ипликчи?- Попита по- възрастният от двамата полицаи, застанали на прага ѝ.
-   Аз съм.- Успя само да промълви Дефне, преди да припадне.
Събуди се на дивана, докато единият от мъжете ѝ подаваше вода. Тя пое чашата и отпи, все още неразбирайки какво става. В следващия момент спомените ѝ се върнаха.
-   Какво се е случило с Йомер? Къде е той? Добре ли е? Ранен ли е?- Бързо редеше въпросите си Дефне, докато сълзите отново пълнеха очите ѝ.
-   Успокойте се, съпругът ви е в болница. Няма опасност за живота му, не се притеснявайте. Претърпял е катастрофа, но сега вече е добре.
-   Искам да го видя, веднага!
-   Ще ви отведем при него, но моля ви, успокойте се. Във вашето състояние трябва да мислите не само за себе си.- Посочи той с очи корема ѝ.
-   Ние сме добре, но трябва да видя Йомер. Заведете ме при него, моля ви!
По пътя полицаите попитаха Дефне дали не иска да се обадят на някого, който да е с нея в болницата, но тя отказа. Докато не видеше как е Йомер нямаше нужда да притеснява и другите. Беше изпаднала като в транс, а единственото, за което мислеше беше какво ще прави тя, ако нещо се случеше с Йомер. Той беше нейната душа, нейният живот. Тя просто нямаше да може да живее без него. Стори ѝ се, че пътуват от часове, а бяха минали едва 40 мин. Щом колата спря пред болницата, тя се измъкна от нея и по- възможно най- бързия начин, позволяващ ѝ бебето, се отправи към рецепцията. След като успя да обясни кого търси, една сестра предложи да я заведе- личеше си, че жената е пред нервна криза, а това не беше добре за нея и бебето. Когато стигнаха до стаята, Дефне спря. Не смееше да влезе. Ами ако я бяха излъгали и Йомер беше мъртъв?! Плачейки, тя събра последни сили и с трепереща ръка отвори леко вратата, подкрепяна от медицинската сестра. Йомер лежеше в безсъзнание, лявата му ръка беше гипсирана, главата му беше превързана с бинт, а писукащите апарати, към които беше прикрепен, уплашиха силно Дефне. Тя бавно пристъпи към него, невярваща на очите си. Сестрата донесе стол, който сложи до леглото, и настани Дефне до болния. След като се увери, че е добре и не желае нищо, тя ѝ показа къде е копчето за повикване на персонала, обясни ѝ, че съпругът ѝ ще прекара нощта под упойка, но няма нищо страшно и че по- късно ще мине лекар, за да поговори по- подробно с нея. В коридора сестрата помоли полицаите да не тревожат сега момичето и да се върнат утре. Макар и с неохота, те си тръгнаха.
Дефне се беше обадила на Синан и Неджми, които бяха пристигнали незабавно. Нериман придружаваше съпруга си, а Ясемин беше със Синан. Никой не можеше да повярват на случилото се. Сновяха напред назад в стаята, искаха да направят нещо, но просто нямаше какво. Накрая Дефне ги убеди да си тръгнат, защото беше безсмислено всички да стоят. Решиха да се върнат сутринта, а Ясемин обеща да донесе на Дефне всичко необходимо за нея- беше ясно, че тя няма да се отдели от съпруга си още дълго време.
Дефне прекара цялата нощ държейки ръката на Йомер. Дори след като лекарят ѝ обясни, че любимият ѝ е истински късметлия, тя не можа да се успокои. Според думите на доктора камионът ударил колата откъм страната на пътника, поради което Йомер се е разминал сравнително леко. Имаше леко сътресение, но до ден два щеше да отшуми. Ръката му щеше да е в гипс поне месец, но нямаше нищо непоправимо. Натъртени бяха ребрата и гърбът му, но след две седмици щеше да е като нов. Решена да не се отделя нито за миг от него, Дефне просто приближи стола си до леглото, сплете пръсти с неговите и се зареди с търпение, докато любимият ѝ отвори отново красивите си очи.

Ммммм - много хубаво. Ще ни е заместител на сериалчето  Heart Eyes Heart Eyes Heart Eyes 

Аз се присъединявам за заглавието към Славена и Котето  Hug Hug

Благодаря ти за линковете към творенията на мамашите  - тъкмо ще си запълвам петъците (че навика е голямо нещо  Wink Wink Laughing Laughing)

# 536
  • Мнения: 9 540
Заглавие все още нямам, така че се надявам вие да ме вдъхновите  Hug Hug
Скрит текст:
Глава 1

  Дефне и Йомер бяха женени вече от почти година. След провалената церемония, когато той разбра истината, двамата бяха страдали месеци, преди да се преоткрият. Сега, щастливи и влюбени както в самото начало, двамата се радваха на съвместния си живот. Бяха си купили страхотна къща- не много голяма, уютна и близо до „Пасионис”, където сега и двамата работеха като дизайнери.
Дефне беше бременна, нещо, което само укрепи и удвои любовта им с Йомер. Никога нямаше да забрави момента, в който разбра, че в нея живее част от него. Беше отишла на лекар за контролен преглед, а излезе от кабинета като най- щастливата жена на планетата. Едвам се сдържа да не звънне по телефона на съпруга си и да му изкрещи новината. Трудно стигна до компанията спокойна, още повече, че трябваше да мине пред погледа на всички и да скрие щастието, напиращо да излезе от нея. С последни сили тя почука и влезе в кабинета на Йомер, едва сдържайки усмивката си. На него обаче му трябваше само поглед, за да разбере, че нещо се е случило. Знаеше, че тя е на лекар, но не за нещо специално. Дефне се приближи бавно, под питащите очи на съпруга си, и седна на бюрото до него. Наведе се и тихо прошепна в ухото му:”Бременна съм”, след което зачака някаква реакция. Такава обаче не последва. Йомер стоеше като вкаменен, вперил поглед в някаква точка във вратата. Дефне помаха няколко пъти с ръка пред лицето му, но ефекта беше нулев.
-   Йомер, добре ли си?!
-   Дефне?!- Прошепна на свой ред той.
-   Чу ли какво ти казах, Йомер? Бременна съм!
Този път съпругът ѝ премигна, но това бе единствената реакция, която показа. Незнаеща какво да мисли, Дефне го хвана за раменете и го разтърси. Той сякаш излезе от транс. Когато очите им се срещнаха, в нейните имаше страх, а в неговите… Тя не можа да определи- недоверие, интерес, радост, любов. Всичко заедно.
В следващия момент двамата се оказаха на крака, като той я стискаше в прегръдка и я въртеше из кабинета, полетял от щастие. Целуваше я, все едно не я е виждал от години, макар сутринта именно той да я бе оставил в кабинета на лекаря, преди да дойде на работа.
Сега, спомняйки си тези щастливи моменти, Дефне се усмихна. Все още се излежаваше в леглото, докато Йомер приготвяше закуската. Случила беше на съпруг. Бременността ѝ вървеше добре и малката госпожица, която очакваха, растеше с всеки миг. Беше в седмия месец и вече бързо се изморяваше, поради което бе глезена като принцеса. Доказателството за това влезе точно в момента, в който тя реши да става- Йомер беше донесъл закуската ѝ в леглото.
-   На къде така, г-жо?- Попита със сериозен тон той.- Мисля, решихме, че днес ви е ден за абсолютна почивка?!
-   Мислех да сляза за закуска, г-не, но щом настоявате!- Усмихне се тя и се повдигна леко, за да получи целувката си за добро утро.
-   Добре ли спа?- Попита я загрижено той. Малката калпазанка беше палаво дете от сега и понякога не оставяше родителите си по цяла нощ.
-   За щастие, да! На мама принцесата беше кротка и ме остави да поспя.- Погали тя корема си.
Йомер остави подноса на масичката до леглото и седна до съпругата си. Дефне веднага се сгуши в обятията му, забравила за глада си. Ръцете им се преплетоха върху корема ѝ, докато бебето в него ги риташе. Двамата се смееха щастливо, говореха на дъщеря си и се шегуваха каква ще стане тя, като порасне. Телефонен звън прекъсна семейната идилия. За съжаление на Йомер му се наложи да излезе от стаята, за да проведе явно важният разговор, като остави двете най- важни жени в живота му да закусят на спокойствие. Дефне с трудност се протегна за таблата, постави я на коленете си и започна с апетит да омита омлета и препечените филийки, които ѝ бе донесъл любимия. Вместо кафе имаше чаша мляко, което тя не обичаше, но си налагаше да пие заради бебето. Когато след малко Йомер влезе в стаята, всичко от подноса беше изчезнало.
-   Виждам, че днес сте с прекрасен апетит, госпожице.- Смееше се той, докато целуваше корема на съпругата си.- Какво искаш да правим днес?- Попита, докато местеше устните си върху нейните.
-   Ние? Няма ли да отидеш на работа?- Макар че беше неделя, на него често му се налагаше да ходи до там.
-   Днес нямат нужда от мен. И така- ще гледаме филм, ще поседим в градината или?
-   Мхммм- замисли се Дефне.- Хайде да ни почетеш!
-   Какво?- Реши, че не е чул правилно Йомер.- Да ви чета ли?
-   Да, отдавна не си го правил.- Усмихна се любимата му.- Знаеш, че малката кротува, когато чува гласа ти. Ще поседнем на люлката и ти ще ни прочетеш някоя интересна книга.- Ръцете ѝ обгърнаха врата му, докато устните ѝ леко допряха неговите.- Моля те!
-   Добре, щом това е, което искаш!- Целуна я леко Йомер.- Предпочитания за книгата?- Попита от вратата той.
-   Не, каквото ти избереш.- Доволна каза Дефне.- Аз ще се изкъпя набързо и ще дойда.
-   Добре.
Когато петнайсет минути по- късно тя слизаше по стълбите, чу шепнещия глас на съпруга си. Приближавайки се на пръсти до вратата на стаята, в която беше Йомер, Дефне се заслуша.
-   Не мога да дойда сега! Какво да направя, обещах на Дефне да прекарам деня с нея.- Видя го как прекарва нервно ръка по врата си, докато крачеше напред назад.- Какво ще кажеш да се уговорим за утре следобед. Не, не, утре ще успея да се измъкна. В 15 часа? Добре, до тогава!
Дефне побърза да се изкачи обратно по стълбите, преди Йомер да я е усетил. Сълзите пълнеха очите ѝ, докато тя още се чудеше какво беше това. Дали Йомер не си беше намерил друга?! След като забременя тя беше наддала килограми, което си беше съвсем естествено. Явно обаче на него това не ми харесваше. Объркана от мислите, които се въртяха в главата ѝ, Дефне влезе в банята, за да наплиска лицето си със студена вода. Когато след малко вдигна лице и се погледна в огледалото, видя колко са червени очите ѝ. Постара се да се успокои, като си повтаряше, че има разумно обяснение за всичко и тя ще го намери. Засега нямаше да спомене нищо пред съпруга си, а утре сама щеше да види какво е намислил той.
-   Къде се загубихте, тъкмо щях да идвам да ви търся!- Посрещна я с усмивка Йомер.
-   С тези килограми е така, трудно!- Рече с лек яд Дефне, което накара любимия ѝ да повдигне вежди.- Какво избра?
-   „Изгубената Албертин”- така и не я дочетох, а май и ти.- Прегърна я Йомер, целувайки косите ѝ.
-   Идеален избор!- Измърмори си Дефне, което още повече го озадачи.
-   Скъпа, случило ли се е нещо?- Попита загрижено Йомер.- Какво има, не се ли чувстваш добре?
-   Нее, какво да ми е?!- „Само се чудя какво криеш от мен?!- Не ми обръщай внимание, хайде да седнем на слънце.
Хвана го тя за ръката и го поведе към градината, ядосвайки се сама на себе си, че не може да контролира емоциите си. Беше гневна, заради тайната му, и се страхуваше, без сама да знае защо, че може да го загуби. Той не ѝ беше дал никакъв повод за ревност, никога, и сега тази неизвестност я изгаряше като огън. Искаше да го попита къде ще ходи утре и с кого ще се среща, но се страхуваше от отговора му.
Прекараха целия ден сгушени на люлката, радващи се на топлите лъчи на ранно пролетното слънце. Йомер чете, докато Дефне не се унесе и не заспа в прегръдките му, а след това просто се любува на красотата и невинността ѝ. „Колко ли ще се зарадва?”- чудеше си той, докато си представяше изненадата, която ѝ подготвяше. Беше купил яхта, или поне искаше да купи. Утре щеше да се срещне със сегашния ѝ собственик, приятел на негов приятел, за да подпишат договора за продажба. Йомер планираше лятото с Дефне и малката, която щеше да е едва на няколко месеца, да обиколят Средиземно море. Знаеше, че ще им е трудничко с бебето, но също така знаеше и колко Дефне обича морето и ще е щастлива от една такава разходка. Усмихнат, погали корема на съпругата си и попита дъщеря си:
-   Ти също, нали принцесо?
-   И аз какво?- Попита сънена Дефне, докато се опитваше да отвори очи.
-   Будна ли си?- Целуна я леке Йомер по шията, докато тя се наместваше в ръцете му.- Говорех на бебето.
-   Какво заговорничите вие двамата?- Засмя се тя.
-   Тайна. Скоро ще разбереш.- Обеща ѝ той.
Легнаха си рано- и двамата нямаха търпение за утрешния ден.  Дефне беше легнала по гръб, а преплетените им пръсти лежаха на огромния ѝ корем. Колкото и да ѝ се искаше да заспи, мислите какво ще се случи след няколко часа не ѝ даваха мира. Йомер спеше сладко до нея, усмихвайки се в съня си, което само още повече я дразнеше. Сама разбираше колко неоснователни и глупави са съмненията ѝ, но не можеше да направи нищо, за да ги спре.

Глава 2

На сутринта Дефне беше кисела, под очите имаше леки сенки и нямаше никакво желание да ходи във фирмата. Йомер предложи да остане с нея, след като не ѝ е добре, но тя се развика, че няма нужда от бавачка и иска да остане сама. Свикнал с променливите настроение на Дефне от последните месеци, той я целуна леко и бързо и излезе от къщата с намерението да работи до обяд и да се прибере, защото дотогава съпругата му щеше да се е успокоила.
Дефне прекара сутринта в планиране на това как да разбере къде ще отиде съпруга ѝ. Най- добрия начин според нея беше да го проследи. Поради тази причина по обяд тя седна в колата, която Йомер ѝ беше подарил малко след сватбата, и отиде до офиса, като се настани в кафенето отсреща. Идеята ѝ беше да тръгне след Йомер, когато той излезеше. Това се случи в 14:20 ч.,  което я накара да си помисли, че явно доста ще пътуват, щом срещата беше в 15:00 ч. Стараейки се да не приближава много неговата кола, като беше виждала по филмите, Дефне попадна на червен светофар и скоро загуби Йомер. Проклинайки късмета си и истанбулския трафик, но нямаща какво друго да стори, Дефне подкара към вкъщи. Явно щеше да се наложи да говори с Йомер очи в очи.
След като излязоха няколко проблема- кога ли е било спокойно в тяхната фирма, Йомер не успя да се прибере за обяд. И така май беше по- добре, защото нямаше как да се измъкне от вкъщи за срещата следобед, за която толкова се вълнуваше. Смеещ се като дете, направило пакост, Йомер не видя кога камиона, излизащ с висока скорост от пресечната улица, удари колата му. Автомобилът се завъртя, Йомер изкрещя и всичко потъна в тъмнина.
Дефне наби спирачки и извика уплашено. Беше почти стигнала дома си, когато сякаш някой я удари в гърдите. Сълзите ѝ потекоха сами, без тя да знае защо. Трябваха ѝ няколко минути, за да се поуспокои, но тревожното чувство, което я накара да спре, не си отиде. Когато влезе вкъщи, тя се отправи първо към банята. След като си взе душ, тя се сви под одеялото и опита да се разсее с някакъв филм. Не ѝ се получи, както и с всички телевизионни канали, които прерови, нито с книгата, която се опита да зачете. Беше наближило времето Йомер да се прибере от работа и тя слезе в кухнята, за да приготви вечеря. Тъкмо беше сложила всичко на котлона, когато на вратата се позвъни. Тя не очакваше никого, затова предположи, че Йомер си е забравил ключовете. Докато отиваше да отвори сама си се присмя, че няма как да е така, защото ги нямаше на масичката, където стояха обикновено. Любопитна кой ли е по това време, тя отвори вратата с усмивка и замръзна.
-   Г-жа Дефне? Дефне Ипликчи?- Попита по- възрастният от двамата полицаи, застанали на прага ѝ.
-   Аз съм.- Успя само да промълви Дефне, преди да припадне.
Събуди се на дивана, докато единият от мъжете ѝ подаваше вода. Тя пое чашата и отпи, все още неразбирайки какво става. В следващия момент спомените ѝ се върнаха.
-   Какво се е случило с Йомер? Къде е той? Добре ли е? Ранен ли е?- Бързо редеше въпросите си Дефне, докато сълзите отново пълнеха очите ѝ.
-   Успокойте се, съпругът ви е в болница. Няма опасност за живота му, не се притеснявайте. Претърпял е катастрофа, но сега вече е добре.
-   Искам да го видя, веднага!
-   Ще ви отведем при него, но моля ви, успокойте се. Във вашето състояние трябва да мислите не само за себе си.- Посочи той с очи корема ѝ.
-   Ние сме добре, но трябва да видя Йомер. Заведете ме при него, моля ви!
По пътя полицаите попитаха Дефне дали не иска да се обадят на някого, който да е с нея в болницата, но тя отказа. Докато не видеше как е Йомер нямаше нужда да притеснява и другите. Беше изпаднала като в транс, а единственото, за което мислеше беше какво ще прави тя, ако нещо се случеше с Йомер. Той беше нейната душа, нейният живот. Тя просто нямаше да може да живее без него. Стори ѝ се, че пътуват от часове, а бяха минали едва 40 мин. Щом колата спря пред болницата, тя се измъкна от нея и по- възможно най- бързия начин, позволяващ ѝ бебето, се отправи към рецепцията. След като успя да обясни кого търси, една сестра предложи да я заведе- личеше си, че жената е пред нервна криза, а това не беше добре за нея и бебето. Когато стигнаха до стаята, Дефне спря. Не смееше да влезе. Ами ако я бяха излъгали и Йомер беше мъртъв?! Плачейки, тя събра последни сили и с трепереща ръка отвори леко вратата, подкрепяна от медицинската сестра. Йомер лежеше в безсъзнание, лявата му ръка беше гипсирана, главата му беше превързана с бинт, а писукащите апарати, към които беше прикрепен, уплашиха силно Дефне. Тя бавно пристъпи към него, невярваща на очите си. Сестрата донесе стол, който сложи до леглото, и настани Дефне до болния. След като се увери, че е добре и не желае нищо, тя ѝ показа къде е копчето за повикване на персонала, обясни ѝ, че съпругът ѝ ще прекара нощта под упойка, но няма нищо страшно и че по- късно ще мине лекар, за да поговори по- подробно с нея. В коридора сестрата помоли полицаите да не тревожат сега момичето и да се върнат утре. Макар и с неохота, те си тръгнаха.
Дефне се беше обадила на Синан и Неджми, които бяха пристигнали незабавно. Нериман придружаваше съпруга си, а Ясемин беше със Синан. Никой не можеше да повярват на случилото се. Сновяха напред назад в стаята, искаха да направят нещо, но просто нямаше какво. Накрая Дефне ги убеди да си тръгнат, защото беше безсмислено всички да стоят. Решиха да се върнат сутринта, а Ясемин обеща да донесе на Дефне всичко необходимо за нея- беше ясно, че тя няма да се отдели от съпруга си още дълго време.
Дефне прекара цялата нощ държейки ръката на Йомер. Дори след като лекарят ѝ обясни, че любимият ѝ е истински късметлия, тя не можа да се успокои. Според думите на доктора камионът ударил колата откъм страната на пътника, поради което Йомер се е разминал сравнително леко. Имаше леко сътресение, но до ден два щеше да отшуми. Ръката му щеше да е в гипс поне месец, но нямаше нищо непоправимо. Натъртени бяха ребрата и гърбът му, но след две седмици щеше да е като нов. Решена да не се отделя нито за миг от него, Дефне просто приближи стола си до леглото, сплете пръсти с неговите и се зареди с търпение, докато любимият ѝ отвори отново красивите си очи.

Ммммм - много хубаво. Ще ни е заместител на сериалчето  Heart Eyes Heart Eyes Heart Eyes 

Аз се присъединявам за заглавието към Славена и Котето  Hug Hug

Благодаря ти за линковете към творенията на мамашите  - тъкмо ще си запълвам петъците (че навика е голямо нещо  Wink Wink Laughing Laughing)

Маме   Hug Hug то и аз така правя.. и не само петъците  Whistling Laughing

# 537
  • Сърцето ми остана в Истанбул...
  • Мнения: 10 571
Добро утро, къзлар  Hug Hug Макар че вече май е добър ден  Mr. Green Mr. Green

Моите чувства към Ашка в една от любимите ми песни  Sad Sad



https://www.youtube.com/watch?v=mc7IOjDmQAM

моите чувства направо потичат 

# 538
  • Мнения: 2 478
Заглавие все още нямам, така че се надявам вие да ме вдъхновите  Hug Hug
Скрит текст:
Глава 1

  Дефне и Йомер бяха женени вече от почти година. След провалената церемония, когато той разбра истината, двамата бяха страдали месеци, преди да се преоткрият. Сега, щастливи и влюбени както в самото начало, двамата се радваха на съвместния си живот. Бяха си купили страхотна къща- не много голяма, уютна и близо до „Пасионис”, където сега и двамата работеха като дизайнери.
Дефне беше бременна, нещо, което само укрепи и удвои любовта им с Йомер. Никога нямаше да забрави момента, в който разбра, че в нея живее част от него. Беше отишла на лекар за контролен преглед, а излезе от кабинета като най- щастливата жена на планетата. Едвам се сдържа да не звънне по телефона на съпруга си и да му изкрещи новината. Трудно стигна до компанията спокойна, още повече, че трябваше да мине пред погледа на всички и да скрие щастието, напиращо да излезе от нея. С последни сили тя почука и влезе в кабинета на Йомер, едва сдържайки усмивката си. На него обаче му трябваше само поглед, за да разбере, че нещо се е случило. Знаеше, че тя е на лекар, но не за нещо специално. Дефне се приближи бавно, под питащите очи на съпруга си, и седна на бюрото до него. Наведе се и тихо прошепна в ухото му:”Бременна съм”, след което зачака някаква реакция. Такава обаче не последва. Йомер стоеше като вкаменен, вперил поглед в някаква точка във вратата. Дефне помаха няколко пъти с ръка пред лицето му, но ефекта беше нулев.
-   Йомер, добре ли си?!
-   Дефне?!- Прошепна на свой ред той.
-   Чу ли какво ти казах, Йомер? Бременна съм!
Този път съпругът ѝ премигна, но това бе единствената реакция, която показа. Незнаеща какво да мисли, Дефне го хвана за раменете и го разтърси. Той сякаш излезе от транс. Когато очите им се срещнаха, в нейните имаше страх, а в неговите… Тя не можа да определи- недоверие, интерес, радост, любов. Всичко заедно.
В следващия момент двамата се оказаха на крака, като той я стискаше в прегръдка и я въртеше из кабинета, полетял от щастие. Целуваше я, все едно не я е виждал от години, макар сутринта именно той да я бе оставил в кабинета на лекаря, преди да дойде на работа.
Сега, спомняйки си тези щастливи моменти, Дефне се усмихна. Все още се излежаваше в леглото, докато Йомер приготвяше закуската. Случила беше на съпруг. Бременността ѝ вървеше добре и малката госпожица, която очакваха, растеше с всеки миг. Беше в седмия месец и вече бързо се изморяваше, поради което бе глезена като принцеса. Доказателството за това влезе точно в момента, в който тя реши да става- Йомер беше донесъл закуската ѝ в леглото.
-   На къде така, г-жо?- Попита със сериозен тон той.- Мисля, решихме, че днес ви е ден за абсолютна почивка?!
-   Мислех да сляза за закуска, г-не, но щом настоявате!- Усмихне се тя и се повдигна леко, за да получи целувката си за добро утро.
-   Добре ли спа?- Попита я загрижено той. Малката калпазанка беше палаво дете от сега и понякога не оставяше родителите си по цяла нощ.
-   За щастие, да! На мама принцесата беше кротка и ме остави да поспя.- Погали тя корема си.
Йомер остави подноса на масичката до леглото и седна до съпругата си. Дефне веднага се сгуши в обятията му, забравила за глада си. Ръцете им се преплетоха върху корема ѝ, докато бебето в него ги риташе. Двамата се смееха щастливо, говореха на дъщеря си и се шегуваха каква ще стане тя, като порасне. Телефонен звън прекъсна семейната идилия. За съжаление на Йомер му се наложи да излезе от стаята, за да проведе явно важният разговор, като остави двете най- важни жени в живота му да закусят на спокойствие. Дефне с трудност се протегна за таблата, постави я на коленете си и започна с апетит да омита омлета и препечените филийки, които ѝ бе донесъл любимия. Вместо кафе имаше чаша мляко, което тя не обичаше, но си налагаше да пие заради бебето. Когато след малко Йомер влезе в стаята, всичко от подноса беше изчезнало.
-   Виждам, че днес сте с прекрасен апетит, госпожице.- Смееше се той, докато целуваше корема на съпругата си.- Какво искаш да правим днес?- Попита, докато местеше устните си върху нейните.
-   Ние? Няма ли да отидеш на работа?- Макар че беше неделя, на него често му се налагаше да ходи до там.
-   Днес нямат нужда от мен. И така- ще гледаме филм, ще поседим в градината или?
-   Мхммм- замисли се Дефне.- Хайде да ни почетеш!
-   Какво?- Реши, че не е чул правилно Йомер.- Да ви чета ли?
-   Да, отдавна не си го правил.- Усмихна се любимата му.- Знаеш, че малката кротува, когато чува гласа ти. Ще поседнем на люлката и ти ще ни прочетеш някоя интересна книга.- Ръцете ѝ обгърнаха врата му, докато устните ѝ леко допряха неговите.- Моля те!
-   Добре, щом това е, което искаш!- Целуна я леко Йомер.- Предпочитания за книгата?- Попита от вратата той.
-   Не, каквото ти избереш.- Доволна каза Дефне.- Аз ще се изкъпя набързо и ще дойда.
-   Добре.
Когато петнайсет минути по- късно тя слизаше по стълбите, чу шепнещия глас на съпруга си. Приближавайки се на пръсти до вратата на стаята, в която беше Йомер, Дефне се заслуша.
-   Не мога да дойда сега! Какво да направя, обещах на Дефне да прекарам деня с нея.- Видя го как прекарва нервно ръка по врата си, докато крачеше напред назад.- Какво ще кажеш да се уговорим за утре следобед. Не, не, утре ще успея да се измъкна. В 15 часа? Добре, до тогава!
Дефне побърза да се изкачи обратно по стълбите, преди Йомер да я е усетил. Сълзите пълнеха очите ѝ, докато тя още се чудеше какво беше това. Дали Йомер не си беше намерил друга?! След като забременя тя беше наддала килограми, което си беше съвсем естествено. Явно обаче на него това не ми харесваше. Объркана от мислите, които се въртяха в главата ѝ, Дефне влезе в банята, за да наплиска лицето си със студена вода. Когато след малко вдигна лице и се погледна в огледалото, видя колко са червени очите ѝ. Постара се да се успокои, като си повтаряше, че има разумно обяснение за всичко и тя ще го намери. Засега нямаше да спомене нищо пред съпруга си, а утре сама щеше да види какво е намислил той.
-   Къде се загубихте, тъкмо щях да идвам да ви търся!- Посрещна я с усмивка Йомер.
-   С тези килограми е така, трудно!- Рече с лек яд Дефне, което накара любимия ѝ да повдигне вежди.- Какво избра?
-   „Изгубената Албертин”- така и не я дочетох, а май и ти.- Прегърна я Йомер, целувайки косите ѝ.
-   Идеален избор!- Измърмори си Дефне, което още повече го озадачи.
-   Скъпа, случило ли се е нещо?- Попита загрижено Йомер.- Какво има, не се ли чувстваш добре?
-   Нее, какво да ми е?!- „Само се чудя какво криеш от мен?!- Не ми обръщай внимание, хайде да седнем на слънце.
Хвана го тя за ръката и го поведе към градината, ядосвайки се сама на себе си, че не може да контролира емоциите си. Беше гневна, заради тайната му, и се страхуваше, без сама да знае защо, че може да го загуби. Той не ѝ беше дал никакъв повод за ревност, никога, и сега тази неизвестност я изгаряше като огън. Искаше да го попита къде ще ходи утре и с кого ще се среща, но се страхуваше от отговора му.
Прекараха целия ден сгушени на люлката, радващи се на топлите лъчи на ранно пролетното слънце. Йомер чете, докато Дефне не се унесе и не заспа в прегръдките му, а след това просто се любува на красотата и невинността ѝ. „Колко ли ще се зарадва?”- чудеше си той, докато си представяше изненадата, която ѝ подготвяше. Беше купил яхта, или поне искаше да купи. Утре щеше да се срещне със сегашния ѝ собственик, приятел на негов приятел, за да подпишат договора за продажба. Йомер планираше лятото с Дефне и малката, която щеше да е едва на няколко месеца, да обиколят Средиземно море. Знаеше, че ще им е трудничко с бебето, но също така знаеше и колко Дефне обича морето и ще е щастлива от една такава разходка. Усмихнат, погали корема на съпругата си и попита дъщеря си:
-   Ти също, нали принцесо?
-   И аз какво?- Попита сънена Дефне, докато се опитваше да отвори очи.
-   Будна ли си?- Целуна я леке Йомер по шията, докато тя се наместваше в ръцете му.- Говорех на бебето.
-   Какво заговорничите вие двамата?- Засмя се тя.
-   Тайна. Скоро ще разбереш.- Обеща ѝ той.
Легнаха си рано- и двамата нямаха търпение за утрешния ден.  Дефне беше легнала по гръб, а преплетените им пръсти лежаха на огромния ѝ корем. Колкото и да ѝ се искаше да заспи, мислите какво ще се случи след няколко часа не ѝ даваха мира. Йомер спеше сладко до нея, усмихвайки се в съня си, което само още повече я дразнеше. Сама разбираше колко неоснователни и глупави са съмненията ѝ, но не можеше да направи нищо, за да ги спре.

Глава 2

На сутринта Дефне беше кисела, под очите имаше леки сенки и нямаше никакво желание да ходи във фирмата. Йомер предложи да остане с нея, след като не ѝ е добре, но тя се развика, че няма нужда от бавачка и иска да остане сама. Свикнал с променливите настроение на Дефне от последните месеци, той я целуна леко и бързо и излезе от къщата с намерението да работи до обяд и да се прибере, защото дотогава съпругата му щеше да се е успокоила.
Дефне прекара сутринта в планиране на това как да разбере къде ще отиде съпруга ѝ. Най- добрия начин според нея беше да го проследи. Поради тази причина по обяд тя седна в колата, която Йомер ѝ беше подарил малко след сватбата, и отиде до офиса, като се настани в кафенето отсреща. Идеята ѝ беше да тръгне след Йомер, когато той излезеше. Това се случи в 14:20 ч.,  което я накара да си помисли, че явно доста ще пътуват, щом срещата беше в 15:00 ч. Стараейки се да не приближава много неговата кола, като беше виждала по филмите, Дефне попадна на червен светофар и скоро загуби Йомер. Проклинайки късмета си и истанбулския трафик, но нямаща какво друго да стори, Дефне подкара към вкъщи. Явно щеше да се наложи да говори с Йомер очи в очи.
След като излязоха няколко проблема- кога ли е било спокойно в тяхната фирма, Йомер не успя да се прибере за обяд. И така май беше по- добре, защото нямаше как да се измъкне от вкъщи за срещата следобед, за която толкова се вълнуваше. Смеещ се като дете, направило пакост, Йомер не видя кога камиона, излизащ с висока скорост от пресечната улица, удари колата му. Автомобилът се завъртя, Йомер изкрещя и всичко потъна в тъмнина.
Дефне наби спирачки и извика уплашено. Беше почти стигнала дома си, когато сякаш някой я удари в гърдите. Сълзите ѝ потекоха сами, без тя да знае защо. Трябваха ѝ няколко минути, за да се поуспокои, но тревожното чувство, което я накара да спре, не си отиде. Когато влезе вкъщи, тя се отправи първо към банята. След като си взе душ, тя се сви под одеялото и опита да се разсее с някакъв филм. Не ѝ се получи, както и с всички телевизионни канали, които прерови, нито с книгата, която се опита да зачете. Беше наближило времето Йомер да се прибере от работа и тя слезе в кухнята, за да приготви вечеря. Тъкмо беше сложила всичко на котлона, когато на вратата се позвъни. Тя не очакваше никого, затова предположи, че Йомер си е забравил ключовете. Докато отиваше да отвори сама си се присмя, че няма как да е така, защото ги нямаше на масичката, където стояха обикновено. Любопитна кой ли е по това време, тя отвори вратата с усмивка и замръзна.
-   Г-жа Дефне? Дефне Ипликчи?- Попита по- възрастният от двамата полицаи, застанали на прага ѝ.
-   Аз съм.- Успя само да промълви Дефне, преди да припадне.
Събуди се на дивана, докато единият от мъжете ѝ подаваше вода. Тя пое чашата и отпи, все още неразбирайки какво става. В следващия момент спомените ѝ се върнаха.
-   Какво се е случило с Йомер? Къде е той? Добре ли е? Ранен ли е?- Бързо редеше въпросите си Дефне, докато сълзите отново пълнеха очите ѝ.
-   Успокойте се, съпругът ви е в болница. Няма опасност за живота му, не се притеснявайте. Претърпял е катастрофа, но сега вече е добре.
-   Искам да го видя, веднага!
-   Ще ви отведем при него, но моля ви, успокойте се. Във вашето състояние трябва да мислите не само за себе си.- Посочи той с очи корема ѝ.
-   Ние сме добре, но трябва да видя Йомер. Заведете ме при него, моля ви!
По пътя полицаите попитаха Дефне дали не иска да се обадят на някого, който да е с нея в болницата, но тя отказа. Докато не видеше как е Йомер нямаше нужда да притеснява и другите. Беше изпаднала като в транс, а единственото, за което мислеше беше какво ще прави тя, ако нещо се случеше с Йомер. Той беше нейната душа, нейният живот. Тя просто нямаше да може да живее без него. Стори ѝ се, че пътуват от часове, а бяха минали едва 40 мин. Щом колата спря пред болницата, тя се измъкна от нея и по- възможно най- бързия начин, позволяващ ѝ бебето, се отправи към рецепцията. След като успя да обясни кого търси, една сестра предложи да я заведе- личеше си, че жената е пред нервна криза, а това не беше добре за нея и бебето. Когато стигнаха до стаята, Дефне спря. Не смееше да влезе. Ами ако я бяха излъгали и Йомер беше мъртъв?! Плачейки, тя събра последни сили и с трепереща ръка отвори леко вратата, подкрепяна от медицинската сестра. Йомер лежеше в безсъзнание, лявата му ръка беше гипсирана, главата му беше превързана с бинт, а писукащите апарати, към които беше прикрепен, уплашиха силно Дефне. Тя бавно пристъпи към него, невярваща на очите си. Сестрата донесе стол, който сложи до леглото, и настани Дефне до болния. След като се увери, че е добре и не желае нищо, тя ѝ показа къде е копчето за повикване на персонала, обясни ѝ, че съпругът ѝ ще прекара нощта под упойка, но няма нищо страшно и че по- късно ще мине лекар, за да поговори по- подробно с нея. В коридора сестрата помоли полицаите да не тревожат сега момичето и да се върнат утре. Макар и с неохота, те си тръгнаха.
Дефне се беше обадила на Синан и Неджми, които бяха пристигнали незабавно. Нериман придружаваше съпруга си, а Ясемин беше със Синан. Никой не можеше да повярват на случилото се. Сновяха напред назад в стаята, искаха да направят нещо, но просто нямаше какво. Накрая Дефне ги убеди да си тръгнат, защото беше безсмислено всички да стоят. Решиха да се върнат сутринта, а Ясемин обеща да донесе на Дефне всичко необходимо за нея- беше ясно, че тя няма да се отдели от съпруга си още дълго време.
Дефне прекара цялата нощ държейки ръката на Йомер. Дори след като лекарят ѝ обясни, че любимият ѝ е истински късметлия, тя не можа да се успокои. Според думите на доктора камионът ударил колата откъм страната на пътника, поради което Йомер се е разминал сравнително леко. Имаше леко сътресение, но до ден два щеше да отшуми. Ръката му щеше да е в гипс поне месец, но нямаше нищо непоправимо. Натъртени бяха ребрата и гърбът му, но след две седмици щеше да е като нов. Решена да не се отделя нито за миг от него, Дефне просто приближи стола си до леглото, сплете пръсти с неговите и се зареди с търпение, докато любимият ѝ отвори отново красивите си очи.

Ммммм - много хубаво. Ще ни е заместител на сериалчето  Heart Eyes Heart Eyes Heart Eyes 

Аз се присъединявам за заглавието към Славена и Котето  Hug Hug

Благодаря ти за линковете към творенията на мамашите  - тъкмо ще си запълвам петъците (че навика е голямо нещо  Wink Wink Laughing Laughing)

Маме   Hug Hug то и аз така правя.. и не само петъците  Whistling Laughing

Здравейте момичета Hug Hug HugМama an ji  Hug
Темпи много хубаво започваш новото произведение bouquet Втори шанс е чудесно заглавие Heart Eyes
Славена както винаги си на висота с хумора Heart Eyes
Аз снощи направих груба грешка - пуснах си последната серия  и...... Cry Cry Cry

# 539
  • Мнения: 1 288
Здравейте Ашкъмчета Hug Hug Hug
Темпи Hug bouquet Hug много ми харесаха двете глави, чакам с нетърпение и следващите  Heart Eyes
Да си кажа изгледах 53-та серия на Севдата с превод....Ниханка се спаси след катсатрофата, но как ще се спаси от злобата и гнева на Емко.  Доста интересно стана, докато всички си мислят, че той нищо не подозира, тй си разчиства любовните сметки, започна от Лейля и сие, намери дневника и сега няма да миряса докато не постигне своето.
Хубав съботен следобед Simple Smile

Общи условия

Активация на акаунт